Димитър Христов: „Посоката на вятъра е винаги напред...“

Начална страница | Личности | Димитър Христов: „Посоката на вятъра е винаги напред...“
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с поета Димитър Христов. Неговото стихотворение „Песента на скитника“ спечели Първа награда в конкурса. Приятно четене!


    Димитър Христов: „Посоката на вятъра е винаги напред...“
   
    За поета няма миг на покой, миг, в който да спре водовъртежът от емоции и лавината на чувствено възприемане на света около него. Всичко е движение и мисъл,  усещане и форма,  което се трансформира в най-висшия синтез на изразяване – словото. То се откъсва от душата на поета, обагрено от светлината на любовта или от кръвта на болката. Наситено и истинско като вик на новородено. Звучи като стон или песен, като зов за пробуждане или е със силата на удар от  камшик... 
    Димитър Христов е един от най-фините съвременни поети на България. Поезията му вълнува с дълбочината на недоизказания щрих, който ни отвежда в необята на цветни тонове и полусенки. За него тя е смисъл на живота му: „Поезийо, не ме напускай/ като перо в огромен огън,/без теб животът ми е пустош,/без теб заключен съм в каторга.“ (“Сърдечен ритъм“). Поетичните му откровения са пропити от вечното противоречие за добро и зло и за философското търсене на истината в относителността на физическото измерение. Макар и поднесено със словесен поетичен финес, поетът ни представя една нерадостна картина, където „гладни нейде мрат децата“ и „едни скучаят в охолство, а други креят в мизерия“. („Романтика ¬XXI“). Със сетивата си той усеща, че животът ни е подчинен не на земните, а на вселенските закони, и неистово търси философията на неговия смисъл: („Аз търся смисъла кодиран в природата и в човека...“)     
Изваял е нежни поетични строфи за любовта - за онова очарование, което е само докосване и очакване в ефирните очертания на утрото. За грешната и благословена любов, за която се влиза в огън и се изгаря на клада. За онази – красивата и истинска, чрез която се раждаме отново, готови дори за Кръст и Голгота. За философията на разминаването и за невъзможната близост, за разрушителната сила, която съгражда...
От срещите и разговорите ми с Димитър Христов в СБП през миналата година осъзнах нещо много важно - неговата душа не може да бъде затворена в рамка, тя е силна, когато е свободна да се скита в пространството и космоса, защото на твореца свободата е нужна като въздух. Лирическият герой на  Димитър Христов „обича тайните на мрака“ и „кръстова безкрайни далнини и пристани“. Той ще подаде ръка на любимата си и „дълго сред необята ще я води“. Затова и неговият герой-скитник „под звездите запява блажен“ и ни приканва да запеем с него, защото няма нищо по-прекрасно от това „да си скитник, богат със Свобода“ /“Песента на скитника“/.
И ако за поета Димитър Христов посоката на вятъра е винаги напред, аз бих добавила – нека неговата да бъде и нагоре – към звездите!

Снежана Галчева –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, за в. „България СЕГА“



----------------------------------------------------------------------------------------------
С.Г.: Димитър, здравей! Озаглавил си новата си поетична книга „Остров за двама“, но в бушуващото море на живота намери ли острова, на който да се приютиш?
Д.Х.: Да! Островът на любовта за мен съществува… Някои имат цял архипелаг… Но любовта на двама не е само убежище и топло гнездо, тя е извор на вдъхновение за творчество. Любовта е върховно изпитание за всеки от нас в свят на агресия, егоцентризъм и маркетингова надпревара. Несъмнено любовта е по-силна от всичко, но и много крехка, лесно ранима. Да възпиташ у себе си благородството и радостта да обичаш, значи да изградиш и самозащита на своите чувства. Това е най-постижимо, когато любовта между двама е взаимна. Когато нежността има защитен ореол. Някой би казал, че това са метафори. Не, това са психофизически техники за оцеляването на интимния ни свят и човешкия ни облик. Липсата на любов във всичките ѝ измерения води до огрубяване и примитивизъм. Затова островът за двама може да ни спаси от крушение и гибел.

С.Г.: Кръст или благословия е да се обича?
Д.Х.: Любовта е и кръст, и благослов. Би било добре като обичаш един човек, да обичаш цялото човечество, но ако мразиш един човек, да не мразиш всички хора.  Някои смесват любовта с алчността за притежание, с господарската ревност към другия – тогава любовта агонизира и това може да доведе до раздяла. В такива случаи раздялата дори е наложителна… Любовта е свободен избор и взаимно съграждане на красота и взаимност, на отговорност и толерантност. Животът често е груб и жесток, но който има любов в сърцето си, е по-устойчив, по-смел, по-силен. Любовта и щастието вървят ръка за ръка, ала който не е страдал, не може и да обича истински. Ако страданието не те озлоби, а те направи по-мъдър, значи си узрял за истинска любов.

С.Г.: През 2018 г. „Остров за двама“ печели наградата „Горчиво вино“, учредена в памет на поета Евтим Евтимов. Ако днес той беше сред нас, какво би казал на този голям талант, който ни остави най-искрени и нежни стихове за това велико чудо – любовта?
Д.Х.: Имах възможност да общувам дълги години с Евтим Евтимов и продължавам да общувам с поезията му. Бих му прочел едно мое стихотворение, написано след като той си отиде. То е вдъхновено от неговите дионисиевски стихове:
НАЗДРАВИЦА ЗА ЛЮБОВТА
...истинското вино е горчиво.
Евтим Евтимов

Любовта и виното опиват
както красотата в мрачен ден.
Често красотата е горчива
и в това е чарът й свещен.
Който чака щастие безкрайно,
който иска все да му сладни,
няма да узнае святи тайни –
има нощи, за да има дни!
С гроздобера лятото си тръгва,
ала и от превъзходен сорт
виното ще зрее и тепърва
ще се види кой винар е горд
с майсторлъка вино да отгледа,
да празнува Трифон Зарезан
и във любовта да бъде предан,
но и не дотолкова пиян,
че да търси само сладки ласки,
да се мръщи, щом му загорчи...
Виното и любовта не втасват
никога във алчните очи.
Както да се влюбваш и разлюбваш -
търси половинка всеки мъж -
срещнеш ли я, трябва да празнуваш,
затова със нежност я задръж,
покажи й как се прави вино,
как ширата весело кипи
и
щом ви загорчи, да сте двамина
в една любов, събрала две съдби.


С.Г.: Поетът Константин Павлов казваше, че истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Този товар понякога натежава ли?
Д.Х.: Творчеството е отговорност пред себе си и пред другите. Ако не си прегърнал вселената и не те вълнуват съдбите на отделните хора, но и на мирозданието, ти няма да полетиш на крилете на творческата фантазия. Само големите таланти имат силата на творческия подвиг. Жалко, че техният труд може да бъде незабелязан приживе. Но може да бъде високо оценен от следващи поколения. Нека не се чудим как някои творци съчетават бохемството със стоицизма, скромността - с интелектуалната и емоционалната мощ, земното с извънземното... Споделям това, че творецът трябва да улавя сигналите на бъдещето и на миналото, но той живее сега и тук и пресъздава нашия живот. Чрез твореца конкретното и всекидневното се оглеждат в огледалото на вселената, съизмерват се в различни времена и пространства.

С.Г.: Според теб ако има български „Пулицър“ от гледна точка на голяма литературна награда, то това трябва да бъде „Иван Вазов“. Ние, като общество, днес готови ли сме  за това? 
Д.Х.: Духовната криза или подмяната на ценностите отдавна ерозират българското общество. Ответните мерки или оздравителната програма ни задължават да не губим процеса на приемственост за националните светини и националната ни кауза в глобализиращия се свят. Родолюбието на Иван Вазов в творческия и в житейския му път е велик пример за всеки българин. Най-високата ни литературна награда трябва да носи името на Народния поет Иван Вазов.

С.Г.: Ти си един от ревностните радетели за запазване чистотата на българския книжовен език, културни традиции и историческо наследство. Как виждаш ролята на новото поколение творци в този процес? Прекъсва ли се връзката между поколенията?
Д.Х.: Отварянето на страната ни към света през последните десетилетия даде възможност безпрепятствено у нас да навлезнат различни културни влияния. Докато съхраняваме и развиваме българския етнокултурен модел, чуждите култури могат само да го обогатяват. Но забравим ли откъде идваме и кои сме, ще бъдем асимилирани от някои по-заможни и по-агресивни днешни „играчи“. Всъщност едва ли има по-богати от нас в областта на културноисторическото наследство. Твърди се, че наред с Италия, Гърция и Испания България е сред най-богатите на артефакти държави. Неслучайно именно у нас ЮНЕСКО създаде третият в света Център за нематериално културно наследство. Фолклорът ни е жив и изключително богат, археологията, изкуствата, културните институти, читалищното дело са на високо равнище. Имаме уникални творци, но мизерията ги притиска. Държавата не успява да създаде система за нормални авторски права, за нормални хонорари. Пазарният принцип толерира комерсиалното и унищожава високото изкуство. Закриха се катедри и лекторати по българистика в чуждестранни университети. Българчетата масово учат чужди езици не за обща култура и за просперитета на родината си, а за да могат да работят и живеят в чужбина. А българският език, старобългарският език е един от класическите езици на човечеството. Кирилицата не е просто славянската азбука, тя трябва не само у нас, а навсякъде да се нарича БЪЛГАРСКА КИРИЛИЦА както латиницата се нарича навсякъде латиница.
    Твърдя, че връзката между поколенията не е прекъсната както и връзката на българите навсякъде по света с Родината. Бих дал за пример Салона за българска култура и духовност в Чикаго, както и множество български културни средища в различни държави. Мисията ни, на стари и млади, е да пазим и обогатяваме българщината, да свързваме старомодно с модерно, да владеем историята и езика си и да учим децата си на родолюбие. Да не забравяме, че в други времена българската емиграция е спасявала националните идеали и ги е пренасяла като свещен огън от чужбина на родна земя. И днес мисията на всеки българин, където и да е той, е ясна и неизменна.
    Голяма грешка е, че нямаме ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК, че няма задължителна квота за българско изкуство в електронните медии, театрите, галериите и пр. Искрено се надявам и отстоявам с колегите си в Съюза на българските писатели и от други творчески съюзи това да се промени. Защото на празното място, на ничията духовна територия веднага се намества нещо чуждо.   

С.Г.: Какво е мнението ти за „превода“ на съвременен български език на романа на Вазов „Под игото“ - историческа светиня за няколко поколения българи? Защо българските ученици са с най-ниска степен на грамотност?
Д.Х.: Отвращават ме опитите да се изопачават и профанизират образци и стожери на литературата, езика и културата ни. Участвах в написването на Декларация на СБП против т. нар. превод и против издаването на шльокавица на романа „Под игото“. Декларацията бе публикувана и популяризирана широко и няма да спрем дотук.
    Аз не мисля, че учениците у нас са с ниска степен на грамотност. Да, това го допусна образователната ни система за определени прослойки и випуски, поради неуспешни реформи. Но наградите от конкурси и от международни състезания в областта на точните науки и компютрите ме карат да бъда оптимист.

С.Г.:“ Прощава само силният“ е 14-та „отломка“ в стихосбирката ти „Песни – тъги и наздравици“. Има ли нещо, за което не би простил никога? Или на някого?
Д.Х.: Не мога да простя нежеланието на необразования да се образова. Най-много грешки се правят от незнание…
    Един от роднините ми по бащина линия е Дан Колов, той винаги е бил снизходителен към по-слабите си съперници на тепиха и никога не ги е наранявал. Но към нечестните и злостни противници е действал безкомпромисно.

С.Г.: Твърдиш, че „българската поезия излиза от кризата“. Какво ти дава основание за това?
Д.Х.: Българската поезия е толкова жизнена и самобитна, толкова разностранна и многобагрена, че и в кризисни времена е намирала път за духовно спасение и превъзмогване на болката и отчаянието. Традицията, която имаме, е неизчерпаем извор и основа за нови търсения и тенденции в литературното пространство на Балканите, Европа и света. И днес у нас се раждат таланти. Раждат се и в чужбина или живеят и творят извън границите на Родината. Литературното пространство е глобално, но в него всеки присъства с националния си дух и темперамент. Факт е, че през последните десетилетия все повече се изявяват и даровити български автори, живеещи в чужбина. А това е обмен на идеи и плодотворни връзки с други литератури и култури. Неслучайно Съюзът на българските писатели приема за свои членове и колеги от близки и далечни страни. Това разширява присъствието на книжовността ни не само географски, но и духовно.
С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“ в Чикаго?
Д.Х.: Харесва ми това име на в. „България СЕГА“. Звучи категорично и родолюбиво, актуално и действено. Струва ми се, че и авторите, и екипа и читателите на вестника имат тези качества.
    Бъдете здрави, помагайте си и се обичайте както нашите предци в преломни времена! Нека 2020 година бъде богата на нови творчески постижения!
    Сърдечно благодаря за приятелските чувства!







Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7