Знаем ли кой е Делю хайдутин?

Начална страница | Личности | Знаем ли кой е Делю хайдутин?
image

Материала посвещавам на легендарния български войвода Делю хайдутин и Националния празник на България – Трети март. – д-р Ваня Велкова

„Излезъл йе Делю хайдутин,
хайдутин, ян кесаджие,
с думбовци и с караджовци...“

Всички ние знаем, че така започва песента за Делю хайдутин, която през 1977 г. полетя в космоса във великолепното изпълнение на народната певица Валя Балканска. Но... какво знаем за Делю войвода?
С този въпрос, възникнал у мен, отидох в Родопите и град Златоград. Разговарях с местните хора, след това в продължение на месеци издирвах и четох, съхранени източници... И тъй като считам, че трябва да знаем нашата история и потекло на българи, бих искала да ви подам ръка и поканя на едно пътешествие – назад във времето, в нашата Родина..., за да зърнем белите къщи на Златоград, за да чуем песните на горите и отпием бистра вода... Там водата е ледена и чиста..., буйна и пенлива... Загребем ли от нея, почва да реди приказки – за села и седенки, за чанове и халища, за знайни и незнайни войводи...

И ето..., пристигнали в Родопите, насядали край реката, водата ни  разказва...

Родопите и родният град на Делю войвода
Според историците е безспорен фактът, че Делю войвода е роден в град Златоград, наричан от 1516 г. до до 14 август 1934 г. Даръ дере (още Дери дере). Предполага се, че името на града идва от турското „просен дол“, тъй като по онези места отглеждали много просо.
В едно предание се разказва за това къде била родната къща на Делю войвода: днес това е Долната махала на квартал „Голяма река“, на около 180 метра от мястото, където е загинал. В друго предание се говори, че Делю имал скривалище в старата Сарицка къща. Тази къща била в края на селото и в нея можело да се влиза и излиза незабелязано към гората.
Историците посочват, че още от началото на 16 век Златоград бил административна част от Гюмюрджинската кааза, включваща Беломорските земи и обширна част от Източните Родопи. В песните и преданията се казва, че в Златоград отсядал бюлюкбашията, което от своя страна означавало, че градът бил важен център. В материал на Ставри Запрянов пише: „През целия 19 век та чак до 1920 г. Златоград е бил градско средище в тогавашния смисъл на думата...“. „Населението на градеца ни е чисто българско – от от християнско и от мохамеданско вероизповедание.“
В редица източници се посочва, че по времето на Делю войвода главният поминък на местните хора в Златоград бил земеделие и скотовъдство. Били развити също занаятчийството и търговията. Имало няколко кожарски работилници, сапунджийници, абаджийница, мутафчийница. Хората отглеждали много кози. Обработвали се кози, овчи и телешки кожи. Отглеждали се фасул, зеле, кратунки, сливи, череши, ябълки, черници (за копринените буби). Разказват, че даръдеренската пастърма били прочута в Одринския вилает. Шаякът бил търсена стока за войската.
„Из миналото на Златоград“ на златоградчанина Ставри Запрянов се казва: „В Златоград и околията му след помохамеданчването...., според предание останали 28 семейства непомохамеданчени българи-християни, които с малки изключения живеели в добри отношения с братята си българи-мохамедани. Тия 28 семейства останали непомохамеданчени благодарение на застъпничеството на Делю войвода...“ През 1892 г. Стою Шишков посочва: „Казват, че в Даръдере само 36 къщи останали непотурчени.“ „Според Г. Марков помохамеданчването е било спряно „не преди повече от преди 140-160 години.“, т.е. към 1770-1790 г.“ А Величко Пачилов подчертава: „...в Източните Родопи запазили вярата си. Независимо от това помохамеданчването продължило и в следващото XVIII столетие, но вече с по-смегчени форми, без страшните масови изстъпления от XVII век.“ „...Делю войвода не е станал хайдутин при някое от насилствените помохамеданчвания , както обикновено се пише, а след тях, когато бурята затихвала и те имали спорадичен, ала все още фатален за българите характер.“

Кога е роден Делю хайдутин?
Още през 1892 г., позовавайки се на материали от учители, свещеник и местни хора от Даръ дере, Стою Шишков оповестява: „...през втората половина на минълий век (става дума за XVIII в.) се появил българин даръдерец юнак, който дълго време ходил в околността с дружината си като защищавал българите.“ Името му било Делю войвода. Величко Пачилов уточнява: „Като се знае от преданието, че Делю е отишъл в Енидже да чиракува на 15-годишна възраст и там е работил 4 години, то през 1793 г. той е бил на 19 години. А от това следва, че Делю войвода е роден през 1774 г. Разбира се, би могъл да е роден и през 1775 или 1776 г.“ Изследвайки родовете от Златоград и народните песни за Делю войвода, историците  също стигат до извода, че „тия песни не са много стари“.

Младият Делю
От редица предания се знае, че Делю (Делчо) израснал в бедно семейство, което се препитавало предимно от чепкане и предене на вълна, багрене на аби и шаяци. Делю имал три сестри, помагал на родители си, но когато станал на 15 години, по тогавашните традиции трябвало да отиде при други хора, да се научи на занаят и да си вади сам хляба. Родителите му го изпратили в Енидже (днес Генисея, Гърция). Османският пътешественик Евлия Челеби описва града по следния начин: „Оживен град е. През града протича реката Искече и се влива в реката Кара су. Реката Кара су... близо до град Саръ Шабан (Хрисуполис) се влива в Бяло море.“ „Всички ханища са търговски. Освен това има всичко 50 дюкяна.“
Делю останал при вуйчо си, който бил известният майстор абаджия Кьориванов. Първоначално той прислужвал всички, но по-късно неговият вуйчо му възлагал задача за работа. Делю шиел по цел ден аби, работата много му идела отръки... Но имал ли малко свободно време, обичал да играе с младежите и се надпреварва.
Знае се, че Делю бил с честолюбив характер и притежавал изострено чувство за национално достойнство. „За това допринесла атмосферата в родния му град, където опазилите се от помохамеданчване християни ревниво пазели вярата си и традициите си. Поради това Делчо не можел да понася закачките и подигравките, на които били подлагани българчетата чирачета от страна на турските и гръцките деца и младежи.“ „Често пъти буйният юноша влизал в разправии и ръкопашни схватки с цели сюрии турски или гръцки деца или младежи. И, разбира се, често се връщал я с окървавена глава, я с извит крак или ръка. С тези си прояви той причинявал големи неприятности на вуйчо си, който като негов работодател и настойник трябвало да дава обяснения пред каймакамина.“ – разказва Величко Пачилов.
Делю растял и колкото повече минавало времето, толкова по-непримирим ставал той. Решил да се въоръжи, за да може да сплашва другите младежи. Когато навършил 18 години, си поръчал да му изработят малка кама. Оттогава нататък имал по-голямо самочувствие. Случило се обаче така, че още същият ден бил нападнат от младежи. Сплашил ги той с камата си, разбягали се те накъдето им видят очите...
Да, но едно от заптиетата в града видяло случката с младежите, отишло до Делю и му зашлевило плесница. „Ала кръвта на Делчо още кипяла, независимо, че външно изглеждал спокоен. Рипнал той мигновено върху заптието и не му останал длъжен. Съборил го в калта и го обезоръжил. После предал оръжието на зяпачите, наизскочили от дюкяните, и спокойно продължил пътя си. Това била първата проява на бъдещия войвода срещу представител на властта.“ Разказват, че след тази случка Делю не пострадал, а напротив сдобил се със симпатиите и прокровителството на еничарите в града. Те започнали да говорят за него като за смел и безстрашен младеж, много бърз, умен и силен. Нещо повече. „Още в началото на неговата многостранна родолюбива дейност изпъква една от характерните черти на Делчо. Макар и „неверник“, човек от безправната и презирна рая, той умеел да общува с „правоверните“ като равен с равен, да им налага своя авторитет и влияние.“

Случката с бързоходеца
Делю бил много трудолюбив и прилежно учил абаджийския занаят при вуйчо си в Енидже. Имали толкова много поръчки, че трудно насмогвали с работата. През същата година Великден съвпадал с Байрам, а това  допринесло за още и още работа на майстора и чираците. Един ден се случило обаче нещо, за което след това говорели навред и млади, и стари... И до днес се знае и разказва за тази случка...
Било Велики петък, при залез слънце... Вуйчото на Делю разпоредил всички да привършат работа и рекъл: „Язък, и тоя ден се помина и пак не дойде човек от Деридере. Няма кой да ми донесе чисти дрехи. Утре няма да мога да ида на черква да се причастя“. Седнали да вечерят чираците, хапнали надве-натри, но все си мислили за близките в родния край, за Великден. Толкова много им се искало за празниците да си отидат кой откъдето е...
Предполага се, че точно с тези мисли, същата петъчна вечер Делю решил да поеме пътя към Даръ дере (Златоград). Тръгнал той и на никой не казал. Вървял цяла нощ... Пристигнал в Даръ дере по тъмно сутринта, отишъл бърже при вуйна си, тя се разшътала, направила питка... През това време Делю се видял с родителите си, после набърже взел бухчата с чистите дрехи и питката за вуйчо си, сбогувал се с близките и бързо се отправил обратно за Енидже.
Цялата нощ вуйчо му не мигнал от тревога. Чудел се къде ли е момчето. На сутринта тръгнал да го търси от дюкян на дюкян. Никъде го нямало... Никой  не бил чувал за него... Вуйчото се угрижил, помислил си, че заптиетата са запрели Делю нейде в конака...
Не след дълго сутринта Делю се завърнал при вуйчо си. Усмихнал се и му предал вързопа с дрехите и питката. Вуйчото не знаел дали да се радва или да нахока момчето. От една страна му донесло вързопа от Златоград. От друга – не известило вуйчо си, че ще замине.
Делю разказал за отиването си до Златоград... Всички останали смаяни.... Те толкова често изминавали пътя. Много добре знаели, че пътят от Енидже до Златоград е точно един ден...., при това само в едната посока, не можело да се измине за една нощ... Започнали да се питат как е възможно Делю да е вървял толкова бързо... Вуйчото, смаян и преди, и сега със „свръхестественото, неподвластно на ума“, се уплашил много. Мислил, размислял..., премятал мислите в главата си... Не можел да се начуди на бързоходството и силата на момчето. Изведнъж се сетил за нещо, което бил позабравил. Преди години, когато сестра му родила Делю, детето имал опашчица. Тълкуванието на хората тогава,било че детето ще притежава нечувана сила и от него могат да се очакват невиждани работи... Спомняйки си това, вуйчото още повече се стъписал. Разбрал, че всичко започвало да се сбъдва лека-полека. Делю бил работлив и издържлив, но вуйчо му решил, че не иска да има повече неприятности с него и го отпратил да си върви поживо-поздраво.
Тази история за Делю хората разказват от 18 век та чак до днес...  Предава се от баби и прабаби, дядовци и близки... Но какво станало по-нататък...

Юнак Делю
След като Делю се разделил с вуйчо си, с парите, които му заплатил за четирите години и облечен с нови дрехи, тръгнал да се прибира към Златоград. Минавайки през едно разбойническо място, попаднал на засада... Както и да се молел, разбойниците му взели всичките 400 гроша и новите дрехи. Делю продължил ядосан по пътя си. Не след дълго срещнал един сувария на кон (конен полицай), който препускал през гората без никакъв страх. Подозрително станало това на Делю, „...осъзнал, че на властта не може да се разчита в борбата с разбойниците.“ Други мисли дошли в главата му... Решил, че не може да търпи повече несправедливости и ще защитава хората. После издебнал един момент, взел пушката на суварията и станал въоръжен юнак. Оттук насетне той бил закрилник за бедните и онеправданите. Със своето безстрашие се прочул навред.

На служба
За подвизите и смелостта на юнака дочул владетелният бей на Караорлан – Кюрт ага. Изпратил пари на роднините на Делю и поискал той да отиде при него, за да го направи свой гавазин (телехранител). Делю заминал за среща с бея. Посрещнат бил с голяма гощавка, беят му предложил новата служба: да охранява дома му и имотите, да управлява стадата, да надзирава аргатите и ред други. Младият мъж приел предложението, поставил обаче условието: беят да не потурчва братята и сестрите в Даръ дере (т.е. българите християни в Златоград). Съгласил се управникът, дори обещал, че ще помогне християните да си отворят черкви.
Делю поел работата си... „Не правел разлика между християни, езиди и мюсюлмани. Все пак се застъпвал повече за християните, защото искал да живеят наравно и със същите права и възможности, както и мюсюлманите.“ Бил отговорен и взискателен към подчинените си, държал да се отнасят добре с християните. Да, но въпреките това някои подчинени издевателствали над християните.
Беят все си мислил, че с времето Делю ще се промени, ще се съблазни от привилегии, от богат живот и ограбване. Започнал управникът да недоволства от „своеволията“ на своя подчинен. Но Делю усетил мислите... Един ден се появил се конфликт между него и сина на бея, бащата се разлютил... В разговор, беят разказвал за своите планове, Делю пък отсякъл като с нож думите си, че никога няма да остави братята и сестрите си на разбойниците на Кюрт ага. Разделили се. Беят обещал, че няма да има нови помохамеданчвания и ще закриля християните. Делю се прибрал в Златоград.

На  нова служба
Местните хора от Златоградско и легендите разказват, че Делю бил снажен мъж, с кестеняви коси и сини очи. Имал засукани мустаци, ходел много бързо, бил енергичен, силен, отличен стрелец... Носел скъпи дрехи, а когато яздел буйния си коня, летял като вятър... В  народните песни се казва, че Делю имал „остра кама писана“ и „тюфечка седефлия“, т.е. пушка, украсена със седеф.
Минало-неминало време и един друг управник - Алемин бей от Кузаба повикал бестрашния  Делю на служба при него, за д му пази живота и имота. Дошли дори негови хора да го вземат. Тръгнали с Делю, но по пътя ги нападнали... Пристигайки при бея, Делю разправил за случката. Приел новата си работа, но и този път поставил същите условия: да не се извършват престъпления срещу християните. Съгласил се беят.
Във владенията на бея прииждвали обаче разбойнически групи: отмъквали стада, ограбвали гурбетчии и къщи... В тия села Делю бързо намирал съмишленици, „успявал да организира въоръжени групи за самоотбрана и да ги обучи и снабди с оръжие. А такова се намирало достатъчно в Алеминбейовите конаци.“ Населението в региона се гордеело с Делю войвода... Вършел си работата при бея, но закрилял народа, противопоставял се на разбойниците... И днес се разказва за това, че навремето в селата Доганхисар, Манастир, Съчанлии и други имало много будни и смели българи. Те силно вярвали и пазели своя закрилник.
Действията на Делю не стигали обаче дотук. Той се срещал с монаси и игумени от светогорските манастири, водел преговори с тях за възстановяване на разрушените църкви и параклиси. Местните хора се уповавали на Делю войвода и хайдутските дружини, които той събрал. Пътищата станали по-безопасни, грабежите намалели, издевателствата над населението спрели. Запели песни за Делю и хайдутите... Казват, че така изминали няколко години.
Но турските големци и пришълци започнали да недоволстват срещу възможностите, които били предоставени на Делю. Още повече в Даръ дере дошъл султански аскер, за да подсили султанската власт. Разчуло се, че бюлюкбашията искал да погуби Делю. Усложнила се обстановката... Делю напуснал службата си при Алемин бей.
Отишъл чак в Призрен (Косово). Там събрал дружина от сто души като в нея имало и другари от Манастир и Съчанли. Върнал се той с дружината... Установил хайдушки лагер под връх Костадин, западно от Златоград.
На един пазарен ден Делю влезнал в града със свои хора. На всеослушание оповестил условията си пред новите управници: „да оставят на спокойствие християните и да не се опитват да разубеждават вярната му Гюлсюме.“
Заканил се бюлюкбашията. „При пристигането си по тези места имал други планове. Смятал да помохамеданчи или да ликвидира и последните останали християни. По такъв начин според него щял да се освободи от най-заклетите поддръжници на тоя царски душманин Делю и да въдвори ред в каазата.“
Започнал бюлюкбашията да изпраща потеря след потеря да заловят Делю. Безуспешно... Много пъти било така... Но с времето Делювата дружина се изтощила, разредила се, останали само най-верните му другари... При това в Златоград пристигнали още и още султански чиновници. Мислели как с хитрост да заловят хайдутския войвода. Узнали, че Делю хранел любов към своята Гюлсюме - познавал я от най-раннна възраст и не криел чувствата си.

Измамата и сребърният куршум

Станало така, че една злобна и жадна за пари баба скроила план... Един ден тя изчакала Делю на любимата му скала край реката и отишла при него. Излъгала го като му рекла, че идва войска и трябва бърже да бяга... За тези си думи поискала пара. Делю я изслушал и нали нали бил състрадателен, дал й една сребърна монета... После бабата отишла при управниците и им разправила за случката. Почнали да обмислят с нея следващ план: за кратко време да спрат да преследват Делю, да обявят, че забраняват потурчването... Така хората щели да се усмирят и си мислят, че всичко е спокойно. По тоя план трябвало бабата да даде гощавка, а там да бъдат поканени Гюлсюме, Делю и други хора... Устроили засада,  но Делю избягал. Бабата обаче не забравяла и за друго: дала сребърната монета, та да отлеят куршум за Делю.
Вярната Гюлсюме бързо усетила новия план, който се кроял. Хукнала да търси Делю да го предупреди за опасността, която го очаква. Дни наред го търсела, но нийде не го откривала.... Най-после го съгледала край реката... Втурнала се като стрела към него и заизреждала с мъка думите... Но Делю не искал да повярва на злия замисъл. Искало му се да бъде другояче...
Сбъднали се думите на младата жена. Сребърен куршум го прострелял и той паднал на любимата си скала до реката. Според преданието славният войвода издъхнал в ръцете на любимата си Гюлсюме.

В една от песните за Делю войвода се пее:

„Я немам бално за нищо,-
въз път, низ път са находих,
бързо са конче наяхах,
хубав са сюлех наносих,
дивлевтю изет подадох,-
христине ми не потурчиха.
Руба са чоха наносих,
ахренски са моми нагалих
и Гюлсиме са наводих.“

Делювата скала и днес стои в Златоград... Можете да я видите... Жива е народната памет... А песента за легендарния „Делю хайдутин“ и уникалният глас на Валя Балканска всевечно ще разказват на вселената за Родопа планина и България...

Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА“, Берлин
Снимки: авторът






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7