Творчеството на Ивелина Радиoнова – възроденото ехо на миналото

Начална страница | Личности | Творчеството на Ивелина Радиoнова – възроденото ехо на миналото
image

Ехото на този тътен от миналото, не само че никога не е затихвало, но днес то звучи с още по-голяма сила и мощна вибрация. Това, което сме наследили като песен, слово, ритуална обредност, родова памет и духовна мощ, е вътре в нас – неизличимо и вечно. То идва с първия вик на новороденото, съхранява се през векове и пространства и колкото и скептични да сме,  остава в нас като жарава и отворена рана. Рана, от която потича кръв, когато се бръкне в нея, но и от чиято болка се рушат и създават светове. Жарава, в която сме готови да стъпим, ако Пътят ни минава през нея. С бяла риза, икона и молитва. А когато достигнем целта, ще знаем, че си е струвало...

Ивелина Радионова – една съвременна млада жена, следвайки изискванията на модерното време, е живият пример за това как традицията, съхранена през вековете, намира място в нашето днес. Как мъдростта на миналото се връща сега, за да ни напомни отколешни завети, да отвори заключени врати и да ни отведе по тайните пътеки на онова познание, което е изпълнено с простотата на битието. Да ни покаже, че любовта и добротата са чудеса, които могат да направят невъзможното възможно. Нейните разкази са като приказки, които ни отвеждат в патриархалния свят на една отминала епоха, но достатъчно близък в духовен план на хората днес. Пред читателя се разтваря галерия от картини, в чиито сюжетни композиции той се чувства част от тях, защото открива мъдростта на всемирни закони и човешки истини.  Ивелина Радионова е автор на стихосбирките „България в сърцето ми“, „Златни нишки“, „Копнеж по слънце“, „Все ти пиша, любов“, „Вълшебство за Коледа“, „В тебе аз ще остана“, на повестта „Алтъна“, на сборника с разкази „Йова разказва“ и др. По нейни текстове са композирани много песни.

Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с Ивелина Радионова.

 

С.Г.: Ивелина, с твоята поезия и проза, толкова самобитно уникална, разчупваш неписани правила, налагаш своеобразен стил и най-важното – заслужено печелиш възхищението на читателите. Защо избра да утвърждаваш вечното и непреходното чрез ценностите на нашите български традиции от миналото? Все пак си рожба на 21 век.

И.Р.: Бих искала първо да благодаря за поканата за интервюто и за интереса към личността ми! Аз знам, че писаното слово остава за поколенията и притежава огромна сила. Чрез творбите си се опитвам да помогна да се обърнем с отворени очи към родния фолклор и традиции, както и да открехна онази тайнствена завеса на душите, която да ни разкрие различните нюанси в чувствата. По изказ се опитвам да се доближа до нашенския фолклор, за да събудя топлината и копнежа по една отминала епоха, в която дълг, чест и морал са били поставяни на пиедестал.

С.Г.: Повестта ти „Алтъна“, както и поредицата „Йова разказва“ прониква дълбоко в съзнанието на читателите, сякаш се отключва секретен код към мъдростта и познанието. Откъде черпиш тези автентични описания, как успяваш да вникнеш в психологията на поведението на предците ни от отколешни времена? 

И.Р.: Да, старая се в прозата ми да е вградено своеобразно послание за добрина, красота и човечност, каквито днес почти отсъстват. Имах две прекрасни баби, които ми предадоха мъдростта си. Отраснах с техните приказки и песни. И вероятно усетът към вече остарелите и неизползвани в ежедневието думи, ми е предаден по наследство.

С.Г.: Смяташ ли, че има някаква невидима духовна матрица, която се предава през поколенията, в която мъдростта на миналото ни,  помага да се  съхранява и съгражда днешното?

И.Р.: Не може да сме оставени без спомен за мъдростта на отминалите времена и хора. Затова смятам, че тя съществува и се предава от поколение на поколение и ни насочва към опазване на вярата в доброто, на правдата и чистотата в човешките отношения. Много са традициите, които ни връщат назад към корена ни, но те са и връзката ни с днешното ни противоречиво настояще и неясно бъдеще. Затова си мисля, че трябва да пазим и кукерството, и нестинарството, и сурвакарството, и леденото мъжко хоро, и мартениците, и лазаруването, защото те са онези здрави устои, които ще ни преведат напред през годините и ще ни съхранят като дух.

С.Г.: Използваш думи, които отдавна сме забравили и които сякаш не се вписват в модерния ни начин на живот. Но те тежат като камък и са по-ценни от злато. „В комата хляб трябва да видим и буцата пръст, и дъжда, и небето. Тогава той утолява глада“. Днес как утоляваме глада си?

И.Р.: Съвременният човек опитва да утоли глада си чрез много неща – той посяга към четката, чува музика, която звучи само по нашите географски ширини, прави театър и кино, които, макар и да не надхвърлят границите ни всеки път, показват на света, че ни има, че и ние можем, пише книги, в които българският дух се възвисява и зове отново към доброто. Не можем да подминаваме този стремеж да бъдем добри на територията на духа и затова смятам, че днешния ни глад може да бъдем утолен именно чрез този непреходен дух. Затова нека се радваме на филмите, на музиката, на книгите, на стиховете, на картините, на всичко онова, което винаги се е наричало и се нарича изкуство. Чрез него ще можем да се въздигнем, да преодолеем трудностите, които ни дърпат назад и да заситим глада на душите си…

С.Г: В  разказа „Жълтото училище“ пишеш, че „човек безкнижен е като птица със счупено крило – заздравява, но никога не лети“. Ще полетят ли отново родните ята от птици?

И.Р.: България е държава на духа, чийто напредък се дължи и на българския език, писменост и култура. За съжаление живеем в трудни времена, в които образованието не се цени и някак остава на заден план, скрито зад борбата за оцеляване. Но аз вярвам твърдо, че ще дойде и по-добро време, в което това ще се промени.

С.Г.: Освен темата за връщане към корените, родовата памет и почитта към предците ни, в творчеството ти основно място заема и патриотичната тема, любовта към родната страна. Днес, наследниците на народа, „платил с кръвта си святата земя“, ще съумеят ли да „стигнат пак възхода и да застанат гордо пред света“?

И.Р.: Всички знаем в какво време живеем и всеки може и насън да изброи проблемите, които ни тормозят и ни карат да сме повече песимисти, отколкото оптимисти. Но аз съм убедена, че ще се появят силни личности, които ще се опрат на националната гордост, завръщайки се към родовите си корени, и ще поведат народа ни към възход. Защото България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име и завършва с последния удар на сърцето.

 С.Г.: Всяка нация има своите герои, с които се гордее. За българите това е Левски, почитан като светиня.  В стихотворението ти, посветено на Дякона, пишеш, че в полето софийско е поникнало цвете, което е „пробило с корени второ столетие“. Тези корени има ли откъде да черпят живителни сили във „второто столетие“?

И.Р.: Всеки, който се чувства истински българин може да черпи сила от земята ни. Достатъчно е да изкачи стъпалата до връх Шипка, да влезе в църквата в Батак, да стъпи в Плиска, Царевец, Клисура, Панагюрище, Милин камък или Калиакра. Защото всяка педя българска земя е свята, напоена с кръвта на предците ни и ние, българите, заслужаваме правото да я милеем и да я предадем на рожбите си. Хубаво е да помним, че и „ ний сме дали нещо на света“, че сме съхранили своите календарно –обредни ритуали, култура, език и име над 1300 години.

С.Г.: Губиш ли надежда понякога? Все пак и „твоят“ Дон Кихот остарява, а вятърни мелници вече не са останали.

И.Р.: Аз съм човек като всички останали хора. Понякога душата ми се люшка между отчаянието и надеждата, между осъждането и прошката, между мрака и светлината – нормални състояния, в които изпадаме  всички. Имам моменти, когато се усмихвам, докато ми се плаче. Друг път стискам зъби и си казвам „и това ще мине”, за да мога да продължа напред. В такива моменти поглеждам небето и си казвам, че за всичко си има причина и че винаги се намира път.

С.Г.: Имаш силата на българката, майката и жената, „греха на Магдалена“ и гордостта на ранена вълчица. Как се носи такъв товар?

И.Р.:  Няма да славословя българката – мисля, че на всички ни е ясно, че тя е здраво стъпила на земята. Аз я виждам като силна, изискваща уважение жена, която не се срамува да сподели мислите и чувствата си и има смелостта да се бори за мечтите си. В този смисъл аз не правя изключение – имам своите битки, своите съмнения и своите падения и върхове. Ще издам обаче тайната си, която ме държи над водата :  ако съм успяла, то е единствено заради това, че винаги влагам любов във всичко, което правя, макар понякога да ми коства много усилия.

С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“?

И.Р.: На първо място нека са здрави, за да бъдат силни да вървят напред. Нека не забравят, че са българи и че имат за какво да се гордеят, че са такива – достатъчно е само да помнят коя е тяхната Родина и нейните герои. Нека помнят обаче и провалите, и предателите, които за съжаление са оставили своите дири в историята ни – само така ще могат да се опазят от изкушението на отричането и ще могат да съхранят българското за поколенията след тях.

 

Снежана ГАЛЧЕВА
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“

 






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7