Димитър Маринов: Вестник "България СЕГА" ме откри първо като човек, а после като творец

Начална страница | Личности | Димитър Маринов: Вестник "България СЕГА" ме откри първо като човек, а после като творец
image

Интервю с актьора от филма „Green Book“, носител на наградата „Оскар“

Поздравления за наградата „Оскар“! Как се почувства, когато беше обявено, че „Green book“ печели отличието за най-добър филм?
Преобърна ми се стомаха (смее се). Буквално! Ние бяхме наредени долу на партера, едва ли не, да изчакаме този финален миг. И в момента когато Джулия Робъртс тихо и чаровно изрече „Green book“, почувствах вътрешно изтръпване и нямах силата дори да извикам. Усещането е все едно се возиш на екстремно влакче, което се спуска с шеметна скорост надолу. Беше като изпадане в нищото, последвано от заслепяващите светлини на прожекторите.
Следващото нещо, което видях беше Октавия Спенсър, която се опитваше да вдигне роклята си, за да тръгне по стълбите и аз й помогнах.
Истински кавалер! Връщайки се назад, кои са най-важните фактори, допринесли за успеха ти?
Много са. Първо – филхармония „Пионер“, в която се научих на ред, респект и систематичност. Там покойният професор Влади Симеонов, Бог да го прости, създаде в мен чувството за подреждане – чисто човешки. Тази изградена дисциплина ме отведе към следващия период, в който кандидатствах във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ).
Силата на преподавателката ми Мария Вацулка Карел, подготвяща ме за изпитите, която изчисти фантазьорът в мен и ме „вкара в релсите на реалния свят“ с таланта ми – какъвто беше, а не онзи, който си представях на 18-годишна възраст.
Последва казармата, която унищожава духа и морала, от друга страна изковава други качества.
Разбира се, и две години и половина затвор, които ме заземиха дълбоко, но същевременно ми отвориха очите. Показаха ми какво е реалността и истинската форма на живота, както и какво заплащаш срещу грешките си. Точно там се научих да отговарям откровено и директно за всичките си действия, носейки резултатите от тях сам.
Друг фактор беше видинският театър, в който Петко Петков (тогавашният директор) ми подаде ръка и ме спаси от поличбата да бъда дезертьор, приютявайки ме с човещина и любов на онази сцена. Той ми даде възможност да стана професионален актьор, а гост-режисьорът Георги Попов ме научи на занаята.
След това, като ошлайфан занаятчия-актьор имах нужда от метода и академията, които получих от гениалният Крикор Азарян, Тодор Колев и проф. Елена Баева – като асистенти във ВИТИЗ, където се потопих в методиката и акад. образование на един актьор.
Разбира се, не на последно място – емигрантският живот в Америка. Девет години в Щатите нямах допир до изкуството, на което бях отдаден, като изключим цигулката си и пеенето. Трябваше да науча английския език и да премина през системата от мияч на чинии, до разносвач на пица и кафеджия, което породи усещането, че трябва сам да пробивам и да прокарвам пътя си, защото няма кой да го направи за мен. Тук дойде чувството за отговорност и желанието да освободя заклещената в мен мечта.
Благодарение на всичко изброено, се обоснова посоката ми. А последен фактор беше съпругата ми Дженифър, американка от Мичиган. С нея бяхме 15 години заедно, с първия си син, когато тя ми каза: Аз ще работя на пълно работно време, а ти действай по мечтата си, защото знам, че ще успееш. Ще плащам сметките, а ти се съсредоточи и направи онова, което винаги си искал.
Това ми даде възможността да преследвам бляновете си. Никога не съм живял в Лос Анджелис, а и честно казано никога не бих поискал. Затова ми се налагаше да пътувам, понякога, по 3 пъти в седмицата по 2 часа, за двуминутно прослушване. Но за мен това не е било важно, истински значимо е моето семейство – двамата ми сина Михаил и Йордан, както и жена ми, която ми даде възможността да постигна мечтаното.
Тези неща доведоха до резултата, на който всички се радваме в момента.
Спомена за значимата роля на съпругата ти, а вчера тя имаше рожден ден. Да ти е жива и здрава! Как го отпразнувахте?
Имахме два огромни празника, които съчетахме. За изненада на роднините и приятелите, ние решихме да си бъдем вкъщи. Взехме си стекове, направихме картофи, салати, а аз си пих моята ракия. Направихме си страхотно домашно празненство. В крайна сметка, аз лично смятам, че няма по-съкровено и истинско място от дома. Там където са обичаните хора и се чувстваш комфортно, именно там трябва да се отпразнуват значимите събития.
Как коментираха съпругата ти и синовете спечелването на най-голямата награда на филмовата индустрия?
Жена ми го каза много точно, кратко и ясно в едно интервю: Ами, най-после моите 17 години инвестиция се заплатиха! (смее се)
Малкият ми син, който е на 5 г., просто се викаше и се радваше, но когато попитаха тринадесетгодишния ми син как се чувства, той отговори: Това е татко, когато не се опитва да бъде смешен.
За тях това е голямо щастие и удоволствие.
Докато аз бях в Долби тиътър, семейството ми гледаше Оскарите по телевизията. Чувайки как Джулия Робъртс обявява победата на „Green book“, жена ми и големият ми син така са изкрещели, че малкият ми син толкова се изплашил, че чак започнал да плаче. Отнело им около 30 мин. да го успокоят и да му обяснят, че те просто се радват.
Ако преди две-три години някой ти беше казал, че скоро ще снимаш във филм, продуциран от световноизвестен режисьор и че лентата ще спечели „Оскар“, какво би му отговорил?
Бих казал: Дай, Боже!
Никога не съм мислил за тези неща. Първо, аз съм театрал. Мечтая да работя с определени режисьори в конкретни театри, защото това е голямата ми любов. Киното и телевизията просто са друг вид изкуство. Харесвам ги и уважавам, да, но аз съм човек, който не мисли за награди. За мен е важен процесът, работата върху даден проект, а отличието е резултат от положените усилия и добре свършения труд.
Но със сигурност не съм мечтал да бъда във филм на Спилбърг, да вземем „Оскар“ или да съм на голяма сцена. Гледам на кастингите за роли като на шанс да играя, да се представя. Когато врата зад гърба ми се затвори след прослушването, за мен то вече не съществува. Продължавам да гледам напред, пък каквото стане. Никога не съм се ядосвал защо съм изиграл нещо по „този“, а не „онзи“ начин, тъй като съм направил онова, което в дадения момент е било разумно за мен.
Спомена, че не си мечтал за работа с такъв режисьор и подобно признание. Тогава за какво мечтаеш сега?
Всеки човек, независимо от професията му, мечтае за признание. Дори и водопроводчика, например. Ние затова си вършим и работата, за да доказваме и надграждаме себе си, вървейки по пътя все по-нагоре. Разбира се, искам да ми се дават повече възможности, да снимам и да се развивам, но съкровеното ми желание е да се срещам колкото се може повече с младите и начинаещи актьори. За да им предам освен личния си, така и професионалния си опит, да ги окуража и да им дам представата какво всъщност е нашата индустрия. Искам да знаят, че професията ни се състои от 25% талант, 25% възможности и 50% труд.
Тези срещи вдъхновяват и презареждат също и мен, като професионалист. Провокират ме да намеря вътрешния си баланс.
„Green book“ получи групов „Оскар“. Какво получи ти като част от основния актьорския екип и как ще повлияе на наградата на кариерата ти?
Да, в България вече някои журналисти спекулират, праскайки големите заглавия „Димитър получи „Оскар“ или „Българин получи „Оскар“, но всъщност филмът, в които българинът участва получи „Оскар“. Журналистите обаче, винаги се опитват да изопачат нещата, за да звучат помпозно, грандиозно или будещо гордост. Аз не съм много съгласен с това, защото всичко трябва да се опише реалистично и думите ми трябва да се предадат така, както аз съм ги казал.
Агентът ми уточни, че главния актьорски състав (principal cast) на продукция спечелила „Оскар“ за най-добър филм, получава сертификат. Оттук насетне моето име ще има титла – Dimitar Marinov Oscar winner as principal cast member of Best Picture „Green book“.
Какво се случи точно на сцената при получаването на наградата на Академията?

Това, че държах статуетката на сцената беше жест на Джим Бърк (главен продуцент на филма). Когато приближих Джулия Робъртс и тя вдигна „Оскар“-а, той ми каза: Димитър, вземи го. Ти го заслужаваш! Подръж го вместо мен.
Тогава Джулия Робъртс ми се усмихна, връчи ми го и ми изрече: Наистина го заслужаваш, твоята реплика ми е любима.
Та аз просто държах наградата и пликчето…
После Махершела Али ме повика, прегърна ме и ми каза: Добре ти стои статуетката. Тренирай, защото скоро ще имаш своя.
Накрая Виго Мортенсен се обърна към мен: Трябва да се гордееш много, но не трябва да го връщаш, направо го вземи в колата и ги остави да те гонят за него.
Беше смешка на сцената и докато хората изнасяха благодарствени речи, ние си говорихме глупости (смее се).
Но това в България се изопачи, от рода на: Ето го, той държи „Оскар“, значи е награден. Това не е вярно! Аз просто държах статуетката на Джим Бърк и като приключи официалната част отидох при него и му го върнах.
Преди церемония ти сподели, че не отиваш сам, а с цяла България. Беше ли решил вече, при случай на успех, да излезеш на сцената с българския флаг?
Разбира се! Това беше планът. Но не беше израз на национализъм, както някои хора го определят. Истината е, че се гордея с факта, че съм българин и това беше проява на гордостта ми към родината. Не България на комунизма или тази в последно време с цялата й политика… гордея се с онази 1300-годишна България. Още повече, аз съм българин школуван в България! В САЩ не съм взел и един урок по актьорско майсторство за театър, кино или телевизия. 
Сигурно това е причината, поради която не развя американския флаг.
Не съм развявал нищо, просто инкогнито си го сложих в джобчето. Малкото флагче ми беше дадено от Вяра – секретар на нашия консул в Лос Анджелис, която ми го донесе в деня преди Оскарите. А тя го е взела от бюрото на консула, където е стояло (смее се).
Не исках да парадирам на сцената. Когато се качих на подиума и погледнах към публиката видях поне четири големи мексикански знамена, които се развяваха. Миналата, а и тази година, когато спечелят мексиканци – байраци се развяват и се крещи: Viva la Mexico! Това е под достойнството на българина, но родното в мен проговори, затова реших да изляза с мъничко знаме, без да крещя, да го вея или да парадирам. Исках да покажа на света, че България има класа, достойнство и авторитет. Ние няма нужда да викаме с цяло гърло, че сме българи, защото си го знаем. Като голямото и малкото куче… Вървейки по улицата малкото непрекъснато лае, защото е наясно, че е малко, но иска да покаже обратното. А голямото си върви тихо и кротко, знаейки че е по-голямо. И това беше моето желание, провокирано от любов – да докажа отново, коя е малката, но голяма България! Ако искаш го наречи родолюбие.
Според мен, сега когато има дефицит на стойностни сценарии в Холивуд, ако се направи филм за твоя живот, то той би бил хит. Съгласен ли си?
Знаеш ли колко много хора ми го казват, за което съм покорно благодарен. Звучи прекрасно, но за самият мен това е живот, през който съм минал. Честно казано не съм имал време да го оценя, като история, просто съм го изживял. Всички неща, които са ми се случили е трябвало да ме споходят, за да ме доведат дотук. Но, може би, когато някой друг го гледа отстрани е „fascinating“ (пленителен). Аз лично, обаче, не го усещам по този начин. И това сигурно е хубаво. Ако живот и здраве, някой реши, че историята ми е достатъчно добра за разказ, аз бих дал всички мои преживявания, факти и въжделения. Но, ако трябва да съм откровен, не искам живота ми да се разглежда като този на Димитър Маринов… Не трябва да бъде филм за мен, а за обстоятелствата, през което един човек е минал и решенията, които е вземал, за да достигне там, където е. Дори много ще се радвам, ако името ми е сменено с друго.
Защо си така скромен?
Аз не искам, персонално, по никакъв начин да бъда център на внимание. Ще споделя една малка тайна… Съвсем чистосърдечно не отидох на бала на губернатора след церемонията на Академията, където бях поканен, на който присъствието на всички е задължително. Там са най-големите медии и „каймака на обществото“, като цяло. Но не пожелах да присъствам. Направих се на луд, че уж трябва да отида до тоалетната, завих по един коридор и тръгнах да осъществя друга голяма своя мечта… Така се озовах на купона на Елтън Джон (смее се). Не исках обективи и микрофони, а само да се позабавлявам за час сам, след което отидох на големия прием, даден за „Green book“ в локален ресторант на Бевърли Хилс. Там откарахме до 5 ч. сутринта. 
Всичките ми колеги ме питаха как съм пропуснал най-големият пиар, а аз им отговорих, че за мен той е бил участвайки във филма, също и когато стоях на централната сцена, по погрешка с „Оскар“ в ръка, срещнах Джулия Робъртс и казах: Благодаря на Академията!
Всичко останало не е важно.
Името ти не е ли трудно за произнасяне от американците? Мислил ли си за псевдоним?
О, Боже! Тук настъпи нерв… Моят агент Шон Робитсън още в началото ми каза, че ще имам проблеми с името си, защото всички в Съединените щати са запознати с Димитрий, но не и с Димитър. Той лично не го беше чувал никога. И това е така, понеже в Щатите името е популяризирано от руснаци и гърци. В САЩ ние сме абсолютно малцинство. Обидно ми е когато кажат, че мексиканците или евреите са малцинство… Ако трябва да си говорим откровено, тук най-малкото малцинство сме българите. Ние сме обаче тези, които са запазили оригиналното име от Древна Гърция на Димитър и Деметра. Бог и мъж, и жена – на плодородието и зачеването. Така че обясних на агента си, че новият гръцки език е променен граматически и затова звучи по друг начин. Но му дадох да разбере, че съм горд с името си и няма да го променя или „поамериканча“, за да го направя лесно за другите.
На първото си прослушване, буквално на следващия ден, кастинг директорът ме попита как се произнася името ми, за да не го сгреши. Тогава го погледнах и го попитах: When you park your car on the street, you drop a quarter in what? (Паркирайки колата си на улицата, в какво пускаш четвърт долар?) Той отговори: The meter. (Ред. Бел.: Автомат, устройство за паркиране. Произношението на английски е близко по звучене с името Димитър). А аз оповестих: There you go! При което мъжът умря да се смее и каза, че никога няма да забрави обяснението, а аз му отвърнах през усмивка, че това ми е била целта. От там насетне на всяко прослушване подхождам така, за да не се чувстват неудобно те, но и за да знам, че българското име Димитър няма да се забрави.
В едно интервю за българска медия споделяш, че не би се снимал с Робърт Де Ниро, заради неговите неадекватни прояви извън снимачната площадка. Не е ли това малко крайна позиция?
Изтълкувано е като крайна позиция и даже впоследствие имах много сериозен разговор с човека, направил това интервю. Не беше честно така да се изопачи историята, която в България звучи скандално, провокативно и предизвикателно. Това не беше нещото, което имах предвид, а още повече, не беше онова, което казах! Бях го предупреди още при разговора, че думите ми трябва да се разберат вярно.
Робърт Де Ниро е гений. Той е легенда, чието име ще остане завинаги в историята на киното, изписано със златни букви. Той ми е бил идол, най-водещ от всички, независимо от обстоятелствата.
Обаче, както съветвам студентите си, човек не трябва да се опитва да срещне любимата си звезда извън екрана. В повечето случай ще бъде разочарован, защото това, което са популярните личности на екрана, не са хората в живота. Рядкост са тези, които биха изпълнили и двете представи на някого.
Това, което исках да кажа в онова интервю е, че последните му действия и начина, по който влезе в политиката не ме респектира. За мен това беше вид слабост. Ако искаш да положиш основите на промяната, ти трябва да си по-силен и разумен от врага си, а не да плюеш и ругаеш по най-грозния начин. Това е нещото, което ме дръпна сериозно назад. Виждайки го в тази слаба форма ме заболя и се разочаровах, но от любов. Помислих си: Защо го правиш? Не и ти! Всеки друг, но не и ти!
И понеже тази негова кампания продължава, аз казах съвсем откровено, и все още го вярвам, че ако един ден ми се отдаде възможност да си партнирам с него, бих се замислил дали да приема. Ако съм във филм с него, но не си партнираме директно, защо не? Но аз, за себе си, имам свои принципи и вярвания, на които много държа и не бих изневерил.
Кой е следващият проект с твое участие?
Един филм, който снимах в края на лятото и предстои да излезе скоро. Казва се „Follow me“, на сценарист-режисьорът, който направи продукцията разклатила доста Холивуд - „Escape room“. Това му е вторият филм, в който участвам не с голяма, но ключова роля. Като жанр съчетава трилър, хорър и екшън. Не е филм, който смятам, че ще заслужи „Оскар“, но ще бъде гледан.
Има още два проекта, за които вече съм кандидатствал. Засега ми е казано, че съм най-предпочитания кандидат, но до края на март няма да знам със сигурност. Например, при „Green book“ отне приблизително три месеца и половина от първия ми кастинг до подписването на договора.
Така че се надявам да се случат, въпреки че не окупирам мислите си с това, а продължавам напред.
Предстои ти бизнес посещение в България. Какво включва то?
Най-вече ще представя „Green book“ на София Филм Фест, след което ще проведа редица интервюта и дискусии за продукцията.
После, голямата гордост е българският филм, който снимах преди две години и половина – „Снимка с Юки“, дебютът на Лъчезар Аврамов, в който имам сериозна роля. Той също ще бъде представен на фестивала.
Щастлив съм, че ще имам възможността да се върна в България и то сега – с гордост и родолюбие. Радва ме и факта, че ще мога да се докосна до всички, които през последните два дни ме обгърнаха с много любов и ми запалиха Фейсбука.
Вестник „България СЕГА“ е бил с теб още преди да се появи такъв засилен интерес от български и чужди медии. Какво би споделил специално за нашите читатели?
Вестник „България СЕГА“ беше първият, много преди всички останали, който се заинтересова от мен и това приятелство, с което ме грабна Светлозар Момчилов беше уникално. Той не искаше да знае за мен като актьор, а първо като личност. Това ми показа, че той преди журналист е човек. Друго, което ме впечатли бе, че него го беше грижа първо за читателите, после за вестника.
Благодарение на вестник „България СЕГА“, когато се върнах в родината, за да снимам „Снимка с Юки“, бях дръпнат от национална телевизия и други журналисти, понеже бяха чели публикациите на вашия таблоид. Вие сте тези, които ме открихте - на първо място като човек и после като творец, за което аз ще ви благодаря до живот!

Светлозар МОМЧИЛОВ
Стелиян СТОИМЕНОВ
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7