КАТО ПЕСЕН НАД ПОЛЕТАТА НА ТРАКИЯ...

Начална страница | Личности | КАТО ПЕСЕН НАД ПОЛЕТАТА НА ТРАКИЯ...
image

Галина Певичарова е родена в гр. Пловдив. Завършва с отличие висшето си образование през 1981 г. в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” с придобиване на магистърска степен, специалност “Химия”. Научната си кариера започва през 1983 г., придобива  образователна и научна степен „Доктор” през 1997 г. Ръководител е на Лаборатория по качество и заема академичната длъжност „Професор”. Галина Певичарова е член на  Съюза на учените, Съюза на изобретателите в България, Научно-техническите съюзи и др.
Освен отпечатаните 211 научни статии, има публикувани стихове в български вестници и литературни сборници. Работи и като редактор на художествена литература.
През 2019 г. стихотворението й „Закъснели сънища“ печели втора награда, категория „Патриотична тематика“, в  международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност в Чикаго, САЩ.
 
С.Г.: Какво може да накара един научен работник, отдаден на професията си, да се потопи в магичния свят на думите и да пише поезия?
 Г.П.: На пръв поглед науката и поезията са доста различни по своята същност и това силно се усеща в начина на изразяване. Точният и облечен в стандарти научен стил като че ли се противопоставя на художественото слово в поезията. Конкретната логика в науката понякога е в опозиция с логически абсурдни метафори и хиперболи в литературата. Но това е само привидно. Всъщност обединява ги подходът за изучаване на закономерностите, а той е само един - изследователски. В науката проучваме законите на природата в нейното цялостно проявление, в поезията навлизаме в законите на човешката душа с всичките й емоционални, морални и общочовешки ценности. Конкретно при мен, съжителството им не е случайно. Магичният свят на думите ме докосна още в детството. Първото стихотворение, което написах, се казваше „Сопот”. Родният град на моята майка приютяваше ранните ми ученически летни ваканции и много от игрите ни бяха около паметника на Иван Вазов. На това място се провеждаха  чествания и литературни четения, които трайно настаняваха в душата ми усещането за силата и величието на поезията. Години по-късно се докоснах до точната наука, която отдавна е моя професия. Срещата ми с химията беше любов от пръв поглед. И ще остане до последен, надявам се. Паралелно с изучаване на химичните формули, участвах и в литературни конкурси в гимназията. Явих се на кандидат-студентски изпити за две  специалности  - химия и българска филология. Бях приета и на двете места. Вероятно щях да стана добър филолог, но избрах университетското образование по химия. Оттогава поезията и науката вървят ръка за ръка и съжителстват безпрепятствено в моята същност.                              
 
 С.Г.: В това толкова отчуждено време казвате, че сте срещнали добротата. Как се разпознава тя?
 Г.П.: Добротата е лесно разпознаваема. Тя вибрира с много чиста енергия и е белязана с всеотдайност. Не бих казала, че времето сега е толкова отчуждено. Имаме такова усещане, защото животът започна да тече с по-голяма скорост. Увлечени в бързия му ритъм, понякога пропускаме ценни мигове, които можем да посветим на приятелството, семейството, децата, родителите, природата. А добротата живее във всеки един от нас и рано или късно животът ни поставя в ситуации, в които тя излиза на повърхността, за да ни напомни, че сме хора.  
С.Г.: Във време на зависимости трудно ли се прощава?
Г.П.: Прошката е дълбоко личностен  процес - понякога продължава само миг, понякога може един живот да не стигне. Зависи кой и колко силно ни е засегнал. Най-дълбоки са раните от най-близките хора. И най-труден след това е пътят към тях. Но независимо от силата, с която болката разсича душите ни, трябва да можем да изграждаме мостове. Думите на опрощение не са съществени, защото прошката е движение от мисълта към сърцето. И точно тук ми се иска да спомена моята формулировка за щастието: ”Щастие е да имаш в живота си хора, които те обичат, без да те нараняват”.
С.Г.: Ваше стихотворение спечели втора награда в международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“, проведен в Чикаго - САЩ. Изградили сте кариера, всеки ден надграждате постигнатото. Как в живота приемате победите и наградите?
Г.П.: Спокойно и с радост, разбира се. Не съм от хората, които искат да спечелят на всяка цена. Най-добре се чувствам, когато съм успяла да извоювам победа над себе си.
С.Г.: В стихотворението си „Закъснели сънища“ казвате, че сте „вселена с много измерения“. С какво е съизмеримо човешкото въображение?
 Г.П.: С безкрайността.  Ако изобщо може да се съизмерят две категории, които нямат мерна единица... Когато е насочено в конструктивна посока, въображението е добър приятел на човека. Дава му сили, увереност, крила, необятност.  Помага му да избяга от негативите на времето. Често е движеща сила в науката, а в литературата е задължителен елемент.
С.Г.: Вие сте от Пловдив – един от най-древните градове в Европа, център на българската възрожденска и съвременна култура. Кое е това, което го прави толкова различно и предпочитано от много хора място?
 Г.П.: Родена съм в Пловдив  и се гордея с това. Нося в сърцето си неговата неповторима атмосфера,  красотата на Стария град, свежестта на река Марица, уникалността на емблематичните хълмове. Тук всяка стъпка е разказ за оцеляване на българския дух, всеки камък е съхранил в паметта си културното наследство на редица поколения. Вдъхновени от хилядолетната история на най-стария жив град в Европа, в Пловдив творят талантливи писатели, художници, музиканти, артисти. Живеят ведри и усмихнати хора. Този град пише нотите на своята музика в много човешки сърца.
С.Г.: От стиховете Ви лъха свободата и волния стремеж на тракийското чедо да полети над равнинните полета. Какво Ви дава усещането за такава свобода?
 Г.П.: Създаването на все по-голям материален комфорт е променило усещането за свобода от траките до наши дни. Увлечени в стремежа да притежаваме повече, започваме да се отдалечаваме от духовната си същност. Ние сме съзнателни същества и имаме  свободата да избираме какви да бъдем. Аз се опитвам да не слагам окови на свободната воля. Душата трябва да лети, за да е жива. Да може да живее и във времето, което идва. Често се противопоставям на рутината и на ограниченията на личната свобода. Сигурно е от зодията ми - Водолей. И духът ме е един такъв скитнически, в добрия смисъл на думата.
С.Г.: В тези трудни дни на изолация, което е изпитание не само за българската нация, ние хората, успяхме ли да се научим на нещо? На смирение, на толерантност, на търпение?
 Г.П.: В България за щастие не бяхме поставени в пълна изолация. Нямаше забрана за излизане от домовете. Епидемията протичаше някак по-леко. Вероятните причини за това ще могат да се анализират след време, когато всичко приключи. Лично на мен физическата изолация не ми повлия драматично, защото работех дистанционно от дома си и поддържах непрекъсната връзка с колегите и приятелите. Освен това психиката ми е достатъчно тренирана и стабилна. Когато човек има духовната свобода, съчетана с любовта на близките до сърцето си хора, всички трудности се преодоляват по-лесно. На втората част от въпроса ще отговоря отзад напред. Недолюбвам търпението. Изповядвам мисълта на Радой Ралин „Търпението е незабележима форма на гниенето”. Аз съм динамичен човек и не бих стояла да чакам търпеливо нещо да се случи. Предпочитам аз да го случвам. Съвсем друг е въпросът със смирението. То е една от най-красивите християнски ценности - да можеш да ограничиш собствената си воля, да захвърлиш егото си, да се жертваш в името на друго човешко същество. Не харесвам хората с високо его, не харесвам пъченето, не харесвам липсата на смиреност. Иска ми се в дните на изолация хората да са успели да поработят върху своето его. Но... не съм голям оптимист в тази насока. А толерантността? Тя е част от очарованието на човешките отношения и би трябвало да присъства трайно в нашия живот, да не се проявява само в дни на изпитания. Като цяло, в условията на пандемия темпът на живота се забави. Може би всеки от нас е имал повече време да остане насаме със себе си, да преосмисли нещата от живота. И да поеме в по-положителната му посока.                                                                               
С.Г.: За какво не бихте направили никога компромис?
 Г.П.: Целият ни социален живот е изграден върху компромиси. Това е част от човешката толерантност, за да можем да живеем заедно, за да се разбираме помежду си. Понякога имам нужда някой да направи компромис за мен, понякога аз трябва да направя компромис за някого. Много е трудно да декларирам, че никога няма да направя компромис за нещо. Всяка ситуация е специфична. Аз съм майка и ако трябва да защитя децата си, вероятно бих направила всичко. Въпросът не е точно в самия компромис, а в това дали е оправдан и дали ще мога вътрешно да понеса последствията от него. И все пак, най-трудно бих направила компромис със сърцето си.   
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“? 
 Г.П.: На първо място да са здрави и дълголетни. Да бъдат смели и да не се страхуват от предизвикателствата. Да пазят българския дух, бългаските традиции, българския език. Да изграждат в децата си онази здрава ценностна система, завещана ни от нашите прадеди.   
Снежана Галчева
в. „България СЕГА“







Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7