Тихомир Митов: Успелите сънародници зад граница са бъдещето на България

Начална страница | Личности | Тихомир Митов: Успелите сънародници зад граница са бъдещето на България
image

Тихомир Митов е от младите музикални изпълнители в страната ни и един от малкото, които вдъхват нов живот на българския фолклор чрез удивителна симбиоза със световното звучене. Звездата му изгрява в телевизионния формат „Гласът на България“ и от тогава до сега не спира да твори и обикаля широкия свят, говорейки езика на музиката.
Бори се сам, изправен пред абсурдите в страната ни, които дебнат от всеки ъгъл, но упоритостта, талантът и волята му се възнаграждават. Определя трудностите като опит и продължава напред с ясно съзнание и трезва преценка. Животът му е достоен за филм и макар че за много хора би било трудно да го коментират, той говори свободно за него, защото предпочита да се противопоставя на небивалиците и да ги бори със силата на духа и чистата откровеност.
Прочетете повече за Тихомир, работата му и изпитанията, които е преодолял в интервюто, което даде специално за в. „България СЕГА“.

Наскоро записа кавър версия на песента на Джъстин Бийбър “Let me love you” с две от момичетата от квартет „Славей“ – като се получи много интересна колаборация между световното и родното звучене. Как се реши на тази симбиоза?
Като цяло беше много спонтанно. Бях решил да направя кавър, но не знаех точно на коя песен, затова на случаен принцип си бях харесал пет парчета, които бях написал на листчета и просто изтеглих едно… Падна се “Let me love you” и направих нея. Когато завършихме работата по нея в студиото, усетих, че нещо като че ли не достига и поканих момичетата. Отне им около 15 мин. да навлязат, запишат вокалите и дадат своя принос, за да звучи по начина, който е в момента.
Песента вече е факт, завъртя се в редица клубове и заведения в България и чужбина, качи се по различни платформи и… изведнъж срещна спънка. Какво се случи, че се стигна до там, да се свали от YouTube?
Действително песента е временно спряна от YouTube. Бих казал, че проблемът колкото и да е дребен, толкова и не е… Затрудненията датират още от създаването на сингъла. Седемте най-големи компании: BMG, Sony music, Universal Music и т.н. се съдеха за авторските права, възможно е да е имало и спор между Джъстин Бийбър и DJ Snake, не знам. Когато след година излезе решението за това кой колко държи от правата, те бяха разпръснати между малки компании, получили по 1% и големите имена – с по 17-20%. За да мога да лицензирам моя кавър, трябваше да ги обходя всичките. Въпреки че аз разбрах с тях, до един, покрай нашите български представители срещнах затруднения с преговорите ми с Universal Music, но преди 2 седмици си подадох документите и се надявам скоро да приключим веднъж и завинаги.
Добре, как е възможно да получаваш разрешение директно от Universal да пуснеш легално песента, а тук, от българска страна, представителите да го възпират?
Проблемът не е в спирането… По-скоро бих го нарекъл „евтин трик“. В тази компания има много пъблишинг агенти, а аз комуникирах с един определен мениджър, който ми изпрати бланката, която попълних и му върнах обратно. В същото време те подадоха репорт към друг. Съответно, бланката ми все още не беше придвижена и от Universal подадоха иск към YouTube, реално не знаеха, че съм придвижил документите.
Да очакваме тогава скоро отново да я слушаме в YouTube? До тогава къде можем да я чуем?
Има я в моя уебсайт и много други платформи, като се надявам, че скоро отново ще я видим и в YouTube, защото тя вървеше по-добре от всички неща, които до сега съм правил и спирането определено, до някъде, си беше негатив.
В кавъра си правиш страхотна колаборация, преплитайки нашия фолклор. Мислиш ли, че това е добра формула, която младите ще оценят?
Нашият фолклор е много интересен и смятам, че той отново става модерен. Песента „Sunbeams“ нашумя страшно много, сега и групата „4 Magic“ направиха сингъла „Together“, в който звучи и „Вечерай, Радо“. Тоест, тази вълна тепърва започва и смятам, че доста скоро ще набере популярност.
Имаш много интересна житейска история, за която медиите изписаха доста. Бил ли разказал за нея?
Преди 2 години с bTV направихме интервю относно моята песен „Аз съм тук“, която още не е пусната официално. В нея разказах своята история и осиновяването ми. Накратко, преди 25 години се срещат мъж и жена, като имат взаимоотношения. Тя забременява, а той й признава, че има друго семейство и я оставя. Нейното семейство обаче не иска да се разчуе, че тя носи дете, а неомъжена, понеже са от турски произход. Затова при раждането й представят смъртен акт и й дават молба за отказ, като тя подписва документите без реално да знае какво прави. Така бебето, което съм аз, някак стига до една кофа за боклук. Там всъщност ме намират моите осиновители.
Провокиран от случилото се, реших да направя песента, но освен нея и късометражен филм, в който да засегна проблематиката на тайната на осиновяването, както и фалшификациите и манипулациите, все още случващи се в нашата страна. Смятам да направя фондация за осиновени деца и осиновители, която най-сетне да заработи, понеже аз, като човек в подобна ситуация, търсих подкрепата на много от нашите фондации, но нито една от тях не си свърши работата.
Как тогава процедира?
Накрая ми се наложи да отида в съда, да дам едни 100 лв., за да получа информацията, която ми трябваше, тъй като нито една институция не процедира по нормалния начин. И въпреки, че има тайна на осиновяването, срещу 100 лв. ти можеш да се добереш до всякаква информация.
Явно 100 лв. вършат чудеса… Как всъщност разбра, че си осиновен?
От една съседка, когато бях на 6 или 7 годишна възраст. Комшиите няма как да не знаят… На първо място – в малкия град няма тайни, а и още повече, защото когато нашите са предприели процедурата по осиновяването ми са били на 40 години и тъй като от съда не са искали да ме дадат, също се е наложило да прибегнат до подкуп. По онова време пари, горе-долу, колкото да си купиш един апартамент. Съответно те са поискали помощ от съседите и оттам те са наясно.
Така че, когато бях дете, явно съм направил някаква глупост, понеже едната комшийка беше подразнена и директно ми каза: Знаеш ли, че си осиновен?
Това е ужасно! На тази възраст да разбереш нещо подобно, при това по този начин… Какво последва?
Прибрах се и нашите нямаха друг избор освен да признаят и така ми разказаха цялата история. Отне ми около 15 години да предприема каквито и да било стъпки за намирането на биологичната ми майка, защото това е много тънък момент. През годините си градил очаквания, представял си си как ще изглежда тази жена, как ще се държи, какво ще й кажеш… но настъпи ли момента, истината е, че подготовката се изпарява и не знаеш как да процедираш.
Какво стана след като я откри?
Беше доста объркана и не знаеше как да реагира. Видяхме се, може би, три месеца след като я намерих във Фейсбук. Отне й месец да ми отговори на съобщението и след още два се срещнахме и запознахме. Но беше странен и особен момент, защото ти знаеш, че човекът срещу теб е биологичния ти родител, но реално той ти е напълно непознат.
Тя има друго дете – момиченце на 2 годинки и аз мога да кажа, че по скоро изпитах привързаност и се зарадвах повече на самия факт, че имам сестра, отколкото, че се запознах с биологичната си майка.
Първа и последна среща ли беше?
Продължихме контакта под формата на разговори, но към днешна дата не поддържаме отношения. Във времето преценихме, че този контакт за нея е крайно натоварващ и дори елементарните въпроси започват да й тежат. В крайна сметка отношенията ни започнаха да се обтягат и превръщат в битовизми, които и на мен не са ми необходими.
Нека превъртим лентата малко напред и стигнем до „Гласът на България“. Там началото ти е доста любопитно, още от кастингите.
Беше много куриозен случай и до ден днешен не знам как ме взеха. Влизайки на кастинга ме попитаха какво ще пея и аз отговорих „По първи петли“. Чувайки акордите на пианото просто припаднах. Намериха вода, шоколад, вдигнаха ме на крака… Минаха двама-трима участници и аз пак влизам, решен да сменя песента. Заявих, че ще изпълня “One night only”, но когато започнаха да я свирят аз отново припаднах… След това казах, че няма да правя трети опит, благодарих им и си тръгнах. Около седмица-две по-късно получих имейл, че съм одобрен за кастингите „на тъмно“ пред камери и треньори, което за мен беше пълен абсурд. Помислих си, че или са ненормални, или си търсят някакво „freak show“.
Значи си бил одобрен без да си пял?
Може да се каже. На кастинга, който вече се записваше за предаването, мислех че ще се повтори същата ситуация и микрофонът ми трепереше в ръката. Прожекторите светеха толкова ярко, че докато не загаснаха, аз реално не знаех, че са се обърнали двама от треньорите.
Първото ти изпълнение пред публика ли беше?
Не. И друг път съм излизал пред публика, но когато осъзнаваш, че си изправен пред възможност, която може да ти отвори много врати, тогава емоциите и чувствата, борещи се в теб, са много по-силни. Тогава въпросът ти изглежда на живот и смърт. Колкото и всички участници да твърдят, че не са там за победа, всеки отива с надеждата, че ще стигна максимално напред.
С повече позитиви или негативи се сблъска в предаването?
Мисля, че и от двете поравно. Днес, 4 години по-късно обаче, когато някой родител ме попита дали препоръчвам неговото дете да се яви на подобен формат, моят отговор е – Не.
Защо?
В България е обществена тайна, въпреки че много рядко един изпълнител ще го признае, но в тези предавания нещата са нагласени. Не говорим изцяло за победители, колкото до предстоящите ходове. Ти научаваш предварително какво ще стане. Затова и нямах проблем с отпадането ми, понеже тогава моят ментор – ДесиСлава ми каза два дни по-рано какво ще се случи и се бях подготвил.
Слава Богу, с отпадането ти от формата кариерата ти не спира и ти усърдно я градиш. През 2016 г. на „Балът“ получаваш наградата за Дебют на годината от Съюза на артистите в България. Как се почувства?
Беше изненадващо. По онова време бях записал песента „Аз съм тук“ и бе първото й представяне, като журито, разбира се, вече я беше слушало, в частност и Христо Мутафчиев. След като излязох и си изпълних песента, тръгнах да слизам от сцената, но водещият ме спря. Стоях и се чудих какво се случва, докато не чух анонса и разбрах, се Съюзът на артистите ми връчва Дебют. В такива мигове човек се чувства оценен и вижда, че усилията му не са били напразни.
След това започваш да обикаляш света и да представяш музиката си. Например, имаш европейска премиера, състояла се във Виена!
Да, квартет „Славей“ ме поканиха с тях в австрийската столица, за да видим какви ще са отзивите от песента. Най-интересното беше, че в залата имаше около 30% българи и 70% чужденци, неразбиращи езика ни, но когато запях с тях, те станаха на крака. Чувайки мелодията, виждайки израженията ни – разбраха, че пеем нещо лично, носещо послание.
Езикът на музиката е велик.
Така е. След това започнах да наблягам на останалото си творчество, защото това не е стандартния тип песен за младите изпълнители, който ще се продава по клубовете. Последваха доста покани за участия от Албания, Тайланд и др. Като цяло съм доволен от нещата, които ми се случват.
Хайде тогава да си поговорим за клубните ти песни…
Тук е моментът да благодаря на всички хора, които правят възможно това нещо. Ако трябва да съм честен, когато направя песен и я кача в YouTube тя не набира сама популярност. Напротив, когато пусна песен, хората, които я харесат и споделят й дават живот. Второ, всички DJ, с които съм комуникирал през годините, започват да я разпространяват. Така че, това е един вид мини маркетинг, в който моят принос е 15%, а останалото е благодарение на останалите.
15%, но си много оправен в целият процес до самото разпространение включително.
Ами, налага се. Когато си самопродуциращ се изпълнител в началото си се луташ. Когато направих първата си песен бях много екзалтиран, цветя и рози и т.н. След като приключихме в студиото, на следващия ден се събудих и си зададох въпроса „Сега какво?“. Така осъзнаваш, че тя сама на никъде няма да тръгне. Заснех клип, отново си казах „готово“, мислех, че ще тръгне по телевизии и т.н., качих я в YouTube и пак си помислих „Ами сега?“. И лека-полека се научаваш, че за да се разпространи песента, ти трябва да си главния инициатор.
Значи ти си „Човекът екип“?
Към момента – да. Навремето работех с хора, с които съм работил, но днес съм „Човекът оркестър“.
Пътувайки на толкова много места и виждайки разликите, няма как да не правиш съпоставка с България. Какво още имаме да учим тук?
Определено много. Последните 2-3 месеца се замислям, че все по-рядко се чувствам на място тук и все по-малко ми се иска да остана в държавата ни. Хората казват, че младите трябва да стоят тук и действително преди години и аз смятах така, но когато всяка една сфера е заболяла от корупция, не се задвижва по нормалния начин и са ти необходими връзки, тогава ставаш и си тръгваш, ако имаш възможност.
Освен това, ето например, когато бях в Албания, където за първи път изпях кавъра, на площада се събраха 10 000 души… без да ме познават или да са чували мое изпълнение, дойдоха заради рекламата и плакатите, които са виждали. В България дори да обиколиш всички телевизии и да имаш някакъв хит, пак няма да събереш толкова народ. Публиката беше от 5 до 50 годишни и са там заради музиката и да се забавляват, просто са отворени към изкуството, че идват от любопитство да те видят и чуят какво правиш.
Набираш популярност и в Унгария.
Там може да се каже, че интересът към мен там беше провокиран от една моя приятелка, която пренесе творчеството ми в унгарските медии. Един ден тя ми се обади и каза, че са ми присъдили награда за Най-бързо набираща популярност песен.
Приятелката ти не е коя да е, а Miss Teen Grand Sea Universe.
Да, с нея се запознахме на един международен конкурс за красота в Кипър, където гостувах като изпълнител и жури. Такива събития са хубави, защото установяваш контакт с различни хора, представители на различни култури и манталитет. Ето например, като снимах „Слънчев удар“ Петра (Miss Teen Grand Sea Universe) и още едно момиче на име Кимбърли си платиха самолетните билети, стегнаха куфарите и дойдоха в България на техни разноски, да се снимат в моя клип – като жест към мен. Което, не смятам, че дори някои от моите приятели биха го направили… и всъщност не направиха, понеже тогава имах нужда от статисти и се свързах с тях, а те започнаха с оправданията колко са заети. Докато двете момичета се вдигнаха от чужбина и дойдоха със собствени средства, като аз им поех единствено престоя и хотела. Така че, ето, имаме в родината ни още какво да учим.
Спомена снимките на видео клипа… А тук попадаме на поредната особена случка. Кажи ми колко болен беше?
Много. След тези снимки не знам как изобщо оживях. Тръгвайки от София бях доста болен, а снимките продължиха цяла нощ и сутринта бях последно в съзнание… През цялото време бях на системи, но се махаха когато снимахме. Беше си тежко. Връщайки се в столицата веднага ме приеха в Спешното отделение, защото имах вирусен мeнингит. Правиха ми пункции, стоях една седмица под карантина и положението като цяло беше сериозно, макар аз да не го осъзнавах. В комплекса където снимахме имаше лекари-студенти и си спомням как по време на снимките идваше едно младо момиче и викаше: Вие ще убиете моя пациент! Беше забавно докато, излизайки от басейна, не припаднах и снимачния процес приключи.
Кога дойде музиката в живота ти?
Един от първите ми спомени е как пея пред групата в детската градина, докато учителката ни свиреше на акордеон. Явно съм пропял преди още да проговоря. Вече осъзнато, музиката навлезе в живота ми през пубертета. Тогава започнах да я усещам и канализирам, знаейки какво точно искам.
От една страна имаме музиката, от друга педагогика, като избор за висшето ти образование. Това как се случи?
О, това е забавна история, която съвсем наскоро признах пред нашите, за да се посмеем. Всъщност, за да стигна до музиката трябваше да дойда до големия град, защото съм от Ботевград, така че се налагаше да измисля нещо. В университета сложих тикчета навсякъде, където беше възможно. На първо класиране нещата се объркаха и така накрая попаднах в Предучилищна и начална училищна педагогика.
Интересното обаче е, че когато намерих биологичната си майка, разбрах че тя е завършила същия факултет със същата специалност. Което, до някъде, се оказва съдба, въпреки нелепите ми избори.
Какви са бъдещите ти проекти?
Със сигурност не са свързани с педагогика (смее се).
Значи няма да си учител?
Не, поне за сега. Въпреки че ми хареса, понеже преподавах за три месеца – 1 месец и половина детска градина и още толкова първи клас. Между другото, те бяха първите ми сериозни фенове. Не знам дали няма да ме санкционират, но по време на час гледахме слайд от мои снимки, подбирайки за портфолио, както и избирахме от суровите кадри за клипове (смее се). Тези деца бяха моя екип.
Иначе сега се боря да направя песен, колаборация с една млада изпълнителка, която от скоро е солов изпълнител без продуцент. Искам да снимаме в Тайланд и през ноември отиваме там за 10 дни. До края на годината се надявам да реализирам проекта „Аз съм тук“, а за догодина съм предвидил нещо нетипично за мен, което пак ще включва фолклор, но този път ще е нестандартен проект, защото поканата дойде от доста нашумял DJ в България. Отделно пристигна и покана за колаборация, която за сега ще запазя в тайна, от Лас Вегас. Като цяло интересни проекти, различни от стила ми, но мисля, че от опит глава не боли.
Да разбирам, че нашите читатели в САЩ ще могат да те видят там?
Надявам се. С мен се свързаха от Ню Йорк и редица други места, да направя участия по посолствата, но за момента съсредоточавам вниманието и ресурсите си да завърша първо предстоящите проекти. След което със сигурност ще се възползвам от тази възможност. Първо за мен ще е добър опит, а и защото смятам, че българите там имат нужда от млади изпълнители и да слушат българска музика. Дай Боже да направим турне на поп музика с фолклор.
Какво ще пожелаеш на нашите читатели?
Да не забравят България, проблемите тук и езика ни. Дори вечер, да отделят пет минути и да се сещат за родината, защото, според мен, успелите хора зад граница са бъдещето на нашата държава.

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“

 

 

 

 

 









Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7