Напусна ни един голям алпинист, един достоен Човек – Аврам!

Начална страница | Личности | Напусна ни един голям алпинист, един достоен Човек – Аврам!
image

Отново съм пред компютъра. Пак ще пиша за Аврам. Писал съм с най-голямо удоволствие за този човек, защото винаги е ставало въпрос за нещо голямо направено от него и от партньорите му. Днес обаче не ми върви в писането. Стоя пред празния лист и търся думите. Те не идват. Засядат в гърлото ми. Аврам ни напусна. Както някои казват, и може би са прави, той отиде в другия, по-добрия свят. Отиде си, но изпълнил достойно обязаностите си като гражданин на своята държава. Знам, че това, което ще напиша за него той самият няма да го прочете. Няма да го прочете и Благовеста, за да ми позвъни още същата вечер след като е прочела поредния ми материал на страниците на любимия им вестник „Ехо”, и да ми каже: „Браво, само ти можеш така да го кажеш. Ще отида в стаята при Аврам и ще му го покажа и прочета”... А той, Аврам не беше далече, а в съседната стая, където в последните години прекарваше много време.
Аврам! Колко много неща се крият в това библейско име. Роден на 6 февруари 1933 г. в малкото равнинно лудогорско селце Дянково той не остана там, а избра планината. Дали заради това, че в детските си години той не беше виждал дори по-значими хълчета, или защото съдбата му показа, че неговият път ще бъде там гдето душата и сърцето ще се реят във висините. Ще кръстосва Рила, Пирин, Стара планина. Ще отиде и по-далече - в Алпите, Кавказ, Памир. Ще отиде и в Хималаите и то там, където един връх пробожда небето най-високо от всичките върхове на земята. Ще поведе нашите момчета към Еверест, за да се развее родният трибагреник на най-високата точка на света. На Еверес, на 8848 метра!
Още твърде млад Аврам отиде в спортния техникум в Пловдив. Там се събраха с Благовеста, за да останат заедно до последния си дъх. В Националната спортна академия, тогава ВИФ „Г.Димитров”,за първи път и двамата чуха думата алпинизъм. Дума, на която и двамата й останаха верни докрай, въпреки, че не всичко тръгна добре. На един от първите зимни траверси през пиринското „Конче”, след нощувка в малкото заслонче зимата се развихри. Няколко души студенти от ВИФ получиха голям урок. Много голям бе той за Аврам, Пеню Нейчев и Димитър, познат много повече като „Жучката”.
„В болничната стая, - както често се изразяваше самият Аврам - лекарите ми подравниха пръстите на краката.” Урокът остана докрай и „обецата” висеше на ушите им, за да им напомня че в планината трябва да се внимава. Вторият и третият си останаха само туристи. Аврам не се отказа и продължи с алпинизма. След завършване на висшето си образование остана на работа в ЦАЛ /ЦПШ „Мальоввица/ като на два пъти бе нейн директор. После премина през Градския съвет на БТС, през ЦС на БТС и ЦС на Професионалните съюзи. Многократно бе в управитиелните съвети, или бюрата, както преди се казваше, на алпинизма и състезателното ориентиране. Натрупа голям опит.
Не това обаче го извиси до този пиедистал, до който достигна, а това което направи като спортист. Аврам премина през всички наши категоризирани маршрути, както през лятото така и през зимата. Трасира и няколко премиерни маршрута. Заслужено стана майстор и заслужил майстор на спорта. Удостоен бе с всички възможни отличия на БТС.  Държавата оцени по достойнство постигнатите му резултати и на два пъти го удостои с орден „Червено знаме на труда”/1963 и 1972 г./. Достигна и до най-високото отличие „Герой на социалистическия труд”./1984 г./.
Аврам не получи нищо даром, а напълно заслужено, защото в Алпите, Кавказ, Памир и Хималаите направи така, че дали като редови алпинист, дали като треньор или ръководител спомогна името на българския алпинизъм да се споменава все по-често и то с уважение. В този ред на мисли ще се опитам да върна историята малко назад, за да ви предоставя правото сами да решите заслужени ли са горните отличия или не.
Кавказ –„Безенги-61”
В началото на 60-те години на миналия век българските алпинисти бяха осъществили най-логичните маршрути по алпийските върхове на нашите планини. Дошло бе време за изяви и извън страната. По това време най-лесно се достигаше до върховете на бившия Съветски съюз, където върховете бяха не само значително по-високи, но и по-трудни при наличието на постоянни снежно-ледени марирути. След двегодишни визити в Кавказ за обучение в елементите на ледената техника и изкачване на популярните кавказки върхове 32-ма наши алпинисти прибавиха към скалната си техника и тази, придобита от ледниците на Кавказ. Дойде ред и на нещо по-голямо. Избрахме „Безенгийската стена”.
Изборът на бюрото на РКА се спря на Енчо Петков, Георги Атанасов, Цанко Бангиев, Йордан Мачирски, Радко Бреянов, Тодор Ангелов и ние двама с Аврам. Ще пропусна подробностите и ще започна с най-същественото. На 18 август 8 души с мъка се настанихме в две палатки на 4800 м н.в. Това беше най-голямата височина на която наши алпинисти разпъваха палатки. В едната като сардели се подредиха по-едрите Енчо, Цанко, Данчо и един руснак. Не по-комфортно се настанихме и ние – Джиджи, Радко и ние двамата с Аврам. Повтарям отново двамата с Аврам, защото още от България твърдо бяхме решили, за да не носим два спални чувала да спим в един. Хем ще ни бъде по-топло, хем ще ни бъдат по-леки раниците...
19 август! Паметен и много жесток ден. Излезнахме на билото. Вятарът продължаваше да духа все така силно. Напред водеше свръзката Цанко, Радко и Данчо. След тях съвсем близко ги следвахме ние – Аврам, аз и Джиджи. Енчо и Володя бяха малко по-назад. Първата
свръзка изкачи малко връхче и започна слизане. Когато Аврам бе на самото връхче става свидетел на нещо ужасно, за което малко след това щяхме да разберем всички останали. Когато и аз изкачих връхчето нещо в мен се прекърши. Аврам стоеше безмълвен покрил лицето си с двете ръце и не отговаряше на настойчивите ми въпроси: „Къде са другарите”? Повторих въпроса! Попитах и трети път! Аврам мълчеше. Когато и петимата се събрахме заедно с болка на сърцето той разказа: „На стръмен леден участък Радко се подхлъзва. Преди да се изправи това се случва и с Цанко. Данчо не успява да реагира и...се случва непоправимото”. Ние сме на 5000 метра. Ниско долу на 2500 метра е „Слънчева Сванетия”. Там долу цъфтят рододендрони и редица още планински цветя. До там нищо не може да спре полета на тримата ни другари. Време за мислене нямамаме. Само надолу. Сигурни сме в неизбежното, но надеждата умира последна. „Ами ако някъде те чакат нашата помощ”?
Две нощи и три дни слизаме по ръб, който не е изкачван, а ние му правим премиерно слизане. Долу, край голям кратер на ледника Шхара изградихме малка пирамидка от камъни. Поставихме ледокоп и някои от екипировката на другарите си, които бяхме намерили по пътя на тяхното падане. Траверсът на Безенгийската стена остана недовършен.
„Безенги-64”.
Още там решихме, че в памет на тримата ни другари нашата обща мечта ще бъде довършена. С петима нови попълнения Аврам, Джиджи и аз отново разпънахме палатки под 12-километровата Безенгийска стена. Този път тактиката ни бе малко по-различна. По траверса ще тръгнат четирима, трима ще останат като подсигуряваща свръзка и ще изнесат хранителни подкрепления по средата на траверса. По траверса Джижи поведе Ангел Петров, Кръстю Алексиев и пишещия тези редове. На Аврам се падна задачата да осъществява кординацията между нас и помощтната свръзка Георги Щерев, Георги Имов и Щилиян Атанасов.
Междувремено през 1963 г. Георги Атанасов и Аврам Аврамов бяха на голям международен форум – Международна среща на алпинистите в Шамони-Франция. Там двамата ни представители осъществяват едно много трудно изкачване по 1200-метровата Западна стена на вр. Пти Дрю. Едно много сериозно изкачване, което извиси престижа на родния алпинизъм. Използвайки визитата си в „меката” на алпизма Аврам използва случая и си купува специални алпийски обувки, защото помни до болка с какви обувки бяхме тръгнали преди 3 години. А нали помните, че още през 1954 г. пръстите на краката му бяха „изравнени”.
Както споменах по-горе тази година Аврам не тръгна по траверса. Аз, както и останалите участници отново бяхме с „гордостта” на българския „Спортпром”. С Аврам носехме обувки с един и същи номер. Не разчитах на нищо, но останах много приятно изненадан, когато предната вечер на „Австрийския бивак” Аврам дойде в палатката ми и
леко усмихнат ми подаде неговите, не служебни, а лични обувки. „Вземи ги. На мен няма да са ми необходими тук в палатката. На теб ще бъдат по-необходими”. Силно изненадан в момента не успях дори да му благодаря, но по време на 8-дневния преход хиляди пъти тихичко си повтарях „Благодаря ти Авраме!”. Обувките бяха прекрасни.
Този път всичко мина много добре. Реабилитацията ни бе успешна.Обещанието, което си дадохме пред паметта на тримата ни другари бе изпълнена, а на ледника „Безенги” над алпийския лагер поставихме паметна плоча в памет на Цанко, Данчо и Радко.
„Памир – 67”
Дойде ред и на голямата мечта на българските алпинисти да се изкачат и на връх, извисил си над 7-те хиляди метра. С малки размествания на имената Георги Атанасов поведе 6-членния избор на РКА към, наричания тогава пик Ленин. В продължение на 20 дни изграждахме междинните си лагери и трупахме аклиматизация. Всичко бе много добре и на 13 август родният трибагреник бе изнесен на заветните 7134 метра. Ето как стана това. Без никаква предварителна договореност шестимата се обособихме в три двойки. Напред вървяха Енчо Петков и Ангел Петров. Следвахме ги на крачка разстояние и ние с Аврам. В този порядък стъпихме на 7134 метра. На слизане, малко под върха засрещнахме заболелия Георги Атанасов и придружаващия го Евгени Христов. В късните следобедни часове и двамата се прегръщаха на заветните 7134 метра. Шестима българи за първи път преодоляват границата на седемте хиляди метра. България има своя първи седемхилядник...
Пет годи по-късно /1972 г./, като ръководител Аврам повежда Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски и Димитър Дончев, както и Енчо Петков, който е пратеник на българската телевизия към най-виссоката точка на бившия Съветски съюз – вр. Комунизъм /7495 м/. На 30 юли при много трудни атмосферни условия Аврам и Енчо изкачват своите втори седемхилядника, а Огнян и Кънчо за първи път стъпват на връх над 7-те хиляди метра.
Хималаите – най-високата планина на света и пак там най-високия връх Еверест, който пробожда небето на космическите 8848 метра.1984 година! България тръгва към най-голямото си предизвикателство.Тръгва към „Покрива на света”, към Еверест. Кой ще поведе 24-членният състав? Ами пак Аврам. За Еверест е писано много. Ще пропусна подробностите, но няма да пропусна моето мнение. Аврам бе критикуван много, както от участниците, така и от тези, които нямат понятие от алпинизъм. Прочел съм всичко и то по няколко пъти за тази експедиция и смело заявявам. Никой друг наш алпинист,освен Аврам, нямаше да се справи с тази задача така както той. Ръководенето на тази ескспедиция бе толкова трудно, колкото и самият връх.
Доц. Сандю Бешев
за в. „България Сега“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7