Проф. Златимир Коларов: „… Да открием хармонията и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…“

Начална страница | Личности | Проф. Златимир Коларов: „… Да открием хармонията и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…“
image

Има определена категория хора, за които рамките на една професия са тесни и не могат да се поберат в нея. И не защото не са потънали изцяло там, а защото за духовния ръст никога няма стандартни измерения. Това важи с особена сила за проф. Златимир Коларов – човекът и лекарят, който изцелява не само тялото на своите пациенти, но и душата им, достигайки до нея по пътя на незримото. Защото какъв е смисълът, ако физиката бъде излекувана, а страда душата? Като лекар, посветил толкова години в помощ на пациентите си, а и като писател знае, че трябва да има хармония между  това неотменно цяло – душата и тялото на човека. И непрекъснато я търси... Неговите всекидневни срещи с болката на хората, отчаянието и надеждите им, не са го направили равнодушен. Той е там, където всеки ден смъртта и животът напомнят за себе си по различен начин. Неговата професионална максима е, че животът е най-ценното нещо, което трябва да се приеме и което трябва да съхраним на всяка цена и при всякакви обстоятелства. И всичко това той емоционално пренарежда в душата си, за да може да се появят на бял свят неговите разкази – безкрайно истински истории, защото всяка една от тях е преболяна и съпреживяна. В разказите му повечето персонажи са нетипични – не героите на деня - богати и поставени на престижни длъжности, а такива, които със своите неволи, загуби и болки утвърждават живота като дар от Бога и че всеки миг от този живот си струва да се изживее, независимо колко е труден и понякога да изглежда безмислен. Защото вниквайки в детайлите от историите на тези обикновени хора, пред читателя се разкрива едно друго измерение – там, където всеки може да открие по нещо за себе си и да пропътува пътя към едно завръщане - към вселената от тайни на своята душа. Няколко пъти съм препрочитала разкази като „Шоколади за Ирина“, „В края на часа по рисуване“, „Пълен напред“, „Прах във вятъра“, „Деца“ и др., и всеки път намирам нещо ново като послание, като емоция, като размисъл... А не е ли точно в това смисъла на изкуството? 
За писането си, лекарят-писател казва, че за него „литературата е мястото на емоциите, на натрупаната съпричастност и болка от покъртителните съдби на пациентите.“ А те са толкова много и толкова различни... Проф. Златимир Коларов се прекланя пред силата на словото и пред неговата духовна мощ. Казва, че „Словото е вечно и ще пребъде, независимо от формата, под която ще стига до читателите, защото тя е обвивката, а същността е ТО. И в неговото слово – свободно и вечно – виждаме и философията на изминатия път, и търсенето на смисъла на съществуване, и достигане до отговорите на зададени въпроси... Защото само „когато човек търси, Бог му помага да намери отговора“. (“Прах във вятъра“).
Бих искала да пожелая на проф. Коларов да бъде все така отворен към словото и неговата духовна мощ. Нека в миговете, взети от неизчерпаемата съкровищница на живота и претворени в слово, да откриваме хармонията, заради която си струва да изживеем живота си.
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ в Чикаго едно интервю с проф. Златимир Коларов.


С.Г.:  Вие сте медик, който лекува тялото, но също така владеете и силата на словото, което преобръща духовните устои на човека и изцелява душата му. Как си взаимодействат тези две сили за постигане на Вашата основна хуманна цел – спасяването на човешкия живот?
З.К.: Често се питам: „Има ли смисъл човешкият живот, ако душата на човека отдавна е умряла?“ Отговорът е засекретен в риторичния въпрос, който задавам в един от разказите от сборника „Отблясъци от далечни светкавици“ с две издания през 2000 и  2015 г., провокиран от войната в бивша Югославия, в която се избиваха изконни братя, и посветен „На загиналите в Косово християни и мюсюлмани, на майка ми и баща ми, които са го преживели“ (за майка ми и баща ми визирам Втората световна война). Цитирам тази част от разказа: „Загиналият на бойното поле губи живота си, а оцелелият – душата си. И не знам кое е по-добре – за загубиш живота или душата си?...“ Защото след една война, когато си гледал смъртта в очите, докосвал си я и си я причинявал, никога не можеш да бъдеш същия човек като преди! И единственият начин да се преборим с Античовека в Човека е словото – да осъзнаем абсурдите на най-ниското в душите си, слабостите си, грозните си помисли, низките си страсти, поруганите си чувства, всичко онова, което погубва душите ни. Убеден съм - живот без душа няма смисъл, другото е вегетиране.

С.Г.: Азербайджанският писател Елчин Сафарли казва, че „всеки си има свое море“. В не едно  интервю Вие споделяте, че се прекланяте пред таланта на Йовков и всички български класици.  Можем ли да кажем, че това е Вашето море и чувствате ли се в „свои води“ в написаното от тях?
З.К.: Дълбоко море са българските класици – Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Николай Хайтов и много, много други. Да не говорим за поетите – Пейо Яворов, Христо Ботев, Христо Смирненски, Христо Фотев, Иван Динков и отново много, много други. Всичко можеш да откриеш в това море – от бури и вълни до лазурни брегове, от кристални изгреви и морни залези до ураганни  ветрове и разрушителни цунами, от духове и демони от под вълните, до русалки и весталки на брега, които те мамят да тръгнеш по вълните и да покориш непокоримото – хоризонта, очертан от тези преди теб. Голямо е изкушението да се съизмериш с тях, но трудно се плува в това „класическо“ море. За мен ще е удовлетворение, ако се задържа на повърхността и не потъна в дълбините.

С.Г.: Има ли място „бялата лястовица“ днес – като символ и като надежда?
З.К.: С въпроса за „бялата лястовица“ улучихте десятката. Преди повече от десет години с жена ми - режисьорката Валентина Фиданова-Коларова, решихме да заснемем документален филм за биологичното лечение на ревматично болните, което тогава „прохождаше“ в България и даваше огромни надежди на болните, но срещаше значителни затруднения при реимбурсирането от Здравната каса и лишаваше от надежда всички тези изтерзани хора. Дълго търсихме доброто заглавие на филма, което да отрази най-добре темата за нашата социална и човешка отговорност към страдащите и проблемите на тези лишени от надежда хора и да се втъче по най-естествения и логичен начин в цялостния ход на действието. И, както е написано в Библията: „...попитай и ще ти се каже, поискай и ще ти се даде...“, заглавието ни даде един репортаж по bTV за бяла лястовица, която се е появила в някакво далечно село и се правеше връзка с прекрасния разказ на Йовков. Показаха и лястовицата – изцяло бяла. Взехме кадри с лястовицата от Интернет и се получи невероятна спойка с идеята, темата и цялостния ход на филма и заглавието „Бялата лястовица“. Филмът бе посрещнат с умиление от зрителите и сълзи от болните и с положителен отговор от Здравната каса, което бе възможно най-голямата награда за мен като сценарист и за Валя като режисьор. Сега, за радост, Здравната каса покрива напълно лечението с биологични средства не само на ревматично болните, но и болните от други неревматични болести, подходящи за този вид съвременно лечение. Удовлетворението за мен като лекар и за Валя, като режисьор, е че бяхме една мъничка брънка в борбата тогава с хладната и безстрастна бюрокрация.

С.Г.: Като медик знаете по-добре от всеки друг каква е ролята на имунната система за живия организъм. Мислите ли, че моралът е имунната система на нашето общество днес?
З.К.: Категорично „ДА!“. Много добра аналогия правите между имунната система и морала – едната пази тялото, а другата душата. И както отговорих на първия Ви въпрос – безсмислен е животът без душа, превръща се във вегитиране. Моралът е всичко онова в нас, възпитано от родителите и обществото и надградено от нас самите в годините при решаването на проблеми, коригиране на слабости и преодоляване на трудности, което ни превръща от хора в Човеци, способни да оценят и да работят за доброто не само на себе си, но и на другите и обществото, без да чакат награда за положения труд, готови да дадат грош на бедния и да подадат ръка на слабия, да се зарадват от радостта на ближния и натъжат от неговата болка... Не искам думите ми да звучат като проповед, но вярвам в казаното, както вярвам и в светлата страна в душата на човека, която може да го направи, както го е правила хиляди пъти досега, въпреки многото черни и обратни примери в хилядолетната човешка история. 

С.Г.: Днес много се говори за свободата на изказа и Вие много точно определяте, че „въпросът е не да има свобода на словото, а да има чуваемост“. Какво е това, което не се чува и от кого?
З.К.: Отговорът е категоричен – съществен е откликът от словото, т.е. чуваемостта, а не самоцелната свобода да кажем всичко, що ни е на душата. Причината, обаче, да не се чуват посланията и призивите да са без отговор, не е еднозначна. Една от тях е, че  не се чуват посланията в общия информационен грохот, който ни залива ежеминутно, получава се своеобразно „надпределно задържане“ – не ни остава време да осъзнаем ситуацията, да обмислим нашето поведение и да реагираме, защото в следващия миг ни връхлита новата вълна, най-често черна, след миг – следващата, и следващата и съзнанието блокира. За съжаление, често блокира и съвестта. Това е чисто психологичното обяснение, по-точно едно от възможните психологически обяснения. Другото е, че да се чуе посланието трябва човек да е притиснат в ъгъла без възможности за избор, а сега възможностите да избира са значително повече от преди, въпреки че други обстотелства го притискат пак там – в ъгъла. Ще цитирам румънска поетеса, за която ми разказа поетът Георги Константинов – тя казва: „Свободата на словото го обезмисли...“ Въпреки всичко това, някой трябва да каже нещата, да разкрие истината, да я изкрещи, за да се чуе – и този някой сме всички ние, всеки един от нас, не само хората на словото.

С.Г.: Наскоро починалият актьор Иван Ласкин казваше, че „некадърният в културата е като мина – незнаеш кога ще я настъпиш и ще ти отмъсти подобаващо“. Спокойно ли се върви в полето на българската култура? 
З.К.: Трънливо е сега полето на българската култура. Има цветя, но има и много бурени и троскот, които искат да задушат цветята. Всъщност, винаги е било така не само в България, но и по света. И, което е интересно, ако щете от биологична гледна точка, колкото и да са жилави и жизнени, плевелите увехват, а цветята процъфтяват. Защото привидно слабият притежава силата на духа и красотата, които не могат да останат неоценени от ценители и познавачи. С новите информационни комуникации и медии много продукти с претенции за изкуство достигат до много хора, същественото е да се отдели троскотът от цветето, а това е във възможностите на просветения. В друга статия бях писал, че трябва да има цензура, не политическа, разбира се, а естетическа – не може всяка агресивна вмирисана помия да залива екрана денонощно и да създава представи за добро и лошо, грозно и красиво у нашите деца, да мачка и форматира, т.е. деформира неукрепналата душевност на децата. За съжаление много нови творци и автори в България са поблазнени от вмирисани чужди клишета, в които няма изкуство, а дива агресия и ярост, които дехуманизират най-красивото в Човека – стремежа към добро и справедливост. Това, според мен, е по-големият проблем от недоимъка на средства за култура, както плачат много набедени и изявени творци и автори.

С.Г.: Често цитирате древноримския философ Сенека и други текстове, в които се казва, че човек се ражда със свободна воля и че свободата е състояние на духа. Как да останем свободни във времето на зависимости?
З.К.: Отговорът е един – чрез Духа и Словото! Всъщност дух и слово са едно – духът е същността на Словото. И връзката е двупосочна – от духа към словото и обратно. Свободата е с огромната сила на Словото да усъвършенстваме Духа – да се програмираме, да осъзнаем силните и слабите си страни, целите си и средствата да ги реализираме. Иначе, от зараждането си Човекът живее в зависимости – от природните условия, от социалната среда, от управляващата власт..., те са неизбежни, но не трябва да допуснем да погубят свободата в нас. Един от принципите в живота ми е: „Усъвършенствай Духа, за да бъдеш истински свободен!“ А това можеш да направиш навсякъде, по всяко време, във всеки един момент, тъй като зависи само от теб и от никой друг.
Идея за двупосочната връзка между духа и словото ме осени в момента, благодарение на Вашия въпрос. Всъщност винаги съм я носил в себе си, но сега я осъзнах в истинската й дълбочина.

С.Г.: Животът Ви е наситен с пълноценен труд и много емоции, пътувате по света с жадния устрем на откривател. Кое е мечтаното пътешествие, което все още не сте осъществили някъде по света, към някого или към нещо?
З.К.: Към непокорените върхове на голямата литература. Все още се усещам в „пети базов лагер“, над който се издига върхът – стръмен, заледен, покрит с мъгли, но желан както никога преди, може би защото времето лети главоломно бързо, а часовете за желаната експедиция да видиш света и отгоре намаляват безвъзвратно...
       
С.Г.: Най-важното, на което искате да научите своите студенти и специализанти и с какво бихте искали да Ви запомнят?
З.К.: Преди всичко да бъдат добри хора. И добри професионалисти, разбира се...

С.Г.: Какво послание ще изпратите на читателите на в. „България СЕГА“ в Чикаго?
З.К.: Да са живи и здрави и да останат непокътнати в душите им невидимите нишки, които ги свързват с България.


Снежана ГАЛЧЕВА –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго

в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7