Румен Леонидов: Духът е вечният изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него

Начална страница | Личности | Румен Леонидов: Духът е вечният изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него
image

Уважаеми читатели, предлагаме ви едно интервю на Людмила Калоянова - член на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, с поета Румен Леонидов. Приятно четене!

Снежана Галчева - Председател на Салон
за българска култура и духовност
в. „България СЕГА“
 
Румен Леонидов няма нужда от представяне. Поет, журналист, издател и преводач, Румен е сред тези творци, които предпочитат неутъпканите пътеки на Словото далеч от „фасадната свобода“ на дребнавия литературен опортюнизъм. Бунтар в живота и поезията, може би защото води потеклото си от големия македонски войвода Леонид Янков, Румен отстоява това, на което днес са способни само малцина – светостта на Писането. Уволняван многократно като журналист, Румен никога не е бил “поданик на мълчанието или роб на премълчаното”. Поезията му, неудържима и стихийна, нежна и безкомпромисна, приковава читателя към “кръста” на духовното изкупление, за да го срещне със собствената му Голгота.“Румботавърът”, както го наричат приятелите му, е носител на многобройни национални и международни награди и отличия. През 2012 г. става носител на най-голямата литературна награда на Словения „Кристалът на Виленица“, а през 2014 г. е обявен за „Рицар на книгата“ от Асоциация „Българска книга“. Румен е създател и главен редактор на електронния сайт Fakel.bg, който печели Националната награда „Христо Г. Данов“ в категорията „Електронно издаване и нови технологии“. Издал е 10 стихосбирки, а последният му сборник „Покаяние Господне“, излязъл от печат тази година, разтърси литературния небосклон с яростта на таланта и неконвенционалното си послание.

Много хора днес се самоопределят като „духовни“, но не непременно религиозни. Съвременният човек се придвижва от ритуалите на институционализираното християнство към сферата на вътрешно-личностното опознаване на Бог, където всеки има свободата да дефинира своята собствена спиритуалност. В едно интервю споменаваш, че „търсенето на Бог не означава на всяка цена религиозност.“ Къде търсиш Бог и какво е Бог за теб?
 

Господ е баща на всички бащи, Бог е Иисус Христос, чиято небесна мисия е да вселява любов сред земляните, да обгрижва с любов планетата ни, да дирижира безмълвното ангелско войнство. Господ е спуснал своите скрижали, подарил е на дивите народи моралните правила, за да получат просветление и да осъзнаят себе си. И що е праведност и що е грях, що е грешка, и що е покаяние и молитва за прошка. Няма духовен човек, в който Бог да не взема думата и да не говори чрез човека. Щом се определяш за човек на духа, значи Духът ти е по-близък, по-интересен, по-любопитен от материалното, от плътското, от месото, ако щеш. Което не отрича всичко материално, плътско, не става дума за месомразие. Духовен не значи непременно духовник, много често духовниците са примитивни души, превърнали църковното служение в занаят, други пък с осанката си, поведението, вътрешната тръпка и ангелогласието си, са проникновени проповедници, дори когато служат в някоя малка църквица.
Трябва да правим разлика между вяра и религия. Вярата ни е вродена, но не всеки намира своя път към нея, тоест към себе си, има лутане, търсене, изпитания – докато душата ти в съюз с твоя разум изпита висшата степен на единението – от една страна между тях, от друга – между теб като частица от цялото и цялото като част от теб. Когато прогледнеш със слепоочието си виждаш, че Господ е безкрайна вселена и планетата ни е една нищожна единица в нея, а твоята безкрайна същност е душата, която те съпровожда в земния ти път. И която си Ти в отвъдните трасета.
За разлика от вярата, която е първоначална рожба на Господ, религията е вторична и е в ръцете на църквата. А църквата е человеческо дело, колкото свято, толкова и греховно. Вярата е самоубеждение, свобода на избора, църквата е институция, съставена от канони, те са нейната конституция, стародавна традиция, която понякога вместо да бъде духовен канал към небесните ценности, е
задръстена със земности решетка, през която нито  времето, нито пространството в свободния дух на личността могат да намерят изход или вход.
Смисълът на църквата остава същият – да посредничи между духовно слепите и Създателя, като им отворя очите и душите към онази свята почтеност, която ни прави различни от животните. И която прави разликата в нашето съществуване – хем да сме живи животни, хем да сме разумни същества.
На мнозина Църквата им е достатъчна. Влизат в църквата и там намират утешение, надежда, упование. Моята църква си я нося отдавна в душата и нямам нужда от посредници с Бог. Нямам нужда от душевни брокери, дори ако реша да отдам под наем душата си на Господ. Или да я продам за жилище на някой бездушник. Затова отношенията ми с Господ Бог са роднински, Той ми е завещал тази мъничка, но с колосални възможности енергия, която наричаме душа, докато с Църквата сношенията ми са безстрастни, по-скоро ритуални.

Търся и намирам Бог в себе си, разговарям със себе си, понякога от мое име, понякога от Негово, на този диалог му викаме съвест. Който няма съвест няма как да е Божий чиляк. А ако не си Божий човек, значи си чедо на Мрака.
Не смятам себе си за религиозен, а за набожен. За вярващ, за осъзнато вярващ интелектуалец, за цивилен, а не униформен в расо, служител на просвещението, от което се нуждае озверялото ни човечество. Осъщественият човек е вярващият човек, той е щастлив от невидимото си общение с Висшите сили, защото пътищата му към тях от неведоми, вече са намерени. Да устоиш на изкушенията е трудно, но не е невъзможно. Но когато устоиш с цялата сила на своя дух и с цялата сила на своето съзнание, тогава ти е благо на душата, благотворно ти е, сияеш отвътре и отвън от белия огън на Боговата прегръдка…
 
Никой не знае какво се случва след смъртта, но дълбоко в себе си всеки вярва, че винаги е съществувал и ще продължи да съществува, защото Духът е вечен. Книгата ти “Покаяние Господне” започва със стихотворение, посветено на смъртта. Едва ли някой е разговарял така нежно и откровено със смъртта, както ти в тази творба, озаглавена “Възкресение на третия ден”. Защо смъртта е “входилище”, изход и спасение за безсмъртния?
 
Духът е вечният изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него. Духът е другото проявление на Създателя, който на иврит е в множествено число, но дали Господ е един или сбор от 12 висши създания, няма никакво значение. По-важното е, че ни е замислил с души, които са безсмъртни, и с тела, в които душата ни да е облечена, докато пребивава в гравитацията на земното привличане. В този план Божий всички сме безсмъртни, но в цивилизационното ни разбиране безсмъртен е само онзи, който остави на човечеството свети дела, продукт на духовността или на аналитичния му ум. И това е неосъзнатият стремеж на всеки, който е изкушен от изкуството, на всеки, който като Тесла или Айнщайн търси тайната на безсмъртието в науката, в откритията, в необятността на интелекта.
Вдъхновението е най-древното доказателство, че Господ съществува. Изпитват го дори и атеистите, комунистите, че чак и безбожниците. Самата дума започва с „вдъх“. Някой ни вдъхва духовна енергия, някой ни вади от обичайното състояние и ни запраща в ягодовите поляни на Битието. Понякога се чудя кой е вдъхнал Вдъхновението на Господ, когато се е заел да даде душа на Адам. Ако се срещнем някога, непременно ще го попитам: кой вдъхновява Вдъхновителя? 
А смъртта е вход към безсмъртието на гениите, изход за тяхното страдание и неразбиране от околните, тя е ваятелят на надгробния им паметник, понякога е спасение от мъчението, друг път е изкупление за предишните грешни животи.  Както е казано, смърт няма, има гардеробиерна, в която някой ни свлича болната или ненужна, остаряла дреха от плът, и голи голенички, само по една гола душа, се връщаме към изначалието си, където ни чакат близки и познати. Там ни връщат паметта от предишните приключения, за да осъзнаем, че душата е най-ценното ни притежание, а не частния самолет или новата ни кола. Луксът е дяволска работа, но мен никога не ме е дърпал. Дърпа ме нещо друго, питането: защо трябва да се срещнем с ангела, който ще ни преведе през тунелите на времената, а дотогава не смеем да допуснем в себе си, че някой ни наблюдава, че нищо не започва от нас и не свършва с нас.
 
Някой беше казал, че поезията е одухотворяване на реалността. В “Покаяние Господне” ти създаваш една трансцендентна реалност на Духа и Светлината като противовес на бездуховността и отчуждението, които маркират битието на постмодерния индивид. Какво е според теб поезията, вид ескапизъм, “свещено хоби”, или начин да претворяваш действителността?
 
„Покаянието“ се получи, ако се вярва на десетките познати и непознати поети, които изригнаха във възторжени откровения. Поетът Васил Славов го формулира светкавично и поразяващо точно: „В тази Молитвена Книга не говорим за поезия. Тя е пристъпяне и обитание в Отвъд-та. Превръщането на поезията в Дух.“
Завръщането на Васил Славов в живота ми като духовно присъствие е също ценно за мен доказателство, че Господ си гледа работата, дори когато е безработен. С Васил сме били някога и някъде, инак не би могъл да изрази по този блестящ начин същността на това извънредно събитие, в което аз съм само уред на Божията воля. От първия прочит на още неизлязлата ми книга, от първия “Вдъх”, моят събрат Славов изведе от анонимност онова, което Бог му продиктува. И го изрече, и написа по-категорично от всеки друг, защото на мен не ми бе дадено да го видя, да го осмисля като факт, като явление, в което съм бил и още съм.
Поезията е духовното ми битие, свободна територия, в която живея без никакви съображения, без никакви задръжки, без да мисля какво ще кажат другите. Но тя не е паралелна действителност – тя е сън наяве, особено, когато си разтърсен  направо “разкован” от виолетовия вятър на вдъхновението. Този транс, този секс на душата с духа, този небивал изблик на видения, които трябва да излееш веднага на листа, докато се поддават на пипане, макар и горещи, това е върховно удоволствие, невъобразим метаболизъм, мистерия в домашни условия. Ако не си готов, изпущаш най-точните изрази, те се вкаменяват, стават неподатливи за обработка, не вършат никаква работа дори за музея на умрялата лава…

Съвременната цивилизация се изпразва от духовно съдържание или както казваш ти „Бог в момента е ужасно нещастен.“ В ерата на комуникационните технологии, смарт телефоните и скепсиса, може ли човек да се обърне към Бог и да се научи на “невидимото четмо”?
 
Човек се обръща към Небето само, когато е нещастен, съкрушен, или е коленичил пред страшно изпитание. Молитвата помага, но тя не е безадресна телеграма. Чрез молитвата насаме, с искреност и топлота, ние влизаме в информационния небесен фонд, в който е записано тихо и точно всичко, от което се нуждаем. И когато хората получат обратно отговор, почват да хортуват за чудеса. Чудеса няма, има чуваемост. И аз не знаех, че не бива да се молим само за целия свят и за най-близките си души, но и за собствената си душа. Смятах, че това е излишно, дори малко срамно, да молиш Бог за себе си, за нещо твое. Почнах да го правя, но гледам да не Го занимавам непрекъснато със себе си. Стига ми чувството, което изпитвам към Него и благодарността, че тази Богова книга се получи. Че ме удостои с прозрението, че е време да се науча да чета света и като невидимо четмо. Към прагматиците имам единствен съвет – прошепвайте си молитвите, не се срамувайте, нищо не ви струва този контакт, тази възможност тет а тет да споделите нещо с Вечността. Зарежете скепсиса, дайте шанс на душата си, защото тя няма никога да ви предаде, за разлика от тялото ви и новите технологии.
Следва продължение

Людмила Калоянова, Питсбърг, САЩ
За в. “България СЕГА”






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7