ЗА ГРАЖДАНСКАТА ПОЗИЦИЯ И ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА МЪЛЧИМ

Начална страница | Личности | ЗА ГРАЖДАНСКАТА ПОЗИЦИЯ И ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА МЪЛЧИМ
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с ПЕТКО МАНГАЧЕВ, чиято творба спечели Първа награда за есе.

Когато още не ходех на училище, често в разговорите на баща ми чувах как казваше на някого, че трябва да пресече „Макгахан“, за да стигне до еди къде си. Тогава за мен тази дума беше равносилна на маршрутите до Марс или до Луната. Вече в първите класове на училището знаех, че „Макгахан“ е име на улица в един от софийските квартали, кръстена на името на американски журналист, който с репортажите си за потушаване на Априлското въстание в България кара Европа и света да разберат за поробената ни Родина и зверствата, на които е подложено мирното население. Смятам, че и досега, ние българите, все още сме длъжници на този военен репортер, благодарение на когото цивилизованите европейски столици поглеждат с други очи на страната ни, а имперска Русия обявява война на Турция. За съжаление годините отминават, променят се исторически гледни точки, понякога се подменят и факти. Постепенно събитията  се изместват от други и емоционалните настроения избледняват... Но достатъчно е да посетим църквата в Батак, да отидем в Перущица и Брацигово, да си спомним Вазовия шедьовър „От Батак съм, чичо...“, да разтворим „Записките“ на Захари Стоянов, да прочетем репортажите на Макгахан, за да закипи кръвта на поколенията, които знаят и ще помнят. Затова и толкова години след паметното за историята ни Априлско въстание, пак и пак се връщаме към този скромен журналист, който професионално, но и много човешки показа пред света нечовешкото в стремежа за оцеляване на една обречена кауза. Още през 1978 г. българският емигрант д-р Георги Табаков, заедно с други българи, идва в Ню Лексингтън, Охайо – родното място на журналиста - по повод организирания първи фестивал, посветен на Макгахан. До този момент американците не знаят почти нищо за своя сънародник и за историята на България, но са очаровани от почитта и уважението, които българите проявяват към него. Д-р Георги Табаков основава и спонсорира и Фондация в памет на американския журналист, а по-късно поръчва паметника, който е дело на скулптура Любомир Далчев. Така този фестивал, който започва по повод 100-годишнината от смъртта на Макгахан, се превръща в ежегодно българо-американско събитие, на което се отдава почит и уважение към героя от Лексингтън, Охайо. През юни 2018 г. в традиционния фестивал участва и г-н Тихомир Стойчев – посланик на РБългария в САЩ.  Там той връчва най-високото отличие на МВнР – почетния знак „Златна лаврова клонка“ (посмъртно) на Джанюариъс Макгахан за неговия принос за информиране на широката европейска общественост за жестокостите при потушаването на  освобождението на България. Почетният знак е приет от г-н Фредерик Макгахан, наследник на Дж. Макгахан. Изключително съм впечатлена и от патриотичния ентусиазъм и родолюбивото отношение на българите, живеещи в  Чикаго-САЩ, както и на Генералния консул на Р България в Чикаго г-н Иван Анчев, които всяка година присъстват на тези събития. С това те изразяват не само почитта си, но и запознават американската общественост с подвига на своя съгражданин.
В есето си за публицистиката на Джанюариъс Макгахан, проф. Петко Мангачев – историк и философ, показва професионализма и силата на въздействие на перото му. Той се спира не само на публицистичните материали при посещението му в България, но и описанията на  рискованите обиколки, заедно с руски военни части, на пътуването му през пустинята Казъл-Кум в Централна Азия, ставайки свидетел на превземането на ханството Хива, снежните равнини на Сибир и ледения свят на Арктика.                           
Петко Мангачев завършва специалностите „История” и „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски”. Като дългогодишен журналист е работил и сътрудничил на редица ежедневни и периодични издания, в които е публикувал статии, репортажи, разкази, очерци, есета и интервюта. Автор е на книгите: „НР България — миролюбива външна политика”; „Дидактически идеи за стимулиране интересите на учениците от домовете за деца чрез организиране на дейности в музеи”; „Д-р Йонас Юро Басанавичус - живот и дело в България 1880 г. - 1905 г./”; „Д-р Николай Николаев -живот и дело /1887 г. - 1960 г./”; „Константин Иречек - живот и дело в България /1879 г. - 1884 г./”; „Любомир Лулчев -живот между загадки и реалности /1886 г. - 1945 г./”;„Никола Вапцаров в архивите на МВР”; „Майор Уилиям Франк Томпсън - живот и дело в България”; „Проф. Александър Цанков /сборник документи/” -съавторство; „Григорий Цамблак -размисли за живота и делото му”; „Зографският манастир в архивите на Държавна сигурност”; „Пътят след смъртта” /сборник с есета/ и много други. Член на Съюза на българските журналисти.  Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ с проф. Петко Мангачев.


--------------------------------------------------------------
С.Г.: Г-н Мангачев, Вашето есе за Джанюариъс Макгахан спечели Първа награда в международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“. Този американски журналист прави достояние на света кървавите събития в България при потушаване на Априлското въстание.  Според вас, като историк, неговите статии допринасят ли да се обърне хода на събитията в поробената ни Родина?
П.М.:  Погледната не само в исторически аспект заслугата на Джанюариъс Макгахан е наистина изключителна. Не случайно той е назоваван „Освободителят на България“. Това, което той постига с публикацията на десетина репортажа от посетените от него потънали в кръв и ужас български селища, далече не само дълбоко разтърсва световното обществено мнение. Основното е, че благодарение тъкмо на тях Русия взема окончателното решение да обяви война на Османската империя. Никога повече преди Макгахан и след него няма да има подобен уникален случай един журналист, независимо от известността му и начина на писане, да предизвика военно стълкновение от подобен мащаб, чийто победен край ще донесе свободата на един поробен в разстояние на цели пет века народ. 

С.Г.: Защо един чужд на народопсихологията ни американец е успял да вникне в същината на събитията и да направи такава обективна, но и човешка оценка, а днес някои съвременни учени и историци твърдят, че не е имало турско робство в България и че Баташкото клане не е съществувало?
П.М.:  Ще си позволя да цитирам два кратки откъса. Те ще ни дадат достатъчно пълен и изчерпателен отговор. Първият е от книгата  на Джанюариъс Макгахан „Турските зверства в България“: „Навлезнахме в Батак. И изведнаж дръпнахме юздите с възклицание на ужас: точно пред нас, почти под краката на конете ни,  се показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на малка купчина. На друго място, на една грамада можах да различа малка форма на скелет, все още облечен в женска риза,  черепа обвит с цветна забрадка, а кокалите на глезените обути в изплетени чорапи, без стъпала,  каквито носят българските девойки“… Вторият цитат е от чешкия историк Константин Иречек. Той посетил Брацигово веднага след Априлското въстание. И забележете за какво още тогава предвидливо ни предупреждава: „Сега след онези събития, всеки ги знае и всеки ги помни, но полека и то по-скоро, отколкото си мислим, ще дойде времето, когато числото на очевидците ще начене да става по-малко и където подробностите на ония дни ще захванат да се губят от човешката памет. Заради това още отсега вече трябва да се прибират сведения и материали за всичките движения, които са предшествали осводождението“. Предполагам, че става пределно ясно на какво разчитат някои титулувани и добре платени днешни „специалисти“. В тази връзка бих си позволил да ги помоля в удобно за тях време да посетят църквата в Батак.

С.Г.: Всъщност в последните години сме свидетели как определен кръг от „експерти“, учители и някои фигури в обществото ни оспорват и изопачават историческите факти от близкото и по-далечното ни минало, което предизвиква все повече недоволство сред  родолюбивите българи. Защо се прави това и какво ще стане с истинската ни история?
П.М.: Изкривяването и подмяната на историческото минало далече не е само днешен български патент. Това явление в различна степен е обхванало всички държави. Най-силно засегнати са обаче слабите в икономическо отношение страни. Тенденцията е да създават не хора с патриотична нагласа, родолюбци и патриоти, а безродници - наричани в наше време „граждани на света“. Такива хора много лесно се манипулират и стават лесна плячка за всякакви внушения, внесени отвъд националните граници. Постоянно налаганото отрицание на всичко стойностно, читаво, съхранено във времето от поколенията и замяната му с ерзаци, спазарени на килограм от някой псевдодуховен битак, е насочено най-вече срещу средите на интелигенцията, където целенасочено се формират добре заплататени, но винаги незнайно от кого, устойчиви слоеве скептици и нихилисти. И които от своя страна започват да мултиплицират това финансово подплатено им убеждение всред обществото. Едва ли има някаква ообена потребност да посочваме до какви „висоти“ се изкривява творчеството на Иван Вазов, на Никола Вапцаров и т.н.  Що се отнася до старта за разпадането на едно общество то започва с разрушаването на традиционното семейство, следвано от все по-задълбочаващо се безкултурие, от войнстваща тенденция да се забраняват неудобни мнения; от замяна на еднородни по културни и съсловни интереси съобщества със съвкупност от  групи, преследващи всякакъв род лични интереси; от безпардонно налагана социална поляризация, до цинична замяна на истината с виртуално измислени и налагани псевдоистини. Нека да не се заблуждаваме. Това е мощна стратегия, която консолидира  масите, вкарвайки  в заблатената яма нови техни контингенти. Не е необоходимо да си с академична степен, за да усвоиш такава политика. Защото тя е проста за прилагане досущ като трилинейна винтовка. Бисмарк далече не е в листата на любимите ми политици. Но, е казал една мисъл, която е добре да бъде напомнена: „Германия дължи своето величие на учителите си по история“. От своя страна аз ще добавя още един пример. Беше последния ни учебен час по български език и литература. Завършвахме 9-ти клас в 32-ра столична гимназия. Учител по този предмет ни бе Спасов.Никога не го видях усмихнат. Вечно киселото му изражение не слизаше от сивото му лице. Ходеше много бавно и тежко поради някакво заболяване на краката. В неговите часове комар да бръмне, листо да падне, нямаше начин да не се чуе. През този последен час той влезна като носеше под мищницата си две еднакво подвързани книги. Бяха двата тома на току-що излезналите събрани съчинения на Хайне. Каза само едно изречение: „През тази учебна година един ваш съученик ми направи силно впечатение и по този повод бих искал да му подаря тези две томчета“. След което излезна. Ученикът се казваше Станислав Стратиев. 

С.Г.: Ваши са думите: „Нека не забравяме, че уважението на хората може да се заслужи, може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери дори на улицата, но не може никога да бъде откраднато!“  В тази връзка тези хора не са ли откраднали сами уважението на съвремениците си към тях?   
П.М.: Едва ли има човек у нас, който да не се възмущава от корупцията, от все по-рязко нарастващата разлика между богатството на шепа тарикати и все по-масово настъпващата бедност сред широките слоеве на населението. В собствените си очи тези богаташи сигурно много се уважават, стигайки до степен на пълно загубване на чувство за реалност. Да, всички те са в състояние безпроблемно да си купуват уважение, да го получават даром срещу друга услуга, да го наложат по пътя на икономическата принуда, могат с помощта на парите си да го представят, че напълно го заслужават. Всичко това е на една ръка разстояние от техните възможности. За подобни личности не е никакъв проблем  грубо да се сдобиват с уважение, което изобщо не заслужават, по всяко време на  денонощието. Но, за тях много по-важно е така присвоеното уважение да бъде постоянно афиширано и демонстрирано пред обществото. Това е особен вид кражба.       

С.Г.: Всяка година българските организации от Чикаго изпращат свои представители в родното място на Дж.Макгахан – Ню Лексингтън, Охайо, където се провежда традиционния фестивал в памет на бележития американски журналист и военен кореспондент. В България как се почита неговата памет?
П.М.: Наистина свалям шапка  на нашите сънародници в САЩ, които отдават всяка година искрената си почит и уважение към този велик за нас американец. Но, тук срещаме твърде показателни парадокси. Всред широките кръгове на американското общество името на Джанюариъс Макгахан нищо не говори. За младото поколение в България репортажите на този журналист са напълно неизвестни. Ето как за нас, признателните към величавото дело на Макгахан  българи от двете страни на океана, предстои моралното задължение постоянно да пишем, говорим и действаме, за да не помръкне никога огромната му заслуга да я има България. 

С.Г.: Вие добре знаете, че за да се пресъздаде една историческа епоха или личност, трябва да се изследва огромно количество документи, архиви и други източници. Докъде се допуска творческия елемент и доколко авторът трябва да се съобразява с фактите, за да  се постигне освен художествено въздействие, но и историческа достоверност?
П.М.: Да се връщаш назад към миналото е вълшебно усещане. Няма никакъв спор, че ако даден автор иска да предаде исторически достоверно една епоха или приноса на една личност, е необходимо всеотдайно и продължително заравяне в архивните масиви. Изсмуканите от пръстите драсканици имат дълготрайност колкото живота на мушичките еднодневки. В творческата лаборатория на всеки изследовател трябва задължително да присъстват два компонента: опора на архивния документ и  убедително въздействие чрез публицистичния стил на писане. Така се постига сила на писаното слово подплатено солидно с историческата достоверност и художественото въздействие. Ще си позволя да дам един пример:  изречението „Всички тези хора страдаха от постоянна жажда“ разкрива дадена реалност. Но, ето как същата тази реалност може да бъде предадена много по-убедително и елегантно с друг стил на изказа: „Този, който живее на брега на Байкал, много трудно може да разбере че някои страдат от жажда“. С една дума казано – опитвам се да подчертая колко важен е свежия стил на писане.

С.Г.: Пишете книги, в които правите изследвания върху живота и дейността на личности, живяли в различен отрязък от време – Григорий Цамблак, Никола Вапцаров, Константин Иречек, проф. Константин Кацаров, проф. Александър Цанков, Любомир Лулчев и др. Какво е общото между тях, което предизвиква Вашия творчески интерес? 
П.М.: Всяко едно от посочените имена на тези хора е отделна вселена. Защото те носят трайния и същевременно несъпоставим отпечатък на епохата, в която всеки от тях е  живял. А това само по себе си е наистина голямо предизвикателство за онзи, който е решил, че си заслужава усилието да бъде проследен житейския път на дадена историческа личност. В този смисъл струва ми се, че няма нищо общо, което да ги свързва по някакъв начин.

С.Г.: Удостоен сте с Медала на Честта „Литовска Дипломатическа Звезда“ с лента – най-високото отличие, давано на чужденци от Министерство на външните работи на Република Литва. Как да видим през вашите очи тази не толкова позната за българите страна?
П.М.: Зад  това високо международно признание, дано не прозвучи като самоизтъкване, стоят следните мои книги: „Д-р Йонас Басанавичюс /Иван Басанович/ живот и дело в България /1880-1905/“ – четири допълнени издания; „Литва в навечерието на Втората световна война /секретни дипломатически  документи от българските архиви/“; „България-Литва: Уверено по пътя на сътрудничеството /1991-2011/; „Григорий Цамблак – размисли за живота и делото му“ и „Daktaro Jono Basanavičiaus gyvenimas ir darbas Bulgarijoje 1880–1905 metais” /издание на Литовската Академия на науките/. Намирам, че най-важната обща линия, която свързва България и Литва е литовския лекар Йонас Басанавичюс /известен у нас като д-р Иван Басанович/, който е бил лекар в България цял четвърт век и когато се завръща в родината си   след края на Първата световна война, става един от основателите на литовската държава. В качеството му  на председател на комисията за установяване на държавните символи той поставя друга здрава връзка в българо-литовските отношения. Вгледайте се внимателно в нацонални флаг на Литва. И го сравнете с нашето национално знаме. Дели ги само един цвят!  Този достоен литовец през целия си съзнателен живот е твърдял че българите и литовците произлизат от един общ корен. И привежда следните доказателства: в литовските народни песни често се споменава реката Дунава; името на запазения средновековен замък „Тракай“ /намиращ се недалече от Вилнюс/  ясно подсказва в корена си за думата Тракия, тракиец; когато прочита българската народна приказка „Кравай за Господа“  Басанавичюс прави паралел със също такава литовска народна приказка в които умрелите ги погребвали поставени на лико от дърво; в израза на литовски език „Ка сакаи?“ той вижда ясната следа в шопските говори „Кво сакаш?“.       

С.Г.: В свои творби цитирате татарския поет Муса Джалил: „Целта на живота е да живееш така, че да не умреш и след смъртта си“.  Чисто философски, днес ние поне малко приближили ли сме се към тази цел?
П.М.: Ако говорим за великите личности в българската и световната история те  наистина са живи в паметта ни, защото са оставили трайни следи в науката, скулптурата, поезията, изкуството и т.н. За нас, обикновените  хора, съдбата не е била така благосклонна. Но, това далече не означава, че няма области в човешкото познание и общуване, в които да оставяме частица от себе си. Добре известно е, че поведенческия модел на родителите пряко се възприема от децата им.  Което означава, че ако ние сме добри, искрени, дружелюбно настроени, самокритчни и откровени, то и нашите наследници ще са в общи линии именно такива.  Напълно възможен е обаче и другия вариант: лошите родители възпитават лоши деца. Не по-малко значима е връзката между баби и дядовци и внуци. Ето къде аз лично виждам доближаването до живота след смъртта.

С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
П.М.: Бъдете, където и да се намирате по света, достойни българи. И направете така, че да оставите трайна частица от вас, която да напомня на идните поколения, че е съществувал един човек, чийто родови корени имат над 1 300-годишна история; че той е представител на единствената държава в Европа непроменила името си през всичките тези векове и че на неговата азбука пишат от Сърбия чак до Монголия. Помнете всичко това! 

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност - Чикаго






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7