Ники Илиев: Българинът има нужда от героизъм и добър модел на поведение

Начална страница | Личности | Ники Илиев: Българинът има нужда от героизъм и добър модел на поведение
image

Ники Илиев едва ли има нужда от представяне. Всички си го спомняме като водещ на предаването „Мело ТВ мания“, което се излъчваше всяка седмица по БНТ. Виждали сме го на модния подиум, в различни реклами, филми и сериали, още във времето, когато българските телевизионни произведения, като „Забранена любов“, набираха сериозна скорост и прокарваха пътя на нашенските ТВ продукции в родния ефир.
Ники беше, и ще остане, пример за успех, както и личност, на която младите подражават и към чийто отпечатък се стремят.
Днес той е един от най-добрите режисьори в България, трупащ признание и награди по широкия свят. С последния си филм „Нокаут или всичко, което тя написа“, в главната роля на който е Гари Дърдан (познат ни от сериала „От местопрестъплението: Лас Вегас“/„CSI: Las Vegas“), Ники спечели отличието „Режисьор на годината“.
Постиженията и творчеството му сами говорят за професионалиста, който е. Но стойността на работата му далеч не отстъпва на качествата му като човек.
Ники е позитивен и весел, като в същото време е здраво стъпил на земята и е въоръжен с обективна и трезва преценка. Обича да държи картите си открити и не се притеснява да назове нещата с истинските им имена.
Разговорът с него те увлича, защото е пропит с искреност, но и запалва искрата на вдъхновението, понеже е наситен с мъдростта на опита. След него се чувстваш стимулиран да бъдеш по-добра версия на самия себе си и да намериш отреденото ти място под слънцето, точно като събеседника ти. Ники е доказателство за това, че независимо къде те постави съдбата, винаги имаш избор за посоката, в която да поемеш. Казва, че не е никак лесно сам да направляваш коловоза на живота, но пък за сметка на това си струва и не знаеш колко всъщност печелиш, докато си мислиш, че губиш…
Оставям ви да прочетете интервюто ми с Ники Илиев, който се съгласи да отдели от времето си специално за читателите на в. „България СЕГА“. И сигурен съм, че прочитайки и последния ред ще почувствате същия стимул, като мен, да живеете пълноценно, за себе си и останалите.     

Честито за наградата „Режисьор на годината“ от Famous Fashion Awards, която ти беше присъдена само преди дни. Как се чувстваш?
Благодаря ти! Добре се чувствам, макар че не го приемам като нещо специално. Все пак това са нови награди, на които мисля, че им е първо издание. Хората ми се обадиха и ми казаха, че съм номиниран, след което ме питаха дали мога да присъствам. Отидох и ме наградиха. Това е приятно признание, но не е нещо голямо, с което искам да се хваля. Добре е да бъде отбелязано в CV-то ми, но го отчитам по-скоро като реклама за работата си и продължавам с другите неща.
Винаги говориш толкова скромно за наградите си… А те не са нито малко, нито незначителни. Награждаван си от Manhattan Film Festival, Los Angeles Comedy Festival и редица други международни отличия. Наистина, защо толкова скромно се изказваш за тях?
Наградите са много хубаво нещо, но аз ги приемам като бонус, защото те не са основното нещо, заради което правя филми. Първата причина е заради себе си – за да се изразя, понеже това е нещото, което обичам. Втората е да оставя следа с онова, което искам да кажа, тъй като филмите остават завинаги. Третата, която не е никак маловажна, е да допринеса с нещо за хората, да ги накарам да се замислят, да ги провокирам и оставя топло чувство в тях.
Отличията идват после… Малко е като да имаш рожден ден няколко пъти в годината. Дават ти награда и през този ден всичко е готино, но след това животът продължава по същия начин и нищо не е толкова променено. Определено са добър пиар и подплатяват бъдещата ти работа, но не са фактора, към който се стремя изначало.
В такъв случай истинската награда за теб трябва да е признанието на публиката.
Да, най-вече то.
Другите награди също имат значение, но предпочитам филмът да достигне до повече хора и да имам по-малко отличия, отколкото обратното.
Разбирам, все пак изкуството е насочено към широката аудитория, не толкова към „познавачите и разбирачите“.
Да, защото публиката е изградена от много повече хора и тяхното мнение е много по-правилно. Аз вече съм пътувал и участвал по много фестивали и виждам, че наградите не винаги могат да бъдат 100% адекватни. Често те се определят от политически разбирания, вътрешни уговорки и субективната преценка на журито, да речем. Ако сложим на кантар решението на двама-трима, че трябва да получиш награда и мнението на сто хиляди, гледали филма, мисля че везните се накланят към мнозинството и тяхната преценка е по-важна.
Тогава отново ще ти честитя, защото всеки един филм, който си направил, е бил най-гледания за годината си на излизане.
Така е, в интерес на истината без последния обаче, който е по-различен. Неговата цел беше да се разпространява по цял свят, затова го направихме на английски, което за българския пазар не беше най-добрия ход. Но очаквахме подобно стечение на обстоятелствата и бяхме наясно от рано.
След като го спомена, нека кажем нещо повече за „Нокаут или всичко, което тя написа“. Това е и лентата, която ти донесе признанието за режисьор на годината. Как се роди идеята за филма и какво е посланието му?
Като цяло разбирам от няколко неща – правене на филми, бойни изкуства и музика. Така че реших да ги комбинирам в една симбиоза и се получи филм, който най-добре ме изразява. С „Чужденецът“ и „Живи легенди“ имахме добър комерсиален успех и награди, затова, за да не повтарям една и съща формула, реших да опитам нещо различно. А и исках да бъде филм, с който да успеем да излезем от границите на България, като дистрибуция. За да постигна това, продукцията трябваше да е на английски и да има разпознаваем актьор в главната роля. Отделно, винаги съм искал да снимам в Ню Йорк.
Така разказах доста лична история с по-особени похвати. Идеята ми показва махането на етикетите и разделянето между хората. В центъра имаме двама различни души, които в същността си са чисти и не по-различни от останалите, но са отхвърлени от обществото. Тези фактори правят историята по-малко комерсиална, но според мен, много по-сериозна и близка до мен самия.
След като се роди идеята, последва дълъг период, в който да се подготвим, да намерим главен актьор и да снимаме в България и Щатите. Не беше никак лесно.
Но пък се е получил страхотно! Да разбирам, че Ники Илиев прозира в самия филм, така ли?
Определено. Най-близко до мен от всички, които съм правил и до голяма степен изразява мен чрез повечето герои.
Сред писателите съществува сентенцията „Когато не можеш да намериш книгата, която искаш да прочетеш – напиши я“, до колко знам това важи с пълна сила за теб относно филмите. Какъв е филмът, който искаш да заснемеш, но все още не си успял?
Към момента съм заснел тези, които съм искал, а сега искам да направя нещо по-добро от тях. С други думи, да развия филмите си и собствения си стил. Започнах да снимам воден от идеята какво желая да видя, защото често ходих на кино на български продукции, но те не бяха онова, което се нуждаех да видя. Исках да гледам позитивен, забавен и вдъхновяващ филм, който в същото време да е красив и смислен. Тогава, воден от зрителят в мен, написах „Чужденецът“, мислейки, че и другите ще имат потребността да гледат подобен филм. Така намерих своя стил, който смятам да развивам и да продължавам да разказвам истории докосващи хората. Надявам се чрез работата ми публиката да излиза не само развеселена, но и вдъхновена.
Можем ли да очакваме това и в новия ти филм, който предстои да заснемеш?
Последните години, а и все още, се занимавам основно със сериали. Паралелно с това обаче, подготвяме нов филм, който искаме да снимаме в Пловдив и може би на морето. И целя именно това – да бъде вдъхновяващ и зареждащ, насочен към българската публика, със сходно, но надявам се по-добро, усещане от „Живи легенди“.
В момента работя по сценария, като сме се събрали минимален продуцентски екип и част от актьорите. Надявам се идната пролет, или началото на лятото, да го заснемем. Но има път, който трябва да се извърви до тогава.
Както спомена последните години снимаш сериали, при това едни от най-успешните на българския телевизионен екран („Скъпи наследници“, „Полицаите от края на града“ и „Килерът“). Кое обаче ти носи по-голямо удовлетворение като процес – филмите или сериалите?
Филмите, които правя, са по мой сценарии и носят моя почерк. А освен, че съм им режисьор, аз ги и продуцирам, така че са по-близки до сърцето ми. Но като процес са много по-трудни за правене. Продуцирайки мисля за това, откъде да намерим средства, как да ги разпределим, наемам екипи, актьори, техника… Всичко минава през мен, което е сериозен стрес. Така че, процесът по филмите не ми е приятен, за разлика от направата на сериалите. Те са по чужди сценарии, по които аз само режисирам, но са ми по-забавни, понеже не нося толкова различни отговорности. Разбира се, има други премеждия, като тежките графици, но мисля че се научих да работя бързо и оптимално, без качеството да страда особено от това.
Във всяка твоя филмова продукция ти си сценарист, режисьор, продуцент, а освен зад, често си и пред камера. В общи линии си цял екип от хора. Кой беше най-важният урок, който получи изпълнявайки толкова роли покрай реализирането на тези ленти?
Няколко са… Със сигурност, най-значимият е да бъдеш постоянен и да не се отказваш. Както и да не спираш да вървиш в посоката на мечтата си, защото идва момент, в който вече няма връщане назад и единствената ти опция е да достигнеш желаното.
Друг урок бе, че независимо колко ти е трудно, трябва да изразяваш себе си и да правиш това, което искаш, преследвайки целите си. Така като създадеш нещо, от професионална гледна точка, няма по-голямо удовлетворение. Ако се провалиш отговорността си е твоя, разбира се, но така не зависиш от никого и сам владееш кариерата си, което е от голямо значение за свободата на един човек и изразяването му.
Между всички функции, които изпълняваш, научи ли урокът, че е необходима почивка?
Не… Аз не се чувствам добре като си почивам. Сега лятото имах повече свободно време, за съжаление. Нямам търпение да се върна на снимки и за щастие до една-две седмици и това ще стане.
Когато изскачаха някакви задачи бях много щастлив, че ще върша нещо. Не мога да бездействам, затова ако не друго, поне два пъти дневно тренирах. Истината е, че работата ме зарежда и прави щастлив.
Какво търси днес българският зрител?
Това е променлива, но на първо място има нужда да се забавлява и да гледа нещо приятно. Изначало киното е от развлекателното (entertainment) тип изкуство, както и театъра. Така че, хората го използват повече за разтоварване и по-рядко за задълбочени размисли. Реално погледнато голяма част от хора не отиват на кино с нагласата, че ще гледат филм, който ще повдигне сложни екзистенциални въпроси за съществуването им и смисъла на живота. Има такива, но са малък процент.
Но ако гледането на нещо забавно, същевременно успее да те докосне емоционално, то тогава парите за билета са си стрували много повече.
Отделно, според мен, българският зрител търси онова, което не му се и дава, като например – героизъм и добър модел на поведение. За съжаление те не съществуват в много от нашите продукции, което е грешка. Дори в патриотичните ни филми, като че ли негативният герой леко излиза като жертва.
Хората търсят вдъхновение, като например „Смело сърце“ и „Гладиатор“, където въпреки че героят бива предаден и умира, духът му продължава да живее и делото му има смисъл. Аз искам да давам именно това занапред.
Кое беше най-голямото ти филмово предизвикателство?
То всички бяха толкова предизвикателни, че реално погледнато няма накъде повече. (смее се) Но може би последният. В него имах чужд актьор в главната роля, който трябваше да се бие, да пее, да свири и да играе добре.
Първият ми филм „Чужденецът“ също беше приключение, защото още с него заминах да снимам в Ню Йорк, при това с Кристоф Ламбер, с чийто филми съм израснал. В даден момент всичко ми беше толкова сюрреалистично, че бе трудно да повярвам, че подобно нещо ми се случва и че аз самият съм го предизвикал. Наистина бе като сън… Гледах този човек, на когото съм се възхищавал като дете, как е научил огромен монолог написан от мен, думи с лична стойност – понеже е свързан с баща ми, да седи и играе пред камера за мой филм… Беше изключително усещане.
А най-голямото ти предизвикателство пред обектив? Все пак ти имаш сериозен опит като актьор, преди още да се занимаваш с режисьорство.
Две по-сериозни предизвикателства имах като актьор. Едното беше преди около десет години, когато ме избраха за главна роля в руския филм „Золушка.ru“, снимащ се в Москва. Има го в YouTube и в Русия е доста популярен.
Тогава се оказах с главна роля без дори да знам руски, ама въобще… Асистентката Ани Вичева, която знае езика, ми прочете целия сценарии на диктофон и аз всяка вечер преди да замина за Русия си репетирах репликите, слушайки нейното произношение.
За кастинга си бях наизустил репликите и звучах сравнително добре, така хората останаха с впечатлението, че знам руски. Наложи се да наизустя целия сценарии и когато отидох ми беше много трудно да комуникирам с екипа, понеже почти никой не говореше английски или нито френски, които аз владея. В крайна сметка нещата се получиха.
Другото предизвикателство беше да режисирам и да играя в собствените си филми. Най-вече в „Живи легенди“, където бойните сцени бяха физически тежки и същевременно трябваше да казвам на всеки какво да прави.


Има ли имена от българските или световните, с които би искал да работиш?
О, имена има много. Във филмите, които съм снимал, съм предлагал на различни световни актьори, докато стигнем до тези, с които работим. Има редица актьори, с които бих се радвал да работя, но ще бъде малко по-сложно… Иначе веднага се сещам Джони Деп, Райън Гослинг, Хавиер Бардем, Ал Пачино… Тези неща не са невъзможни, но трябва да имаш правилния подход и да знаеш как да стигнеш до определения човек.
За „Нокаут“ първоначално искахме да привлечем Ейдриън Броуди и успяхме да се свържем с него. Той прочете сценария, но каза, че не си се представя като MMA боец. За щастие после намерихме Гари Дърдан, който идеално лепна за ролята и със сигурност направи филма по-добър.
Много хора ме питат как успявам да се свържа с чуждите актьори, а реално не е толкова трудно. Повечето хора обаче, смятат че като напишат сценарии и го изпратят на даден актьор от подобна величина, вече ще имат филм. Този начин не работи. Необходимо е стане така, че това име да види, че не просто ще го използваш, но и той ще има полза от ангажимента.
От българските актьори има още имена, с които бих работил, но тук съществува късмета за нас, може би не толкова за тях, че са ни по-достъпни. Има и друго… понеже си дават сметка за ситуацията, много от тях биха се съгласили да участват, просто за да помогнат. Това в Америка би било по-трудно да се случи, докато тук пазарът е малък.


Имаше дълъг период, в който киното, като че ли беше в затишие. Последните години вече започнаха да се правят повече продукции насочени към масовия зрител. Можем ли да наречем днешната ситуация като „подем“?
Да, разбира се. Макар че то пак търпи възходи и пъдения, но миналата година и началото на тази излязоха много български филми, които бяха до голяма степен зрителски, а фестивалните понамаляха. Когато изкарахме „Чужденецът“ и „Живи легенди“, като че ли комерсиалните продукции бяха доста по-малко, докато сега вече има друга насоченост. Определено има подем, но той би могъл да е по-голям. Ако парите за кино се разпределяха по-добре от Националния филмов център и Художествената комисия подхождаше малко по-разумно, наистина ще можем да говорим за възход. Но… се налага човек да се адаптира към ситуацията.


Част си от инициативата „Успели българи дават личен пример“, с която обикаляш училищата в България, вдъхновявайки учениците. Мечтаят ли днес децата?
Мечтаят. Хората винаги ще го правят. Да, някои деца биват приземявани от родители или приятели, убеждавайки ги, че нещата не стават просто така. Но тези, които имат по-силен дух успяват въпреки всичко.
Сега е времето българите да мечтаят – държавата ни е свободна, границите са отворени, има възможности и макар да не са огромни - са начало. В нашата народопсихология върлува негативизъм и хората очакват някой друг да се погрижи за тях и това всъщност погубва мечтите. От друга страна, в световен мащаб повечето хора не следват бляновете си и това е нормално… Не е хубаво, но се счита за нормално.
С теб, като цяло, се въртим около темата за мечтите още от втория-третия въпрос. Ще споделиш ли за какво мечтаеш ти?
В момента по-скоро за баланс между професионалния и личния ми живот. Това трудно ми се получава.
Основните мечти в професионален план съм ги изпълнил, от тук нататък те започват да варират, но съм поел по пътя си и усещам, че съм на правилното място. Преди не съм предполагал, че ще правя това, което обичам, но днес то е факт. Разбира се, винаги може и по-добре и ако филмите ми имат световен успех, ще бъде още по-голяма сбъдната мечта.
В момента желая обаче, да намеря хармонията между работа и семейство.


Поредната благотворителна инициатива, в която взе участие беше на 9-ти този месец „Актьори срещу футболистите на „Берое“. Направило ми е впечатление, че през годините активно участваш в подобни инициативи. Благотворителността май е важна част от живота ти?
Да, постоянно вземам участие в подобни проекти. Колкото повече, толкова по-добре, стига да помогнем. На мен ми е много приятно, защото искам да се чувствам полезен. Правейки филми усещането е подобно, но когато мога да помогна по друг начин е много хубаво, стига наистина да допринесем с нещо. Това че има кауза и цел, прави задачата по-лесна и, например, обикаляйки училищата и виждайки как зареждам учениците и им давам необходимите отговори, тази енергия ми се връща. Изобщо добрите дела не ги правиш само за останалите, но и за себе си, понеже се чувстваш по-пълноценен.
Ето сега, всички средства от мача „Актьори срещу „Берое“ отиват за театралния фестивал „Данаил Чирпански“, който е в памет на загинало младо момче, учило в НАТФИЗ. По някакъв начин то продължава да живее чрез този фестивал и е хубаво събитието да продължи да съществува с него.
Говорейки си за доброто, българинът днес добър човек ли е?
Със сигурност известно време беше по-лош. Ситуацията в държавата беше несправедлива спрямо много хора и това по някакъв начин озлоби народа. Но, честно казано, аз днес все повече се сблъсквам с позитивна енергия и мисля, че това ще продължи.
Това, което ми е направило впечатление, е че когато публикувам или споделя нещо във Фейсбук, свързано с благотворителност, по-голямата част от хората реагират много позитивно. Така че, по-скоро мисля, че е добър човек.
Какво дете беше Ники Илиев?
Първоначално – доста диво дете. По някое време обаче, се успокоих, не знам как… Но по-скоро бях затворен в себе си и прекарвах доста време сам. Много обичах да спортувам и постоянно бях навън.
Детството ми мина в Пазарджик, Банско и Якоруда при баби и дядовци, тъй като нашите още бяха студенти.
Звездата ти изгрява и името ти нашумява покрай предаването „Мело ТВ мания“ още в 12-ти клас…
Да, бях във Френската гимназия още. Преди това се снимах във филм на БНТ – „Мускетарят с маратонките“ и тогава за първи път ме видяха на телевизионен екран, но с предаването вече започнаха да ме разпознават в цяла България. В него изкарах 6 години, ако не се лъжа, пък и по онова време нямаше много телевизии и БНТ се гледаше (смее се).
Добих бърза популярност, но разбрах, че не е това, което искам да правя със себе си. И лека-полека започнах да си търся пътя, който за щастие открих.
Освен водещ си бил и модел.
Да, по същото време. Нещата някак се случиха изведнъж. Бях ученик и ме поканиха да бъда водещ, а няколко месеца по-късно ми предложиха да съм и модел. Това доста промени живота ми… Сдуханото момче стана популярно. Започнах да ходя по ревюта, всяка седмица да съм на екран, да пътувам по света и т.н.
За известен период тази външна бляскавост ми замая главата, защото когато си млад тези неща изглеждат значими, без да се замислиш за сериозността на бъдещето.
Още тогава бях наясно, че искам да правя и режисирам филми, но суетата, която се изсипа върху мен, при положение, че преди това никой не ми обръщаше внимание, ми завъртя главата. Давах интервюта, спираха ме по улицата, момичетата ми обръщаха много по-голямо внимание…
Задържах се в тази среда, понеже усещането, може би, се доближава до ситуацията днес с Фейсбук, където без да вършиш нещо особено правиш впечатление. Но за щастие това мислене, макар и повърхностно, е моментно. Идва един миг, в който усещаш, че ставаш роб на външните обстоятелства и чуждото мнение, само за да не загубиш този имидж и популярност.
Минаха няколко години и разбрах, че всъщност аз нямам нужда от това, а от сериозна професия, в която да се развивам. Дали ще носи известност или не – вече беше без значение.
Спомням си, че загърбвайки тази глава от живота си и поемайки в желаната посока, се почувствах истински свободен. Днес оценявам това, като най-умното си решение. Да, разбира се, да откажеш изведнъж всички ангажименти не е лесно. В нашия материален свят трябват и пари, но малко по малко нещата започнаха да се отплащат.
Кой е филмът оставил дълбок и траен отпечатък в теб?
В различните етапи от живота си човек бива докоснат от различни филми.
Като дете ме формираха филми като „Междузвездни войни“ и „Индиана Джоунс“, защото бяха нещо наистина специално.
Когато започнах да съзрявам ме оформиха заглавия като „Сибирският бръснар“ и френският „Апартаментът“.
В последствие „Криминале“ на Куентин Тарантино ми показа, че киното може да изглежда по различен начин и един фен, какъвто бях и аз, може да стане много добър режисьор, само заради страстта си към киноизкуството. Това беше важно, защото доказа, че не е нужно да бъдеш велик майстор, за да създаваш филми, а че любовта ти към тях може да те ръководи, дори и да не знаеш всичко.

И когато дръпнем чертата осъзнаваме, че филмовото изкуство, и изкуството като цяло, има способността да изгражда личността в хората.
Да, разбира се. Изкуството ти дава духовна насока в живота и морални ценности, които ти имаш правото да избереш. Обществото може да ти наложи такива, но изкуството ти дава избора. Затова то трябва да бъде разнообразно, защото хората са различни.
Какво ще пожелаеш на нашите читатели?
Да изразяват себе си и да се опитват да създават нещо, каквото и да е, понеже така човек оставя следа и се чувства удовлетворен. И разбира се, да намерят баланса, който и аз търся.
Аз им пожелавам да гледат филмите ти!

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7