АНЖЕЛА ДИМЧЕВА: „ДИНАМИКАТА Е ЖИВОТ, А ПИСАНЕТО Е МОЯТА ВТОРА КРЪВ.“

Начална страница | Личности | АНЖЕЛА ДИМЧЕВА: „ДИНАМИКАТА Е ЖИВОТ, А ПИСАНЕТО Е МОЯТА ВТОРА КРЪВ.“
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с Анжела Димчева. Нейното стихотворение „Пътят“ спечели Първа награда в конкурса. Приятно четене!


АНЖЕЛА ДИМЧЕВА: „ДИНАМИКАТА Е ЖИВОТ, А ПИСАНЕТО Е МОЯТА ВТОРА КРЪВ.“


    Нейното име се среща всеки ден в културните рубрики или е сред творческите изяви. В работния си ден тя успява  да отиде на концерт, да бъде на изложба или на презентация на книга, да напише есе или коментар за поредното събитие. Заедно с това и да излее емоцията си в думи в една чувствена и философско-реалистична поезия. Това е Анжела Димчева – поетеса, литературен критик и журналист. Каква е тайната й, за да може да улови миговете и да се вмести във времето така, че да го разтегне до мярката на нейната потребност? Може би нейната позитивност към всичко, което я заобикаля и към хората, с които общува. Или нейната ясна позиция и категоричността да свърши докрай това, което е започнала. А то никак не е малко. Нека да й пожелаем животът й все така да бъде динамичен и осмислен и да продължава да пише с пулса на сърцето си.

.....................................................................................................................


С. Г.: Здравейте, Анжела! За Вас казват, че сте човек, който държи на точността, а времето е най-големият дефицит днес. Как успявате да се вместите в постоянно изплъзващите се минути, да ги уловите и да ги живеете така пълноценно –  като човек и творец?
А. Д.: Счита се, че писателите са самотници, затворени в кабинетите си с дни, без да общуват, за да съумеят да напишат многотомните си произведения. Е, аз не съм от тях. Най-добре „плувам” сред колегите – не само писатели, но и художници, музиканти, журналисти, актьори. Затова и считам културната журналистика за най-стойностния и подхранващ вдъхновението процес: да съм във вихъра на най-актуалните събития за мене е изключително важно. Така измервам собственото си его, сравнявайки постиженията на другите творци. Често чувам репликата „Как успяваш да си навсякъде?”... Разбира се, че не успявам – София е динамично развиващ се град в различни сфери на изкуството и културата. Смея да твърдя, че толкова интензивен културен живот няма дори във водещи европейски столици. На ден има десетки прояви. Случва се да присъствам на три културни събития в рамките на няколко часа: откриване на изложба на обяд, премиера на книга от 18 ч. и концерт от 19 ч. Намирам време да кажа добри думи за всеки един проект и творец, както и да напиша мнението си на страниците на в. „Труд”. За 2019 г. съм публикувала там 136 материала (репортажи, интервюта, статии). Динамиката е живот, а писането е моята втора кръв.

С. Г.: В стихотворението си „Балада“ казвате, че „да си щастлив е отчайващо просто...“ Но защо простите неща винаги се търсят по възможно най-сложния начин?
А. Д.: В книгата си „Игли в съня” (2017) имам един фрагмент: „Нещастието да искаш все повече и повече е уравнение с много неизвестни. Дори Господ не знае отговора.” Отговорът би бил много лесен, ако просто заменим жаждата за власт и пари с жажда за усмивки. Нищо не е толкова отровно, както опитът да се гримира всяко човешко действие: от храната и облеклото, през емоциите и способностите на индивида, до глупавите „лайкове”, често формални. Социалните мрежи още повече усилиха стремежа на хората да се показват в неестествена светлина. Това е лавина, която в един момент ще подхрани новия Армагедон. Поглъщайки целия свят, Ламята на омразата няма да е просто мит от древна приказка, а виртуалната Трета световна война.

С. Г.: Има много определения за изкуството, за Вас то е „...плач преди излитане“. Сълзите пречистват ли за този полет?
А. Д.: Истинските произведения на изкуството се създават при душевен и мисловен катарзис – писателят е на предела на своята емоция и търси най-точните думи. Невинаги се получава, но усещането, че излиташ чрез написаното е автентично.

С. Г.: Според  Хемингуей пътят на мисълта до белия лист трябва да бъде максимално къс. Спонтанно ли пишете или давате време на емоцията „да отлежи“?
А. Д.: В съзнанието ми обикновено се промъква метафора – без идея, както балон без форма, без представа какво ще излезе. Записвам я – понякога нощем, и след това продължавам: дали ще се получи фрагмент, стихотворение или есе, отначало аз не знам. През лятото започнах да пиша роман. При обемните белетристични произведения е съвсем друго. 

С. Г.: Автор сте на книгата „И критиката е любов“, в която са събрани Ваши критически фрагменти и анализи. Наказвате ли с любов?
А. Д.: Никога. Не си тровя съзнанието с негативни критически анализи. Стремя се във всяко произведение да открия ценността. Още от първите страници съм наясно дали даден автор заслужава да бъде четен. Ако отговорът е „не”, изоставям тази книга, за да не си развалям естетическите критерии. Удоволствието да анализираш една стойностна книга, да интерпретираш нейните идеи е нещо върховно...
   
С. Г.: Като литературен критик как приемате критиката за Вас?
А. Д.: Няколко известни изследователи са писали за мене: проф. Кирил Топалов, проф. Симеон Янев, проф. Любомир Стойков, Михаил Тошков. Предговори към мои книги е писал и Любомир Левчев. Тяхното мнение ме окрилява да продължа да се развивам. Бях ученичка, когато Дончо Дончев беше дошъл на един семинар, организиран от сп. „Родна реч” – запомнила съм думите му: „Нито ден без ред! Така се става писател...”. Бих се радвала, ако някой напише и отрицателен отзив за моя книга – критиката е тежък творчески труд, който не е платен, а и липсват литературни издания за развихряне на критическо перо. 

С. Г.: Секретар сте на българския П.Е.Н.-център, който е  една от най-старите международни литературни организации. В телевизионно интервю в началото на м. октомври Захари Карабашлиев в ефир се отказа от членството си в него и каза: „П.Е.Н.-клубът в България се наводни от хора, които нямам представа защо са там и са вкарвани колективно там.“ Какъв е Вашият коментар за това?
А. Д.: Всеки има право да членува или не в дадено писателско обединение. Да одобрява или не колегите си. Вярно е, че П.Е.Н.-България години наред беше в летаргия. Причината е, че културата не е приоритет на нито едно правителство след 1989 г.: творческите съюзи и сдружения не получават никаква финансова субсидия от държавата. Те се самоиздържат, ако имат приходи от наеми, членски внос или дарения. Председателят и ръковоството не получават нищо за заеманите постове. Всичко е на доброволни начала. Членовете са около 50 видни писатели (които членуват и в други писателски сдружения). Аз съм член на тази организация от 2014 г. До края на 2018 г. бяха организирани само 1 публично събитие в БАН (честване на 90-годишнината на П.Е.Н.-България) и 2 отчетни събрания. Никаква кореспонденция, срещи и обсъждания, нищо, което да подсказва, че изобщо има живот. Но от февруари 2019 г. нещата се промениха: избрахме Здравка Евтимова за председател, а тя предложи аз да стана секретар-ковчежник. Гръмка титла! „И да знаете, колеги, че в банковата сметка има 3 лв. и 40 ст.” – обяви при избора й Здравка Евтимова. Тя е изключително активна личност и е способна и без финансови средства да започне видима обществена дейност. Аз й помагам по организацията, популяризирането на събитията, събирането на членски внос. Така до края на 2019 г. ние събрахме около 1000 лв. членски внос, за да заплатим таксата в централата на Международния П.Е.Н. (Лондон). Успяхме да осъществим повече от 15 инициативи: участия в международни срещи и конференции (всичко с лични средства), творчески вечери на наши членове в Столичната библиотека, юбилейни събития – за Станка Пенчева и Димитър Димов, подписки в подкрепа на арестувани журналисти и писатели; написахме официално писмо до държавните институции с искане за отмяна или намаляване на ДДС върху книгите и печатните издания. Писмото ни беше публикувано от в. „Труд” и депозирано в деловодствата на Народното събрание, Министерския съвет, Министерство на финансите, Министерство на културата и Министерство на образованието. Последва пълно мълчание от страна на отговорните чиновници... Но ние ще продължим с активизиране на дейността на П.Е.Н-България. А че има безразличие от наши членове, които от години не са плащали членски внос и не са изказали мнение по нито един въпрос, да, има. Но къде няма спящи мозъци? Здравка Евтимова е категорична в позицията си, че фигурантите ще бъдат заличени от списъците.

С. Г.: Една болезнена тема, която не можем да подминем – децата на България, които отлитат. В стихотворението си „Сълзите”  ги наричате „изгубеното ято на България“. Ще намерят ли като птиците пътя  обратно или вече са загубили посоката за връщане?
А. Д.: Ние обогатяваме генетично, духовно и цивилизационно света, светът обогатява нас. Българинът притежава калено в историческите превратности национално чувство. Където и да отиде, той пренася българския космос в новата територия. Нашите деца успяват и в Европа, и в САЩ. Дъщеря ми е завършила финанси в Ню Йорк, вече 6 години работи в Берлин, идва често до София, не е забравила нито една дума от родния език. Тя е българка и гражданин на света, който винаги ще се завръща. Вярвам, че и другите деца го правят.

С. Г.: Носител сте на много литературни награди, а в  международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“ бе присъдена първа награда на стихотворението Ви „Пътят“. Как виждате ролята на такива конкурси и могат ли те да станат фактор за разпространяването на българското слово по света?
А. Д.: Великолепна идея сте реализирали! Всеки конкурс е ядро на духовна експлозия. Особено когато участват толкова разнолики автори! Нека българската литературна традиция се подхранва с подобни инициативи, продължавайте в същия дух...

С. Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
А. Д.: Бъдете естествени като трева. Тогава ще израстете като тополи. Не се опитвайте да направите себе си съвършени статуи. Личността е истински красива, когато не може да бъде спасена от собствената си греховност.                                       
    
Снежана Галчева –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго,
за в.“България СЕГА“








Оценете тази статия
1.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7