Гълъбина Митева - … Път от „минус безкрайност“ до „оттатък звездите“

Начална страница | Личности | Гълъбина Митева - … Път от „минус безкрайност“ до „оттатък звездите“
image

Това не са само думи на поетесата Гълъбина Митева, това е посланието й към пространството, в което обитава душата й. Защото  нейната душа не се вмества в рамки и не живее само по „земните“ закони – свободна и неподвластна на общоприетите норми, тя има свои собствени сетива, на които се доверява, за да премине по пътя, който й е отреден и по който само „минава случайно“. Защото нейната голяма цел е друга. Обърната изключително към своята вътрешна вселена, поетесата някак си трудно успява да влезе в ритъма на делничното. Живее задъхано и бързо, преминава през препускащото време, усещайки как то изтича край нея и от което иска да почерпи всичко – тук и сега. Душата й е отворена за безкрая. Пише също тъй задъхано и бързо, както и живее. Поетесата споделя, че почти всички стихове в книгата й „Тази вечер Господ ме целуна“ са написани за 7 денонощия в навечерието на рождения й ден.
Изключително прецизните строфи са подредени в изящни рими, които завихрят цялото пространство. Защото то наистина е събрано там - в болките и радостите на душата й. Много често, когато претворява бушуващите чувства в стихове, тя използва многоточието – своеобразен начин да покаже, че нищо не е затворено и крайно и че всичко има развитие... Някъде на друго място и под друга форрма. Но зад всичко това се усеща една голяма любов – всемирната, Божествената, земната. Стиховете й са наситени с любов към хората. Откровена и безвъзмездна – раздава я така, както би искала да я получава. Любов, която променя и насочва към размисъл.
Гълъбина Митева е автор на поетичните книги: „Молитва“ /1993/, „Пясъчен свят“ /19997/, „Време за разпятие“ /2008/, „Тази вечер Господ ме целуна“ /2014/, „Минавам случайно“ /2016/, „Висока пътека“.
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с поетесата Гълъбина Митева, без редакторска намеса.  

С.Г.: В едно твое стихотворение казваш категорично: „не разпитвай за мен ..., не пътувай към мен..., не посягай към мен... Какво иска да остане зад стената на нейния вътрешен мир, недокоснато от външния свят, поетесата, жената и човекът Гълъбина Митева?
Г.М.: Да... Това са редове от стихотворението "Висока Пътека", дало заглавие на шестата ми поетична книга, която до края на ноември ще излезе от печат. Издателството е "Бряг" - Русе, представлявано от Маргарита Трифонова. Това е издателството, което "ме откри", така да се каже, и вече шест години продължава нашето ползотворно сътрудничество. А, иначе... на въпроса Ви - аз нищо от себе си - не пазя... само за себе си. Моя вътрешен свят - винаги е бил... на показ. Така съм устроена, просто - да разтварям душата си - като мида... Доверчиво. И пред целия свят, и само пред един човек - мога... И го правя, непрекъснато. Напоследък животът ме учи, че е по-лесно (и по-безболезнено) - да разголиш душата си пред целия свят, отколкото - да я покажеш само на един човек, и после - всичко, което си споделил - да бъде използвано... срещу теб. Сега се уча - да изграждам онази стена, зад която душата ми да остане цяла. Недокосната от външния свят. Мисля, че ще бъде трудно, да не кажа - почти невъзможно - да науча този урок, който ми се дава... Така съм устроена, просто - да разтварям своята Мидена Душа... И всички рибари, които влязоха там с ботуши груби, за да изтръгнат бисера, скрит в нея - не ме научиха да го опазвам... След допира с грубите ръце на хора - остава болката. За дълго... Тогава само - се крия в дълбокото, при себе си. За кратко...

Душата ми е мидена. Живее
по речните дъна... В дълбокото.
В седефената си черупка зрее.
Отглежда бисер... във окото си.

От болката, от болката се крие!
И в пясъците влажни се забива...
Прохладната вода гальовно мие
отвътре... песъчинките бодливи.

Понякога, повикана от слънце -
излиза на брега. И се разтваря...
Тогава свети бисерното зрънце!
Но слънчевата ласка я изгаря...

А привечер - рибар, с ботуши груби,
от бисера привлечен - я намира.
И, вместо във Душата да се влюби -
изтръгва бисера! И го прибира.

О, как боли от допира с ръцете!
Сърцевината розова пулсира...
Душата ми е мидена, простете!
Душите ви човешки не разбира...

Душата Мидена - черупки свива,
от болка и от ужас премаляла...
И в пясъците влажни се забива -
единствено, да се опази цяла.

От болката, от болката в сърцето -
към дъното дълбае - неразбрана...
На мястото на бисерчето свети
една отворена, червена рана.

Как груби са на хората ръцете!
И как целебно е Дълбокото...
Душата ми е мидена, простете!
Отглежда бисер... във окото си.

С.Г.: Когато чух, че те наричат „Ранения ангел на българската поезия“, направих паралел с думите на американския поет Алън Гинсбърг: „Поетите са прокълнати..., но виждат с очите на ангелите“. Какви са твоите ангелски видения?
Г.М.: О, моите видения са... от други светове, наистина. Както казвам в един свой стих: "Сънувам светове - които помня. Така сиротна - се събуждам... в този" 
Разбира се - ангели тук, на земята - няма...  Така ме нарече преди години един български поет, и това име ми остана, защото всъщност... точно така се чувствам. Като ангел - попаднал за кратко в света на хората... А земята, както казах - не е място за ангели... Не знам дали съм ангел, но този свят определено не е моя. Щом съм тук, обаче - сигурно има защо... Много често моите читатели казват, че моята поезия "очовечава", извисява душите им, прави ги по-добри, по... любящи... Всъщност - това прави всяко изкуство - не само поетичното. Всяко изкуство - иде от Небитие, за да извиси битието, до онези духовни нива, от които иде самото изкуство. А, иначе... светът не е място за поети. Нито за ангели. На този свят му липсва любов. И милост, много милост му трябва, на света. Както казвам в един свой стих - "А последния Залез виси - сякаш моли... пощада. Без любов - този свят е лечим само с пепел. От клада." Наскоро се подложих на една регресия... И видях себе си - в град, където всички бяхме облечени в бяло. Имахме еднакви лица. Нямахме пол, нито имена... Не се познавахме един друг - но всички... СЕ ОБИЧАХМЕ! Летяхме (без крила) - просто се носехме на около педя над повърхността на улиците. Любовта - се излъчваше от всеки - към всеки... Тогава разбрах - че съм У ДОМА. Ето - това е моят свят. Някой ден - ще се върна там, откъдето дойдох. Това място... определено не беше Земята. 

С.Г.: Освен че поезията ти вълнува и затрогва, ти си и изключително продуктивен автор. Последните ти поетични книги „Минавам случайно“ и „Тази вечер Господ ме целуна“ вече са достигнали до читателите. Какво се случва с „Висока пътека“? Името е доста интригуващо. Всъщност колко висока е тази пътека? Кой върви по нея и накъде води тя?
Г.М.: "Висока Пътека" се очаква до края на ноември да излезе от печат. Средствата за отпечатването на книгата - бяха събрани от нейните читатели. Това е толкова затрогващо, и толкова задължаващо ме! На своите читатели аз се издължавам... с любов! Именно затова - като израз на моята огромна любов - "Висока Пътека" е посветена на тях! Моите читатели... Аз, някак си... не съумях да създам истинско семейство... Две деца и няколко мъже - споделели няколко отрязъка от живота ми - не правят семейство... Може би, защото... човек не може да има всичко. В един момент разбрах, че аз имам много повече! Моето голямо семейство - са моите читатели. Хиляди, непознати хора... Които ми дават любовта си. Които са винаги до мен - в моите радости, в моите скърби... Които купуват моите книги, като по този начин ми помагат да разчитам на себе си за своите материални потребности. Никога не са ме разочаровали, никога не са ме предали... Всички тези хора ме карат да се чувствам ОСЪЩЕСТВЕНА! Какво повече мога да искам - от това? Може би - само време... Време, през което да обичам. И - да давам. Това, което се дава на мен. Най-високите пътеки са тези, които ни водят... навътре. Към себе си. Едно толкова дълго, и толкова красиво... пътуване. 

С.Г.: В много от стиховете си пишеш за най-прекрасното чувство, което се ражда в сърцето – любовта. Смяташ ли, че любовта между двама души е плод на духовна близост и че ако тя не възникне на мига, няма да възникне нито за години, нито за векове?
Г.М.: О, да! Това е точно така. Обикновено хората се чувстват привлечени един от друг - когато са на едно духовно ниво. Свързват ги еднаквите вибрации на душите. И остават заедно - до тогава, до като вибрират на една честота. Ако едната душа - повиши своята честота на вибриране, а другата - остане на старата честота - тогава започват... проблемите. Просто, сякаш... внезапно заговаряме на различни езици и няма как да се разберем. И всеки си казва - за другия: "Господи, какво става - това вече не е същият човек!" А човекът си е същия, просто... е сменил честотата. Душите се развиват с различно темпо - едни избързват, други - изостават... Разминат ли се честотите - разминаваме се... и ние. Някои - остават заедно във физическото пространство, но... в различни честотни полета. Това е компромис, който никой не бива да прави... със себе си. Защото е мъчение за двама. Или - самота за двама. Така мисля аз. И според този принцип съм живяла до днес. Никога не съм се колебала да си тръгна от отношения, в които сме заговорили... на различни езици. Друг е въпросът, че... аз никога не си тръгвам... изцяло. Не мога да се разделям, просто... Като хората. Сърцето е дом на любовта, и там, където е имало любов - не може и не бива да има нищо друго! Освен любов. Хората се разделят - любовта остава. Трябва да остане! Така мисля аз. Защото... "Любовта не търси покрив. Тя... не живее в къща. А в сърце." 

С.Г.: Поезията е най-красивия начин да се направи снимка на душата чрез думи и ритъм. Какви по-различни сетива имат поетите, за да усещат по-ярко нещата и хората, които обичат? 
Г.М.: Ами, не знам за другите поети, но аз... наистина имам едно сетиво в повече (извън петте физически). Основно с него работя. Може да се каже, че петте сетива - са тотално закърнели, при мен. От липса на употреба. Петте физически сетива - те са за възприемане на физическия свят. А шестото сетиво - е Душата. Нашите пет сетива - лъжат, понякога. Човек може да чуе с ушите си много красиви думи, но само Душата може да ПОЧУВСТВА дали са истински... Очите могат да видят една красива външност, но Душата е тази, която ЗНАЕ какво се крие отвътре... Смъртоносна отрова - може да бъде сладка, на вкус... И Душата е тази, която ще ни прошепне тихичко - да не вкусваме... Защото Душата ЗНАЕ. Разумът мисли, разсъждава, анализира - базирайки се на информацията, подадена от петте сетива. А Душата - тя знае. Именно това е ирационалното знание. Рационалното знание е "Знам, защото..." А ирационалното е "...защото знам". При хората на изкуството шестото сетиво е доминиращо, защото - именно чрез него се свързваме с Невидимия свят (духовния) - откъдето черпим знанието, което пренасяме във физическия свят. В този смисъл - нещо, като преводачи, може да се каже, са хората на изкуството, и в частност - поетите. Те "превеждат" красотата на Духовния свят, и Вечното Знание - на разбираем, човешки език. Както казвам в един свой стих - "... И превеждам за вас, любовта на дъгата. По слух". Нещо такова, се получава... 

С.Г.: Калин Донков казва, че „поезията прилича на шоколада – само когато е истински, е горчив“. Колко горчив е твоят шоколад?
Г.М.: О, моя е от най-горчивите! Всяка дума - във всеки мой стих - първо е минала... през душата ми! Преди да излезе на белия лист - всяка моя дума е била... чувство! По-истинско не може да бъде, защото в лъжовния свят, в който живеем, свят на маски, пози и роли.... най-истинското нещо в свят такъв са... чувствата! Всъщност - единственото истинско нещо... Природата се е погрижила - да има нещо истинско, все пак. В свят фалшив. Защото чувствата не могат да бъдат фалшиви. Каквито и да са (любов, омраза...) - те са винаги истински! Фалшиви могат да бъдат само хората... Но дори и фалшивите хора - под маските крият истински чувства. В този смисъл - много горчив е, моят шоколад. Може би точно затова моята поезия достига до хилядите сърца на моите читатели, защото - няма как нещо, което е плод не на ума, а на Душата - да не докосне другата душа... Всичко, което е минало през душата - докосва... Защото е истинско. В Душата всичко е истинско. Като нея. Фалшивото - е отвън...

С.Г.: С изключителна любов и болка говориш за съотечествениците, напуснали родината си и живеещи по различните кътчета на света. И тези чувства извират с искреност от дълбочината на сърцето и душата ти. Защо те боли толкова много за всички? 
Г.М.: Боли ме, наистина. Въпреки, че аз съм тук. Защото знам, че никой не би напуснал Родината, своя дом, и своите близки (деца, родители...) - ако тук имаше нормални условия. Ако стандартът на живот - беше същия. Политиците наричат това "избор". Тоест - всеки има избор, къде да отиде да живее. Избор е - когато избираш между десет... или сто еднакво добри условия на живот. Когато избираш между Франция - и Германия, Италия - и Испания, Швеция - или Дания. Тогава е избор, да. И, може би - според климата, да речем - всеки би избрал своето място. Но, когато избираш между мизерно съществуване тук, където заплатата не покрива дори битовите ти сметки - и нормален в материално-битов план живот в чужбина, тогава не е избор. В този случай - е липса на избор. Просто - отиваш да живееш там, където заплатата ти позволява да живееш като човек! И не само, а ти позволява да се грижиш и за бедстващите си близки - тук. За майките, с по 200 лв пенсия... Разбира се, ако питаме майките - те биха искали да виждат всеки ден децата си, вместо... техните пари. Те биха искали да отглеждат своите внуци, вместо да говорят с тях по... скайп. Какво да ви кажа - не ми се говори за това, просто... За това. Когато отнемеш на един народ препитанието - територията той сам ще напусне... Тъжно е... Хората, които са "избрали" да работят извън България - просто са избрали да живеят като...  хора. И цената, която плащат - е жестока! Аз не бих могла да я платя. Затова съм тук. В своя стих "Емигрантска Коледа" - съм изплакала... вашата болка. И своята болка - за вас, достойни българи! Които носите България в сърцата си, но... не сте съгласни да работите за 500 лв. Защото... Когато работиш за 500 лв - пастата за зъби винаги свършва в най-неподходящия момент - когато... няма пари за хляб. А, до заплата - остават две седмици. Винаги става така! Когато работиш за 500 лв. От опит знам. От седем години - аз не работя дори за толкова... Преди седем години аз избрах да се върна в родното си село Крушовица, Врачанско, а тук се оказа, че... работа няма. Нито за 500, нито за 50 лв. От тогава - до днес - парите, които печеля, са единствено от реализацията на моите книги. Може да се каже - издържам се от своя творчески труд. Или - поне се опитвам... И, понеже това звучи несериозно (и наистина е), освен - че е крайно недостатъчно - два сезона пасох овце. Беше прекрасно! Въпреки умората (физическа) - душата ми беше щастлива! Най-щастливото ми време. Наистина, няма нищо лошо в това - да пасеш овце (даже е прекрасно), но... добре е да имаш алтернатива. Освен това - овце се пасат само през лятото. После - свършва, сезонът на овцете. Тогава идва гладът. И студа.

С.Г.: Смяташ ли, че всеки един от нас е част от Голямото Цяло?
Г.М.: Една нощ, преди няколко години - се събудих около 3 часа след полунощ с една мисъл, която... просто кънтеше в главата ми. И не спря да кънти, и не ме остави да заспя, докато... не я записах на хартия. Посланието беше следното: 
"Някъде Там - на място, Което не е място в пространството - Аз съм Ти, и Ти - си Аз. И всички, всички ние - сме едно голямо, неразривно свързано Цяло, и Неговото име е ЛЮБОВ." Сигурно е така - щом не ме остави да заспя, докато не го записах... Ако изобщо остана в историята на Земята - когато вече няма да съм тук - бих искала да остана... с тези думи. Те казват истина, която... сме забравили. Когато всички хора си спомнят тази истина - тогава земята ще заприлича на онова място, на което се озовах за кратко, по време на една регресия. Там е моя истински Дом. Някой ден - и земята ще изглежда така. Когато хората си спомнят... Че всички идваме от Светлината. И пак Там - ще се завърнем. Едно толкова дълго пътуване... Някои - пътуват осъзнато.

С.Г.: В твоята поезия човек потъва като в безкрайност. И ти наистина го водиш към непознати светове и други вселени. Това ли е твоят земен път – да го извървиш идвайки „от минус безкрайност“ и да отидеш „оттатък звездите“? 
Г.М.: Всички идваме "от минус безкрайност" И отиваме... "оттатък звездите". Всички идваме от Светлината. В Която някой ден - ще се завърнем.
Но не всички знаем това...

С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“? 
Г.М.: На читателите на вестник "България СЕГА" пожелавам: Вслушвайте се в сърцата си! Следвайте сърцата си... Осмелявайте се да го правите! Разумът често пречи на сърцето - да ни води, но... осмелявайте се да го правите! Струва си. Заради щастието! Само вашето сърце знае - къде е вашето щастие. Доверете му се! Сърцето няма да ви подведе. Сърцето никога не лъже. Защото то е... Дом на Любовта. Разбира се - разумът пречи, затова... малко лудост трябва - за да следваш сърцето си. Ако на някого не му достига лудост - с радост ще му дам от моята. Имам в излишък! 


Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7