България на крачка от „Хималайската корона“

Начална страница | Личности | България на крачка от „Хималайската корона“
image

Малко история

Когато през 1978 г. австрийският алпинист Курт Димбергер изкачи първия връх на планетата Еверест /8848 м/ и събра в актива си четири осемхилядника, журналистите му задават въпроса какво мисли за останалите 10 осемхилядника. Тогава, съвсем шеговито, той отговаря: „Ако живея колкото моя дядо, спокойно бих могъл да се изкача на всичките 14 осемхилядника.” /б.а. – дядото на Димбергер умира на 104 години.../.
Шегата на Димбергер сериозно се поема от италианския алпинист Райнхолд Меснер, който към този момент, също бе изкачил четири върха и в продължение на 16 години успява не само да събере пълната колекция, но на четири от тях – Нанга Парбат, Еверест, Хидън пик и Гашербрум II се изкачва по два пъти. При това на Еверест, заедно с австрийския си партньор Петер Хабилер, прави първото безкислородно изкачване, а второто му изкачване на Еверест е солово и по нов маршрут. Започвайки с Нанга Парбат през 1970 г. той завършва надоблачния си маратон с Лхоце през 1986 г.
С вр. Лхоце /1981 г./ Христо Проданов започна големия Български надоблачен маратон „Хималайската корона”И ако в началото Меснер нямаше конкеуренти, то в последните години полякът Йежи Кукучка съвсем сериозно застрашаваше Меснер. Кукучка започна едва през 1979 г. с Лхоце и само за 8 години завърши маратона си с Шиша Пангма през 1987 г. Кукучка обаче не можа да се радва на успеха си дълго, защото при опит за разрешаване на най-големия проблем на Хималаите – изкачването на южната стена на вр. Лхоце, обявена от специалистите за „Стената на 2001-ва година”, загива.
Осем години по-късно /1995 г./ швейцарецът Ерар Лоретан стана трети алпинист, който се нареди непосредствено след двамата големи – Меснер и Кукучка. Това можеше да стане много по-рано, ако друг швейцарец – Марсел Рюди, не загина от изтощение и преохлаждане на организма на 24 септември 1986 г. по склоновете на 11-тия си осемхилядник Макалу. А Лоретан не прекара близо година на болничното легло след попадане в лавина.
После нещата като че ли станаха по-регулярни и към настоящия момент вече 39 алпинисти са носители на това най-високо постижение в алпинизма – „Хималайската корона”, равняваща се единствено и само на „Олимпийските игри”. Държавите с тази корона обаче са 20, защото страни като Испания,  Италия, Южна Корея, Полша и Казахстан имат по повече алпинисти с тази корона. Рекордьор със седем алпинисти тук е Испания.

Българските алпинисти попаднаха в Хималаите много по-късно от другите страни, наречени от специалистите „развити алпийски страни”, не по своя вина. Когато, през 50-те и 60-те години на миналия век, най-добрите алпинисти смениха Алпите с Хималаите и Каракорум, където са 14–те най-високи върхове на планетата, за страните от социалистическия лагер „Железната завеса” бе непреодолима пречка. Това обаче не се отнасяше за полските алпинисти, които много по-рано откриха големите върхове, поради което днес са водеща сила в световния алпинизъм и твърдо държат първото място при изкачването на осемхилядниците при зимни услровия.
За организиране на хималайска експедиция в редиците на българските алпинисти се заговори едва през 1977 г., когато те вече имаха значителни успехи както в Алпите и Кавказ, така и по 7-хилядните върхове на Памир и Хиндукуш. На редица свои заседания бюрото на Българската  федерация по алпинизъм обсъжда „Хималайския въпрос” и едва в края на годината взема единодушно решение за организиране на хималаиска експедиция.
Началото бе трудно. Започват безкрайни спорове кой и какъв да бъде „българският” осемхилядник. От високите върхове – над 8500 м или от по-ниските в Каракорум? След продължителни дебати и специална среща на действащи алпинисти, ветераните на българското планинарство и други специалисти везните натежават към вр. Анапурна /8091 м/, като най-близък до подготовката на нашите алпинисти. Сравнително нисък той може да бъде изкачен без ползването на кислородни апарати, които безспорно биха затруднили подготовката на бъдещата ни експедиция. За избора на вр. Анапурна не без значение бе и фактът, че подстъпите към него са значително по-кратки – само 7-8 дни.
Запитването, което бе направено от българска страна пред Министерство на туризма в Непал, обаче, изменя решението ни, тъй като за пролетта на 1981 г. вр. Анапурна бе вече зает /по това време правилото само за една експедиция строго се спазваше/. За исканото от нас време свободни се оказаха само три върха – Кангчендзьонга /8586 м/, спътникът му Ялунг Канг /8433 м/ и Лхоце /8516 м/. Тъй като експедицията бе посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава, тя трябваше да се проведе точно през 1981 г. Така изборът падна на вр. Лхоце и за него със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП, от 25 юли 1977 г., на ЦС на БТС се разрешава да започне подготовката на българска експедиция до вр. Лхоце /8516 м/ и тя да бъде в чест на 13-вековния юбилей на българската държава.

С Шиша Пангма през 2018 г. Боян Петров завърши „Хималайската корона”Първата българска национална хималайска експедиция „Лхоце - 81” започна на 25 февруари 1981 г. и в нея взеха участие 21 алпинисти, в това число двама оператори, лекар и ръководител. Експедицията завърши успешно като до върха достигна само ръководителят й – Христо Проданов без да ползва кислороден апарат. На 30 април 1981 г., в 13.55 часа, на връх над 8000 метра за първи път се развява българският трикольор и от  от 8516 м  прозвучава българска реч – „Аз съм на върха, на върха съм! – Христо”.
Три години по-късно – на 20 април 1984 г., отново чрез Христо Проданов,  българският алпинизъм завоюва най-големия успех в своята 80-годишна история. На най-високия връх на планетата, на Еверест, на 8848 метра, стъпва български крак. На рекордната, за планетата ни, височина се развява българският флаг. От този си подвиг Христо не се завръща, но седмица по-късно още четирима българи затвърждават успеха на експедицията. На 8 май чрез Иван Вълчев и Методи Савов и на 9 май, чрез Николай Петков и Кирил Досков.
Пътят и на България към „Хималайската корона” е открит. Бавно, но сигурно се зареждат следващите ни хималайски и каракорумски успехи: Анапурна /1989 г./, Чо Ойю /1991 г./, Гашербрум II /1992 г./, Нанга Парбат /1993 г./. Следва 8-годишно прекъсване, за да дойде Броуд пик /2001 г./, Хидън пик /2009 г./, Кангчендзьонга /2014 г./, К-2 /2014 г./, Манаслу /2015 г./ и накрая Шиша Пангма /2018 г./. Така, започвайки чрез Христо Проданов с Лхоце и Еверест, България се изправи пред завоюването на  голямото отличие. Финалът на това отличие тази пролет трябваше да сложи Боян Петров. Да, ама не,  както някога бе казал великият Петко Бочаков. Шиша Пангма се разгневи и остави по склоновете си топалпиниста ни, който с 10-те си осемхилядника бе направил най-много от всички българи в Хималаите. Наложи се малко да поизчакаме момента, когато родният трицвет ще се развее и на най-ниския от 14-те надоблачни гиганта. 

Междувременно на посочените върхове българските алпинисти осъществиха още по няколко изкачванния, за да се достигне до 34-ма наши алпинисти да запишат 72 пъти имената си на върхове над 8-те хиляди метра, за да можем днес да ги наричаме „Българските оскемхилядници”. В числото на 34-та ни алпинисти с гордост можем да споменем и трите българки погледнали света от космическите гиганти. На 1 октомври 1991 г. на вр. Чо Ойю Йорданка   Йорданка Димитров записва първия български женски успех на осемхилядник. После, на 1 май 1999 г. на вр. Шиша Пангма, само, че на Централния връх 8008 м, а не на Главния връх 8027 м, стъпва д-р Карина Сълова. Съгласно изискванията на Международния съюз на алпийските асоциации /УIАА/ обаче  изкачването на д-р Сълова не се признава за колекцията на „Хималайската корона”. Петя Колчева пък записва името си на два осемхилядника – първо на Чо Ойю 4 май 2007 г. и на Еверест на 22 май 2009 г. като с това официално става първата българка, стъпила на покрива на света.

Вр. Шиша Пангма – последният връх от големия български надоблачен маратонСега, когато на България й остана само един връх – Шиша Пангма можем и трябва да направим равносметка на приноса на алпинистите ни допринесли най-вече с това, че са  участници в първите български изкачвания на 14-те осемхилядника. Преди това считам, че е необходимо да изясним едно от най-важните условия, които е записал в правилника  Международният съюз на алпийските асоциации /УИАА/. Това е, че изкачването на даден връх се зачита тогава, когато е осъществено само на Главните им върхове или казано по-точно на най-високите им точки. Не се признават за успешни изкачванията на никакви върхове спътници, каквито имат повечето от 14-те върха. Тук изключение прави само вр. Кангчендзьонга и то е съгласно споразумението между махараджата на Секим и ръководителят на английската експедиция д-р Чарлз Еванс. Поради това, че за поданиците на махараджата този връх е свещен той не трябва да се изкачва. Ето и знаковите реплики между двамата „дипломати”: „Съжалявам, сър, но тази планина е  свещена. Тя е закрилница и богиня. Ако бъде осквернена, ще се предизвика смут” – отсича махараджата Таши Намгал. „Ваша светлост, даваме Ви честна дума, че няма да оскверним върха, ако въобще успеем да го изкачим. Щом се уверим, че завоюването му е възможно, ще спрем.” – отговаря бъдещият ръководител на британската експедиция д-р Еванс.
Това правило спазват първопокорителите Джо Браун и Джордж Банд на  25 май 1955 г.  И не само те, а всички алпинисти, достигнали на два метра от Главния връх и до днес, а и занапред, ще спазват това споразумение. Поради липса на сигурни доказателства, че пет алпинисти са били на дадени върхове, комисията към УИАА не е признала някои техни изкачвания.  За тези и други подробности следва в някой от следващите броеве. А ето и имената на българските алпинисти осъществили първо българско изкачване на 13-те осемхилядника. Подреждането им даваме по реда на тяхното изкачване.

С най-голям принос за първо българско изкачване на хималайските гиганти е Боян Петров, осъществил това на 4 върха, като на Хидън пик /2009 г./ е един от  участниците, а на Кангчендзьонга /2014 г./,  К-2 /2014 г./ и Манаслу / 2015 г./  това е направил сам.
На второ място е Христо Проданов, осъществил първо българско изкачване на два върха – Лхоце /1981 г./ и Еверест /1984 г./.
Първо българско изкачване на два върха имат Радко Рачев от Айтос - на Гашербрум II /1992 г./, заедно с Господин Динев и  на  Дхаулагири /1995 г./ с Тончо Тончев. Преди това Тончо има соло изкачване и на вр. Нанга Парбат /1993 г./.

По едно изкачване имат: Петър Панайотов, Людмил Янакиев и Огнян Стойков на Анапурна /1989 г./, Йорданка Димитрова и Борислав Димитров на Чо Ойю /1991 г./, Господин Динев на Гашербрум II /1992 г./,  Иван Вълчев, Дойчин Василев, Запрян Хорозов и Здравко Петков на Макалу /1998 г./, Петко Тотев и Станимир Желязков на Броуд пик /2001 г./, Николай Петков, Дойчин Боянов и Николай Вълков на Хидън пик /2009 г./.
След завършилия тазгодишен пролетен сезон в Хималаите българските алпинисти са на двата полюса: Тъгата по загубата на най-добрия ни алпинист на Шиша Пангмча и радостта от безкислородното изкачване на вр. Чо Ойю от д-р Атанас Скатов и на Еверест от двама млади алпинисти – Слави Несторов /от юг/ и Стефан Стефанов /от север/.                                                                       
Доц. Сандю Бешев, София
за в. „България СЕГА“







Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7