РАЙНА НЕДЯЛКОВА – ЗА ПОСОКИТЕ И ПЪТИЩАТА ...

Начална страница | Личности | РАЙНА НЕДЯЛКОВА – ЗА ПОСОКИТЕ И ПЪТИЩАТА ...
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с Райна Недялкова-Качулкова. Нейното стихотворение „Посоката връщане“ спечели Първа награда в конкурса, категория „Емигрантска тематика“. Приятно четене!


              РАЙНА НЕДЯЛКОВА – ЗА ПОСОКИТЕ И ПЪТИЩАТА ...

    Днес, в света на глобализацията и технологиите,  разстоянията и границите  имат все по-малко значение за съвременния човек. Свободен е да пътува по всички посоки на планетата и да опознава нови хора, общества и култури. Но има една категория, за която тези посоки и пътища имат друго значение. Това са емигрантите, пръснати по света, повечето от тях успешни и с постигнати амбиции. И въпреки това остава винаги онази посока, която е начертана от сърцето. Посоката за връщане, набраздена от болка, сълзи и много въпроси. Връщане към онова неназовано, но истинско място под небето, от което не можеш да се отречеш. Което привлича и отблъсква еднакво. Твое и чуждо, безнадеждно загубено и винаги търсено... Емигранството е една от темите в творчеството на  Райна Недялкова, която вече 15 години живее в Чикаго, САЩ, и за която винаги остава „посоката връщане“. Друга нейна любима тема е детското творчество. В кръгозора на детските фантазии е възможно всичко.  Дори да се нарисува приказка. Защото къде по-добре детската художествена креативност може да се развихри, ако не в приказните видения, представени в цветове и форми. Авторката пише също  на социална тематика, както и любовна лирика.            Райна Недялкова е родена в Малко Търново, завършва гимназия в Бургас, висше икономическо образование в УНСС-София и Университет „Проф. д-р Ас.Златаров“-Бургас. Била е съдебен експерт по финансови и данъчни въпроси, разработвала е проблеми в различни области на икономиката и обществените науки. В САЩ два пъти е номинирана за българин на годината от Института по антропология в щата Юта за принос в популяризирането на българската култура зад граница – през 2006 г. в раздел „Поезия“ и през 2007 г. – за осъществяването на конкурса за детска рисунка „Нарисувай моята приказка“ и работа с деца.                             Автор е на стихосбирките „Водопадът на времето“, „Огън върху лед“, „Ще разтопим леда“, „Листопад“, „Копринена обич“, „Бургаски акорди“, „Далечна Коледа“, на детските книжки „Зайко“, „Ежко за дърва“, „Да купиш камила“, „Детство вълшебно“, „Лисина броилка“, „Сто въпроса“, на пиесата за деца „Горският влак“ и др.  Детските книжки са с илюстрации на деца, участвали в конкурсите „Нарисувай моята приказка“.  Автор е на есета, разкази, новели и на повестта „Докосване до отвъдното“.            Съставител и редактор е на литературен сборник „Маскарад“, който излиза през 2015 г. и е представен в Чикаго и Бургас.  Учредител и председател на творчески съюз „Творци без граници“, член на Обединената писателска общност – Бургас и на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, който вече има ново име, визия и концепция  – Лига на българските писатели в САЩ и по света.                                 Нейни произведения са публикувани в много литературни сборници и годишни алманаси. Участва в национални и международни литературни конкурси.

Снежана Галчева – Председател на Салон                        
за българска култура и духовност – Чикаго                       
за в.“България СЕГА“                           




С.Г.: Райна, в твоята поезия често, като тъжна нотка, присъства емигрантската тематика. Сред езиковото многогласие на Америка, често ли „мълчиш на български“?
Р.Н.: Много често. И както си мълча, думите сами идват и се подреждат. Мълчанието ми на български ражда стихове,  много емоционални. Емигрантската тематика е нещо естествено за мен, то е изживяно и изстрадано. В началото беше констатация, после беше носталгията, а последните ми произведения са по-скоро непримиримост и ярост към непроменящата се в България действителност. «Акварел върху калъфка» е точно това – разказ за невъзможното завръщане...за сега. Защото, вярвам, че завръщане ще има

С.Г.: Създател си на  творчески съюз „Творци без граници“. Рушат ли се  граници чрез изкуство?
Р.Н.: Творчески съюз «Творци без граници» беше създаден през 2007 г. Първоначалната ми идея беше за писателски съюз, но се присъединиха творци от различни направления на изкуството и от всички краища на света, и така Творческият съюз стана «Творци без граници». Литературата е само една малка част от многообразието на творчеството. Обединяването на творци от различни области се оказа изключително полезно и ценно.  Всеки от тях, пречупвйки света през  призмата на своя талант, показва най-доброто от себе си. Помагайки си взаимно, откриваме нови автори, помагаме им да издадат книги, да представят изкуството си пред по-голяма аудитория.  Има много талантливи творци, и понякога е достатъчна малка подкрепа, за да повярват в себе си.
 Да, реално границите са разрушени. През 2008 направихме първото онлайн представяне на Милен Жеков от Варна и неговите невероятни миниатюри от дърворезба.

С.Г.: В стихотворението си „Когато чуждата земя те приюти“ пишеш, че „...щастието е където се почувстваш истинска“. Откри ли за себе си това място?
Р.Н.: Това стихотворение е преломен момент в моя живот. Беше написано в момент, когато за първи път почувствах, че посоката е сменена, и «връщам се» не беше към, а от България. Усещането да бъда «гостенката от чужбина» беше много болезнено, но и преодоляване на носталгията. По-късно, като корекция на това усещане, написах «Като родна ме посрешни».
Щастието е в  малките, ежедневни неща, като телефонен звън, като вечеря, която те чака у дома, като прегръдка, като детски смях. Щастие е да даваш. И колкото повече даваш, толкова повече ти остава. Щастието е навсякъде около нас, просто трябва да имаме очи, за да го видим. Но, винаги има едно «но», което ни раздвоява. Когато сме тук, искаме да сме там, в България, когато сме там, ни липсват други неща. И може би точно това раздвояване е ключът към щастието. Защото не можеш да оцениш това, което имаш и обичаш, докато не почувстваш липсата му, или че можеш да го загубиш.

С.Г.: Според поетесата Людмила Калоянова „завършването на стихотворение е мъчително дълъг процес на редактиране и пренаписване“. Как е при теб?
Р.Н.: Моите стихове са емоция. Те изригват, идват като лавина, и ако не ги уловя на момента, отминават безвъзвратно. Много от тях са писани със сълзи. И не само стиховете. Разказите ми също. Почти нямат нужда от редактиране. Понякога, когато ги препрочитам, правя козметични корекции. В повечето случаи има опасност всяка редакция, дори и незначителна, да промени смисъла или емоцията на стиха. Но когато редактирам произведения на други автори, тогава редакцията се свежда преди всичко до граматика, пунктуация, форматиране и препоръки към автора за промени. Скоро излезе от печат поредната книга на писателя Добри Карабонев, романът “Кръчмето”, на която съм редактор. Да, много труд е редактирането, четене и препрочитане, но когато видиш книгата в готов вид, си казваш, че си заслужава.

С.Г.: Съставител и редактор си на алманаха „Маскарад“, който беше представен на читателите през 2015 г. Защо „Маскарад“, крие ли се зад маска нещо в него, което не може да бъде видяно от всички?
Р.Н.: Това е първият алманах на социална и политическа тематика, в който участваха 45 автори. В този сборник е събрана истината за съвремието ни през перото на творците, тяхната болка и гняв към действителността, но и обичта им към България и надеждата. Защо «Маскарад» ли? Бих обобщила – политическия маскарад, заради който  повече от два милиона българи са извън  страната, остави старите ни родители в самота и мизерия, обезлюди много райони. В самата книга маските са свалени, няма нищо скрито и всеки автор стои с името си. Защото в маскарада на този живот запазването на личностните ценности, съхраняването на българския език и култура, и не на последно място, оцеляването на българския род са онези важни “защо”, заради които си струваше усилието да бъде създадена тази книга.  Ще си позволя да направя едно сравнение, по отношение съхраняване на историческата правда, както “Под игото” пресъздава истината за турското робство, така и “Маскарад” показва истината за нашето съвремие. Мисля, че имаме нужда от това, като се имат предвид опитите да се подмени българската история.
И може би е време за второ издание на “Маскарад”.

С.Г.: Габриел Гарсия Маркес казва: „Когато бях млад мислех, че писателят трябва да е беден. Когато станах на 50, разбрах, че писателят трябва да е осигурен“. На поета какво му е нужно?
Р.Н.:  На поета е нужно вдъхновение. Да, трябва да е осигурен, за да има свободно време и спокойствие да твори. Не мисля, че трябва да е беден. Не може духовно богат човек да е беден. Въпреки, че аз богат писател не познавам, или поне такъв, който да се издържа от творчеството си.  Ако има такива, са много малко. Повечето, да не кажа всички, имат професия, работа, бизнес. Все пак, да живее, за човек е доста скъпо удоволствие. Мисля, че за повечето творци възрастта след 50  е наистина плодотворна, време, в което могат да си позволят да се отдадат на творчество.

С.Г.: През април 2016 г. в Чикаго бе представена последната ти поетична книга „Бургаски акорди“. Разкажи ни повече за нея.
Р.Н.:  Не знам как да разкажа за “Бургаски акорди”. Просто трябва да се прочете. Там са събрани най-съкровените ми чувства към Бургас, Странджа, морето, към България. Това е наистина една композиция от акорди, бих казала симфония от звуци, които  долавям в тишината на моето мечтание, аромати, които усещам, пренасяйки се в моя град.

С.Г.: Автор си на много детски книжки, някои от които са „Ежко за дърва“, „Зайко“, „Да купиш камила“ . По-трудно ли се пише за деца?
Р.Н.: Не бих казала, че е по-трудно, по-скоро е импулсивно и много забавно. Въпрос на провокация или на момент. Общуването с деца винаги е невероятно изживяване. Децата могат да ни научат на неща, за които сме нямали идея, да погледнем света от друг ъгъл. Мислим си, че знаем всичко, и в един момент разбираме, с наивните детски въпроси и съвсем неочаквани отговори, че всъщност това, което трябва да опознаем, е техния детски свят. Когато се появи идеята, думите идват сами. Почти всички творби са написани на един дъх и с много малко редактиране на по-късен етап. Но има и случаи,  когато не мога да завърша творбата, стигам до някъде и остава недовършено дълго време. Така се случи с поемата “История със зайци”. Когато я започнах, въобще не знаех как ще завърши тази история. Трябваше да мине доста време, преди да се появи краят със спасяването на зайците.

С.Г.: Как се роди идеята да организираш и конкурс за детска рисунка „Нарисувай моята приказка“?
Р.Н.:  През 2007  година мисля, че беше. Детските книжки «Ежко за дърва» и «Зайко» бяха готови, и търсех някой да направи илюстрациите. Опитах с няколко художници, но нещата не се получиха. Тогава Лили Паслиева ми каза: «Защо не помолим децата в училището да ги нарисуват?».  И тогава се появи идеята да направя конкурс за детска рисунка, в който да вземат участие повече деца. Идеята се оказа сполучлива. Деца от България и от различни страни по света изпратиха невероятни цветни рисунки по пощата. След това направихме изложба в Учебен център «Знание». Дори на изложбата присъстваше живо таралежче. Първите книжки с цветни рисунки бяха изработени ръчно. Вторият конкурс «Да купиш камила» вече беше с идея за книжка за оцветяване, както и следващите конкурси “Лисина броилка” и “Сто въпроса”.  Този конкурс реализира идеята на Творчески съюз “Творци без граници” да открива и подпомага творци. Той е стимул за децата да продължат да рисуват и да развиват таланта си.

С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“?
Р.Н.: На читателите на вестник “България сега” ще пожелая преди всичко да бъдат здрави. И да имат мечти. Защото ние сме това, което мислим. Мислите и мечтите проектират нашето бъдеще, живота ни. И от нас самите зависи какъв ще бъде той. Затова, приятели, мечтайте дръзко и запазете детето в себе си! И за предстоящата нова 2020 година, позволете ми да ви сурвакам със стихотворението “Сурвакарско” от стихосбирката ми  “Далечна Коледа”. Надявам се всеки от вас да открие своето пожелание в него.

СУРВАКАРСКО

Питаш ме, какво очаквам
Новата да ми даде?
Пристига тя със гръм и трясък –
да счупи всички ледове.
И нека Новата ми върне
това, що Старата ми взе,
и нека аз отново зърна
брега на моето море.
Сърцето ми да е спокойно,
да сътворява светлина
и за приятелите мои
да има много топлина.
Да има агънца в кошари,
пчелите мед да съберат.
Да има повече шамари
за тези, дето ни крадат.
Реките бистри да извират,
в чешмата мляко да тече.
За тези, дето си попийват
да има даже и мезе.
Децата ни да са щастливи
и да се връщат у дома,
семейството да ни закриля
и мир да има по света.
И както в Коледната пита
парата падна се на мен –
с приятели да съм богата
и хлябът да не е солен.
Колата да върви безгрешно,
да няма нужда от ремонт
и музата ми с много нежност
да идва всяка нощ при мен.
И в този списък с пожелания
да не забравяме сега
за здравето, което вярвам, че
е в коледните чудеса.
                  .  .  .  






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7