"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - Доцент Маргарита Дилова, преподавател по психология на личността и на себепознанието в НБУ: „Ако нямахме вътрешни бариери, нямаше да има наука психология!“

Доцент Маргарита Дилова, преподавател по психология на личността и на себепознанието в НБУ: „Ако нямахме вътрешни бариери, нямаше да има наука психология!“

Начална страница | Личности | Доцент Маргарита Дилова, преподавател по психология на личността и на себепознанието в НБУ: „Ако нямахме вътрешни бариери, нямаше да има наука психология!“
image

Доцент Маргарита Дилова е родена на 8 февруари 1954 година в град София. Не съм сигурна дали да я представя като дъщеря на обичания от поколения българи писател-фантаст Любен Дилов или по-голяма сестра на Любен Дилов-син, наследил остроумието и тънкия, типичен, леко ироничен хумор на своя баща. В случая фокусът е друг, поради което предпочитам да я представя като преводач на трудовете на Зигмунд Фройд от немски на български език – трудове, без които, общо взето, няма как да мине висшето образование по психология и са основополагащи и едни от емблематичните за науката. Също така е била старши научен сътрудник II степен в Института по психология към Българска академия на науките до 2005 година, а от 2005 насам е преподавател по психология на личността и на себепознанието в Нов български университет. Участвала е в стандартизацията на различни скали и въпросници за използването им в българска среда, сред които са например скалата за себеоценка на Розенберг, която е широко използвана, скалата за себеосъзнатост на Фенигстейн, Шайер и Бъс и други. Освен това е конструирала и валидизирала български въпросник за измерване на страха от успеха (да, наистина, колкото и да звучи парадоксално, той съществува и може да бъде сериозна пречка пред израстването и стремежа ни към постижения в живота и в професията, а това е доста тъжно и нежелано). Доцент Дилова е написала и множество научни публикации в различни издания.
Успоредно с тези факти искам да я опиша и като мой преподавател, който ме вдъхновява и чиято материя на преподаване е една от най-силно интригуващите ме и може би основна причина да се запиша да уча психология. Доцент Дилова е човек, който освен със знанията и интелигентността си, „говори“ най-вече чрез собственото си поведение и чрез тихия респект лъхащ от погледа й. Не че цели този ефект, но той се получава някак естествено, от само себе си, защото ако го целеше, тогава вероятно щеше да е само маска. Според мен тя е от онези учители в живота, за които е редно да се опиташ да притихнеш, за да ги чуеш, в пълния смисъл на тази дума. А, повярвайте ми, определено има какво да чуете, стига да умеете да слушате...
Ето какво чух аз от нея:

Ако ми позволите да цитирам един забавен израз на баща ви Любен Дилов, какви „полтъргайсти потропват из мазетата“ на Вашето детство? Кои са някои от най-ценните спомени, които запазихте от родителите си?
В детството ми вкъщи цареше доста ведра и весела атмосфера. Родителите ми бяха хора с чувство за хумор, често се шегуваха, често играеха с мен (а по-късно и с брат ми) на различни игри. Това като че ли са ми най-приятните спомени.
Не мога да не Ви попитам и за брат Ви Любен Дилов-син, който винаги умее да очарова аудиторията с остроумиците си и с това как осмива абсурдите, които никак не липсват в нашата мила родина. В какви взаимоотношения израстнахте двамата, какво взехте и какво си дадохте един на друг?
Понеже имаме доста голяма разлика във възрастта, не сме си били другарчета. По-скоро аз се грижех за него и той трябва да ме е възприемал като още един възрастен, който му пречи и го ограничава. (усмихва се)
Като пишещ човек открих за себе си много тясна връзка между литературата и психологията, което беше една от многото причини да се отдам на това начинание с изучаването на тази наука... а, според мен, донякъде и изкуство. Любопитно ми е какво е Вашето мнение, има ли паралел между тях двете и къде е той?
Разбира се, че литературата е един богат източник на психологически наблюдения. В психологията имаме дори понятия, взети от литературата – едипов комплекс, макиавелизъм…
Вие изкушавала ли сте се някога да напишете художествена творба и хрумвали ли са Ви такива идеи?
Не.
Сега ми се иска да Ви попитам малко и за научната и преподавателската Ви дейност. Като се върнете назад кое Ви вдъхнови и отключи желанието да се занимавате с психология?
Когато бях ученичка, излизаше едно научно-популярно списание за юноши „Космос“, което се четеше с огромен интерес. То редовно публикуваше „тестове“ за изследване на характера, както ги наричаше. Всъщност това бяха психологически въпросници. Не знам какви бяха и откъде ги вземаха, но бяха много занимателни и у мен се зароди смътното желание да се занимавам с нещо подобно. И ето че сега се занимавам точно с такова нещо!
А информацията, че това може да бъде сериозно занимание, че има такава професия, дължа най-вече на баща си. Тогава (в началото на 70-те години) психологията в България беше съвсем слабо развита. Баща ми ми каза, че това е много перспективна област, която тепърва ще се развива. (Понеже пишеше научна фантастика, той се интересуваше от развитието на науката във всякакви области.) И така той ме окуражи да използвам появила се възможност за следване на психология в ГДР (у нас психология като самостоятелна специалност се появи чак на следващата година).
Защо се насочихте именно към по-дълбокото изучаване на психологията на личността и на себепознанието?
Може би защото, в сравнение с други психологически дисциплини, е по-близо до психологическите въпроси, които си задават хората във всекидневния живот. 
В по-широк смисъл възможно ли е да ни стигне един човешки живот за по-пълно познание на самите себе си и кои са едни от най-големите бариери, които сами си поставяме според Вашите наблюдения?
Ако нямаше бариери, нямаше да има наука психология. Пълно познание няма как да се постигне в никоя област, но в психологията има допълнително затруднение от това, че психологическото знание ни засяга емоционално. Доста хора например не вярват в разкритията на психоанализата, защото моралното им чувство ги отхвърля.
Какво е мнението Ви, накратко, за развитието на психологията, и по-специално психологията на личността и на себепознанието, през годините в България (и в частност през годините на прехода, през който, предполагам, се развива с по-бързи и големи крачки)?
Годините на прехода бяха решаващи за развитието на психологията. Преди това тя се развиваше трудно, защото й пречеше комунистическата идеология. Тази идеология отхвърляше например психоанализата. А и генерално като че ли изпитваше някакво недоверие към психологията като към нещо, което се занимава прекалено много с отделната личност, кара хората да се занимават със себе си, вместо да строят комунизма. Освен това нямаше частна практика, имаше твърде малко възможности за работа на психолози. Поради това, доколкото си спомням, през 70-те и 80-те години психология можеше да се следва само в Софийския университет, като един курс беше от двайсетина човека. Днес само в Нов български университет един випуск е пет пъти по-голям. Така че в годините на прехода психологията у нас стана истинска професия.
Ако приемем, че науката психология е една личност, то какви личностови диспозиции й липсват все още на българската психология, за да достигне нивото на западните „психологии“ според вас (и в частност на американската, която като че ли най-активно следваме)?
Въпросът ме затруднява. Трудно ми е да сравня равнището на психологията в България с това на американската. Несъмнено има колеги, чието равнище на работа съвсем не се различава от тамошното, което личи и по това, че публикуват в реномирани тамошни списания. Като цяло обаче не сме на това равнище. Навярно пречи липсата на традиции, не са широко възприети критериите за научна работа в психологията. А има и известна комерсиализация на образованието, в резултат на която излизат доста слабо подготвени хора с дипломи на психолози. За щастие, това не се отнася до Нов български университет, мога да кажа категорично. Като цяло аз съм оптимистка за развитието на психологията у нас.
А кои са основните ценности и послания, с които бихте желала студентите Ви да си тръгнат от Вашите курсове?
Иска ми се, разбира се, да си тръгнат с траен интерес към материята, която преподавам, и да продължат да се интересуват от нея, защото, както и Вие казахте, един живот не стига да бъде изчерпана. Искам също да са овладели методологическите принципи и критериите за научност на познанието. Това е много важно за психологическото знание, което в живота непрестанно се конфронтира със суеверия, предразсъдъци, с ограниченията на лаическата психология.
Какво бихте пожелала на читателите на в. „България СЕГА“ – българският вестник в САЩ и Канада?
Много се радвам, че се интересуват от България сега. Пожелавам им здраве и щастие!

Благодаря Ви за това интервю и за отделеното време! Пожелавам Ви успех в бъдещите Ви начинания.

Деспина Клер,
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7