Румен Леонидов: Духът е вечният изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него

Начална страница | Личности | Румен Леонидов: Духът е вечният изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него
image

Продължение от миналия брой


Уважаеми читатели, предлагаме ви едно интервю на Людмила Калоянова - член на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, с поета Румен Леонидов. Приятно четене!

Снежана Галчева - Председател на Салон
за българска култура и духовност
в. „България СЕГА“
 
Румен Леонидов няма нужда от представяне. Поет, журналист, издател и преводач, Румен е сред тези творци, които предпочитат неутъпканите пътеки на Словото далеч от „фасадната свобода“ на дребнавия литературен опортюнизъм. Бунтар в живота и поезията, може би защото води потеклото си от големия македонски войвода Леонид Янков, Румен отстоява това, на което днес са способни само малцина – светостта на Писането. Уволняван многократно като журналист, Румен никога не е бил “поданик на мълчанието или роб на премълчаното”. Поезията му, неудържима и стихийна, нежна и безкомпромисна, приковава читателя към “кръста” на духовното изкупление, за да го срещне със собствената му Голгота.“Румботавърът”, както го наричат приятелите му, е носител на многобройни национални и международни награди и отличия. През 2012 г. става носител на най-голямата литературна награда на Словения „Кристалът на Виленица“, а през 2014 г. е обявен за „Рицар на книгата“ от Асоциация „Българска книга“. Румен е създател и главен редактор на електронния сайт Fakel.bg, който печели Националната награда „Христо Г. Данов“ в категорията „Електронно издаване и нови технологии“. Издал е 10 стихосбирки, а последният му сборник „Покаяние Господне“, излязъл от печат тази година, разтърси литературния небосклон с яростта на таланта и неконвенционалното си послание.

“Покаяние Господне” е уникален сбор от няколко цикъла, обединени от едно определящо преживяване и присъствие – това на съня. Според Борхес, сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творец и творение, автор и зрител. Какво е сънят за теб и как ти помага да намираш решения или да бъдеш креативен?
 
Сънувам много, всяка нощ, понякога това са протуберанси от предишния ден, друг път летя в непознати селения, участвам в сюжети, в случки, виждам и участвам в такива подробности, че по време на сънуването се изненадвам и учудвам. В митологията казват, че Богът на Смъртта и Богът на Съня са братя. Следователно докато сънуваме, бродим в Отвъдността, срещаме се с други бродещи, изпадаме във вече случили се случайности, или в нови случки. Сънят за мен е Послание Свише, не всеки сън, разбира се, но ако се научим да четем невидимото четмо, то може да ни отведе до границата на приказното, до притчата, до осмисляне на немислимото...
 
 
Днес съществуват теории, според които сънищата не са просто серии от абстрактнo-колоритни усещания, образи и звуци, които се случват по време на съня, а реални събития от алтернативен юнивърс, до който достигаме в определена фаза на несъзнателност. “Покаяние Господне”, книга, “пълна с невидимости”, е ситуирана на границата между две реалности, тази на “будния” живот и другата на сънищата.

Съгласно староеврейските традиции, всички духовни реалии имат в нашия свят поне едно физическо копие, даващо ни представа за реалността.  Според този възглед за видимия и невидимия свят, без такава пряка връзка ще ни бъде много по-трудно да възприемем абстрактните понятия. Те смятат например, че Сънят е една шестдесета част от смъртта, а съновидението – една шестдесета част от пророческото озарение. Същото смятат и за Седмия ден, за съботата, която наричат Шабат – началото на края.  Това е една шестдесета част от нашето състояние в бъдещия Свят. Защото в петък предишният свят е в края си, а на следващия ден започваме да навлизаме в Новия свят. Древните юдеи са познавали, предавали на поколенията и преподавали на учениците си пропорциите, за които имат логично обяснение. Но още по-поразителна е философията им: онова, което през преминаващата седмица, до края на петък е било цел, дори идеал, сега става реалност. Как? Много просто: последното в действието е първо в замисъла. Последното нещо, свършено в петъка, става първи елемент от следващия замисъл. Между края и следващото начало лежи безметежното удовлетворение на приключилото и благословията на започващото.
Така е и в сънуването – душата те напуска, за да се рее в отвъдните светове, с тялото я свързва лазерния проводник, по който от тялото ти тече преноса на високочестотна биоенергия, но щом, според Боговите сили, познавателната ти експедиция е приключила, някой рязко ти дръпва кабалистичния кабел и изтръгва щепсела от контакта на космоса. Будиш се във вчерашния свят, но душата ти е в седмия ден. Замисълът ти е подсказан, следвай знаците, внимавай с уж случайните хрумки, изскочили от никъде думи, слова, които те поразяват, сякаш те търсят, а не ти – тях, а мислите ти, дето нахлуват изневиделица, се веят на ръба на прозрението. Цивилизацията ни е дете на общочовешките ни познания, но духовната, езотеричната история на света не бива да продължава да бъде подценявана. Но това едва ли ще се започне от днес, в Общата ни Събота, в Обществото на народите, защото първобитните ни отношения са на диваци, които са се научили да боряват с компютри, но не знаят какво да научат с тяхна помощ.        

Как ще определиш жанрово-стиловата концепция на “Покаяние Господне”?
 
Предпочитам да цитирам моите събратя по перодръжка, които всеки по свой начин определя „Покаянието“ като жанрово-стилова находка. Писателят Недялко Славов казва, че „Подобно писане е писането на драматичната равносметка на Мислещия Човек.“ Есеистът и критик Асен Валентинов смята, че „това е нов вид писане, което бих могъл да оприлича на словесна анимация. То се намира на еднакво отстояние от поезията и белетристиката.“ Поетът Николай Милчев ми писа: „Разглеждам книгата и я усещам като чернова на лично евангелие – евангелие на автобиографията на търсещия човек. Подобен тип книги не са стихосбирки и стихотворният ритъм и стъпки са само една от възможностите за подобно слово.“ Бисер Тошев, писател: „ Едва на 20-а страница съм и ето: такова чувство съм изпитвал единствено, когато бях умрял, а това бе толкова отдавна.“ Не мога да цитирам всички, защото имам двайсет страници отзиви и рецензии, писма от читатели, неочаквано много за тази необикновена сбирка, много различна от другите мои книги.
 
Какво четеш когато си буден и не сънуваш?
 
Когато съм буден допрочитам сънищата си. Не ги тълкувам, защото не съм пророк, но мисля върху тях. Когато не сънувам, чета реалността през очите на Бог – издигам се виртуално до възможно най-зрящата точка и гледам онова, което може би и Той вижда. Виждам себе си като суетно насекомо, което се движи между себеподобни, виждам красотата на планетата Земя, която е живо същество, но ние я убиваме методично. Виждам, че животът е прекрасен и трябва да му се радваме и да го обичаме, както обичаме себе си и своите деца. Чета по изкривените лица на безверниците, че за всичко им е виновен Бог, империализмът, евреите, а не Злите сили, ченгетата на Мрака. Чета, че те никога няма да потърсят и за миг вината в своите действия или бездействия. Чета Библията на Битието през очилата на Бита. Защото библия на Бита няма и няма да има. Битът е живуркане, минава и заминава, от него остават последствия за следващото житие. Човекът трябва да се научи да върви към съвършенство, въпреки несъвършенството на бита. За това става дума в последните ми две дълги сънотворения, с които свършва Покаянието.
 
По време на тоталитарния режим ти беше част от “вътрешната емиграция” и кръга около Константин Павлов, когото считаш за свой учител в поезията.

Коста беше елитен емигрант сред собствения си народ. Този народ няма никога да разбере, какво чудо на случая е да му “спуснат” толкова различен българин. Говоря за преобладаващата част, за мнозинството, което говори български, но само с двеста думи. Което няма чувство за чест и достойнство и не мисли с главата си. Такова мнозинство не заслужава не само Коста, не заслужава Левски, не заслужава съчувствие. Но останалата – читавата, съзнателната част от нашата нация, тя е нещо друго – и за нея трябва да продължим да бъдем критични и към себе си, и към онези, които продължават да пъдят българите от родината им. Каня се да напиша малка книга за големия дух на Константин Павлов, да събера на едно място разхвърляните ми писания за него. Дължа му го за сроднодушието. А и много често ме спохожда на сън.

Какво смяташ за изкуственото противопоставяне между “емигранти” и “неемигранти” в литературата и има ли според теб  „нова емигрантска литература“?
 
Литературата е само два вида – хубава и посредствена. Хубавата има два подвида – човешка и божествена. Емигрантството не е извинение за „скромните“ таланти, нито е предимство за онези, които въпреки езиковата си изолация, пишат все по-стойностно и по-смислено. Винаги ни е нужна повече самовзискателност, и при избора на теми, и при търсенето на оригинални изразни средства, и при вторичните редакции. Това „Покаяние“ се писа три и повече години, преминах през голям огън, душицата ми изгоря, само тя знае през колко варианти и през колко заглавия преминах. По едно време мислех да издам друга книга с други неща, а тази да оставя да чака.  Докато дойде моментът да я прочета с различни очи и да видя и сетните ѝ несъвършенства. Препоръчвам го на всички колеги по участ, които имат ангели вдъхновители.
 
Би било прекрасно да представиш лично “Покаяние Господне” в Америка, например в Чикаго, където българската колония е особено силна. Какво ще пожелаеш на нашата общност в Чикаго и специално на читателите на вестник “България Сега”?
 
Ако е рекъл Господ, може и това стане. Но трябва да се натрупа критична маса интерес към това четиво. И тогава ще се сбъдне.
Ако трябва да пожелая нещо на себе си и на всички българи по света, то е само едно – да създадем с общо желание държава на духа,  духовното обединение да стане наша национална идея. Ако не успеем в този живот, нека положим темелите ѝ като изберем мъдри водачи, безсребърници, отдадени на каузата на Дякона. Той е неповторим като индивидуалност, но колективният Лъвский е възможен. Истинският ни гледа от висините и чака делото му за чиста и свята република да се сбъдне. Амин!


 Людмила Калоянова, Питсбърг, САЩ
за в. “България СЕГА”






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7