Александър Димов: Проблемът на България е, че има лимит на мечтите

Начална страница | Личности | Александър Димов: Проблемът на България е, че има лимит на мечтите
image

Александър Димов е сред най-обичаните лекари на България, макар всъщност да е актьор, участвал в сериала „Откраднат живот“. Ролята му остава емблематична и за много хора той ще продължи да бъде любимия доктор Владов от болница „Св. Кирил“. Но медицинската сага далеч не е единствения проект, на чийто борд се е качвал. Сред останалите телевизионни заглавия попадат „Под прикритие“ и „Столичани в повече“, а преди това има сериозен опит на театралната сцена, на която се качва веднага след боксовия ринг…
Определят го като секссимвол, а нежният пол въздиша по него, сравнявайки го с Киану Рийвс и Крисчън Бейл, макар той да предпочита да бъде себе си и да не харесва много определението „българският някой си“…
Далеч от превъплъщенията и камерите, освен талантлив актьор, Александър е и талантлив събеседник, който умее да те увлича в разговора. Той е открит, напълно естествен, прям и честен. Обича да се самоиронизира и не го е страх да каже истината, защото макар и понякога грозна, си остава истина. В него няма и капка величавост или вятърничавост, напротив, той е здраво стъпил на земята и знае точно от къде е тръгнал и през какво е минал, за да стигне там, където стои сега.
С Алекс се виждаме в кафене точно до сградата на НАТФИЗ, за да ми разкаже повече за житейския си път и уроците, които е получил през него.

Намираме се до сградата, която е променила посоката на живота ти. Какви спомени извиква тя в теб?
Предизвиква носталгия по минало време – хубави години, младост… За всеки студентските години са приятни, наситени с много смях, приятели, жени.
Също така това е времето на свободата, най-вече в избора на материали, защото можеш да играеш Чехов, Шекспир, Пинтър, Йонеско – автори, които в днешния театър ги няма. Даже се учудвам, понеже много бързо стигнахме от „Три сестри“ на Чехов до „Жена ми се казва Борис“, например… Преходът е много бърз.
Казват, че няма случайни неща – и ето, ти преобръщаш битието си заради любовта към едно момиче, което те отвежда на кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ. Изигравайки тази ключова роля, тя напуска картината… Имало ли е и други такива моменти в житейския ти път?
Целият ми житейски път изглежда нелогичен спрямо този на останалите. Хората смятат, че взетите от мен решения са неправилни, но все пак те са били мои. В живота трябва да имаш някаква цел, а съдбата ще ти помогне по някакъв начин, било то със случайности. Каквото ти е писано ще стане. Ние може да го наричаме случайност, но то си е съдба, карма или предопределеност, която ти можеш да промениш, разбира се…
Много хора не успяват да влязат в НАТФИЗ, макар че предварително се готвят за изпитите. Какво е видяла комисията в теб, при положение, че до онзи момент ти си нямал досег с актьорското майсторство? Как мислиш?
Комисията видя един нешлифован диамант (смее се). Колко нескромно звучи, но все пак това бяха думите на тогавашните оценяващи – Крикор Азарян, Тодор Колев и др. Мисля, че всъщност факта, че не бях ходил предварително на курсове ми беше в помощ, защото не се бях вкарал в един общ калъп, носещ щампата на всички кандидатстващи в НАТФИЗ. Напротив, бях натурален и индивидуален, което според мен е важно в тази професия. След всички образи, които ще изиграеш, ако станеш актьор, е хубаво да запазиш себе си.
Когато кандидатствах бях абсолютен непукист, чак на третия кръг си повярвах и си казах: „А, те ще вземат да ме приемат наистина“. Тогава, накрая, започнах да се притеснявам.
Трети кръг, в който „гащите“ ти всъщност не падат, понеже в първи кръг това се случва…
Да, от притеснение, заради непознатата тогава материя, когато се изправих пред комисията си забравих предварително подготвения монолог. Единственото, което се сетих, беше, че трябва да ми се скъса копчето на панталона и затова направо го смъкнах, оставайки по бельо. Тогава Азарян ме попита какво се случва, а аз му отвърнах, че ми се е скъсало копчето. Той ме подкани да изляза да го зашия, но отговора ми беше, че това всъщност е част от монолога. Но, в трети кръг гащите не паднаха. Въпреки че много ги чакаха. Уви, обаче, вече си знаех монолога (смее се).
Да върнем лентата назад и да превъртим годините. Какво дете беше?
Бях много палаво и глупаво хлапе. Не обичах да чета или да уча, предпочитах да се бия, боксирам, да тичам с топката из махалата, да се въргалям и скиторя… Това ми бяха любимите занимания. Но, като че ли, всяко нещо с времето си.
В НАТФИЗ имах преподавател по българска литература, който по онова време беше посланика ни във Ватикана, изключително интелигентен човек. На един от изпитите ми при него той ми каза: „И сега, г-н Димов, ще ни разкажете ли за г-н Димов?“ (бел. ред.: писателя Димитър Димов) Аз, естествено, не бях чел нищо и му отвърнах: „Смятам, че книгите се появяват при човек, когато той е готов за тях и го намират, когато той може да ги възприеме“. Тогава той каза: „Да, по принцип съм съгласен с вас. Ами, надявам се до септември да ви намери „Тютюн“.
Вместо да се развика, се измъкна с финес, та да видиш как седнах научих всичко и резултатът беше шестица.
Четиринадесетгодишен започваш да се занимаваш с бокс, което продължава четири години. Кое те накара да се обърнеш към този спорт?
Харесваше ми да се бия, отделно, в средата, в която растях, това беше голям бонус. Пазарджик беше малко бандитски град и това всяваше респект и уважение в другите, но най-вероятно съм имал някаква стаена детска агресия в себе си, която съм изразходвал в спорта.
Защо спря да се занимаваш с бокс?
Отказах се от този спорт, когато бях на около осемнадесет. Пораснах и промених предпочитанията… тогава момичетата започнаха да се заглеждат в мен – слагаш коженото яке, уискито в ръка, цигарата в уста и забравяш за спорта.
После дойде казармата, където ме взеха в Корпуса за бързо реагиране – там бяха спортистите, които не са успели да влязат в спортните роти. И там наистина се промениха нещата. Нова среда, различни хора и интереси, но най-важното е, че там изпъква личността. Всички вътре са равни, не е от значение кой е баща ти или дали караш ламборгни, от значение е какъв човек си, може ли да се разчита на теб, ще помогнеш ли когато е нужно. Навън е много лесно, за по кафе ще се намерят много хора, но в казармата тичате по поляните с едни автомати и ако не можеш да разчиташ на хората около теб… кофти. И, ако приемем това за мини общество, онези, на които не можеш да се осланяш, биват изхвърлени от него. Всъщност, казармата е съвършената форма на комунизъм – на всички по равно.
Какво ти даде актьорската професия?
Тя е път към самия мен, кара ме да опозная себе си, чертите си. Покрай нея разбираш, че си цяла вселена, във всеки един човек има от всичко.
Има една мисъл: Ти си мислиш, че си един, хората те мислят за друг, а ти, всъщност, си съвсем различно нещо – актьорството ти помага да откриеш и трите, тоест – всички черти, които имаш. Отделно имаш преимуществото да изживееш много животи в един, да бъдеш много хора, да имаш различни професии и да пътуваш във времето сред редица епохи. Добра професия, ако я практикуваш по правилния начин, а не си егоцентричен тип, който просто иска да се показва.
А отне ли ти нещо и какво е то?
Както ти дава свобода, така ти отнема и голяма част от личния живот… Въпреки, че актьорската работа не е начин на живот, тя е самия живот, няма как да го отделиш от себе си – или го имаш, или го нямаш. Талантите са дарове от Бога, за да получиш, трябва да дадеш. Като типично американската мисъл „Няма безплатен обяд“. Навсякъде е така – винаги плащаш.
В последните години поговорката „Музикант къща не храни“, като че ли се превърна в „Артист къща не храни“… Вярно ли е това и може ли човек да се издържа от актьорската професия?
Да, може. Ако искаш и можеш да работиш. Ако стоиш на щат и мързелуваш и да чакаш на една заплатка и някой да те разпределя и дава някакви ролички – няма да се храниш, защото заплатите са ниски. Но има дублажи, реклами, филми, сериали… Пазарът вече е доста отворен. А дори и да не те вземат в тях, каквото е честото оправдание днес, винаги можеш да направиш нещо сам, пак по американски модел. Хората теглят кредити, създават продуцентски къщи… Това е бизнес – шоубизнес. Макар да твърдят, че в България го няма, в крайна сметка от театър поне можеш, понеже кинопазарът е направен така, че трудно би могъл д реализираш някаква печалба, защото филмите са скъпи. Но винаги можеш да направиш едно качествено и стойностно представление, което да пътува. Веднага мога да дам за пример Камен Донев или Мариус Куркински, това са хора, които не ги интересува нито щат, нито нищо, просто са добри актьори, които знаят какво и как да направят.
Отиде да специализираш кино в Мадрид…
Да, отидох да специализирам, ама то никакво специализиране нямаше. Отидох първия ден в училището и поискаха да представя монолог, но аз нямах. Насочиха ме към библиотеката на горния етаж, където можех да се подготвя, но аз си казах, че това на български не мога да го направя, камо ли на испански и се отдадох на живот. Пиене, сангрия, разходки… Мадрид е прекрасен град, в който лесно можеш да се подхлъзнеш (смее се). Сочен е за града с най-добър нощен живот и то не заради клубовете, които не са малко, но всичко необходимо е просто да излезеш от вас и веднага се потапяш в нощния живот – улиците кипят от народ, артисти, музиканти и различни емоции.
Пътувал си и си видял много, къде би искал да прекараш остатъка от живота си? Дали България е това място?
Аз съм си избрал две места… България за жалост… съсипаха я тая държава. Знаеш ли какъв е проблемът тук – има лимит на мечтите. Сложили са някакъв таван, прекалено комплексирани сме, страхливи сме… Българите не умеят да защитават собственото си и са забравили, че дори националното може да бъде интернационално. Ето, дори филмите ни приличат на чуждите, също и музиката ни. Ако ще е така, то по-добре да правя нещо чуждо. В България бих живял, но не бих правил кариера, не бих стоял в София, по-скоро бих се отделил в малко градче с море и бих правил нещо друго. Тоест, чудесно е за пенсионери, но ако имаш мечти и амбиции, мисля, че тук не е мястото, в най-добрия случай нещата ще станат трудно и много бавно.
Иначе бих живял в Щатите и Испания.
Ти всъщност си бил на турне в Америка с постановката „Изневери в повече“. Кои градове обиколихте?
Ходихме в Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, както и в Монреал и Торонто, в Канада.
За да кажеш, че би живял в САЩ, очевидно ти е харесало, но кое точно? И какво ти е мнението за нашата българска общност там?
Според мен, стига да имаш идеи, акъл, желание и положиш нужния труд, мисля, че биха ти помогнали. Разбира се, може да бъркам туризма с емиграция, което често се случва, но така го усещам. Дори и да ти помогнат, за да изкарат пари от теб, аз лично не виждам нищо лошо, ако и ти печелиш от това. Тук като си талантлив, гледат да те смачкат и да те разкарат… Няма го разбирането, че като си талантлив може да свършите заедно страхотни неща, по-скоро ще предпочетат Гошо, познатия на продуцента, например, или нечии син, дъщеря и т.н.
Но впечатленията ми за Щатите се градят на опита на едно турне… Като актьор са ме чакали коли, вземали са ме, водили са ме по ресторанти… Ако ме оставиш само обаче, може и да е съвсем друга ситуацията.
Относно нашите съграждани, тези в Чикаго са в Малката България, както се казва. Общността ни там е многобройна и не й липсва нищо българско. Аз дори предлагам всички българи, 6 млн., да подадем документи за зелени карти и да си се преместим в Чикаго. Тук, определени хора, като са толкова алчни да взимат България и да се приключва.
Друго, което малко или много усетих, е, че българите в Чикаго са си „българи“, ако може така да се каже, докато по другите градове, като че ли, са се адаптирали в средата, в която живеят. Не казвам това с лошо, разбира се.
Имаш една интересна случка – след тридесет и няколко години откакто си се родил и живееш в България, се оказва, че не си български гражданин. Защо?
Това е много дълга история, но накратко, имаше един период от година и нещо, в който не бях български гражданин… Отнеха ми гражданството, благодарение на някаква административна грешка. Поредния българо-балкански абсурд. Но, слава Богу, успях да си го възвърна и пак съм си българин.
А по онова време ничии гражданин ли беше?
Да, даже искаха да ме екстрадират, но нямаше къде, защото не съм ничии гражданин. По принцип нямах правото да стоя не територията на държавата и малко нелегално пребивавах в България (смее се). Но с помощта на Съюза на артистите и тогавашния президент нямах проблеми с престоя тук.
Когато един актьор в сериал дълго време играе определена роля, хората започват да го възприемат като персонажа му. Сещам се, например, за Сара Джесика Паркър, която беше казала, че покрай героинята й в „Секса и града“ много хора не са я разграничавали от Кари Брадшоу и са я спирали дори по улиците, за да потърсят съвет за сексуалния си живот. При теб имало ли е такива случки?
Да, случвало ми се. Един път докато карах колата си из София видях как на улицата падна човек. Слязох и отидох при него, за да проверя дали е добре, а една жена започна да ми вика: „Помогнете му! Помогнете му! Нали сте лекар!“ Отвърнах й, че не съм лекар, а актьор и правя каквото мога.
А също и ако ми се наложи да отида до болница, докторите се обръщат към мен с „колега“.
Част си от кампанията „Успели българи дават личен пример“, с нейна помощ имаш чести мотивационни срещи с деца от различни училища в страната. Какво впечатление ти правят тези ученици? Загубили ли са мечтите и амбициите си или напротив?
Има много свестни и готини деца, но за съжаление са все по-малък процент. До някъде го отдавам на това, че хората са объркани и са изпаднали в някаква емоционална дупка…
Но ми прави впечатление, че в децата от провинцията, все още има чистота. Там където се спазват традициите, семействата са здрави и хората не са фалшиви, там децата са запазили своята скромност, истинност и са деца. Докато в големите градове, като София, са запушени от всевъзможни глупости и са станали нагли и арогантни, което е неприсъщо за едно дете.
Ти самият си баща и имаш прекрасна дъщеричка. На какво би искал да я научиш?
Да преследва мечтите си и да се страхува от себе си, да следва сърцето и душата си, да бъде уверена, да не се води от масата, от общото, а да бъде тази, която е.
Какви са бъдещите ти проекти? Къде ще те гледаме?
Тук нещата са такива, че докато не подпишеш договор нищо не се знае до последния момент. Но вече имам един подписан и съм в очакване на още два, така че се надявам тази година да направя три български филма, които сигурно ще излязат през 2020 г.  
Какво би пожелал на читателите на в. „България СЕГА“?
Най-важното е да са живи и здрави, другото ще го направят и достигнат сами.

Стелиян СТОИМЕНОВ
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7