Ружа Велчева: От дарбата си човек не трябва да прави пари

Начална страница | Личности | Ружа Велчева: От дарбата си човек не трябва да прави пари
image

Това са думи на известната поетеса от Велико Търново, които обясняват защо поетичният й талант не се е превърнал в професия. Но затова пък 29 години от стажа си на инженер, тя свързва с БТК – място, в което се е чувствала щастлива и удовлетворена. Въпреки инженерната си професия, Ружа Велчева има 11 издадени книги, от които две с проза и една детска книжка, която е в съавторство с внучката й Рая. Синът на Ружа – Николай, живее от много време в Калифорния - САЩ, заедно със семейството си, където и авторката прекарва 3 години. Самата тя признава, че най-хубавите си произведения е написала там, далеч от Родината си. Когато се завръща отново в България пише детската книжка „Рая и дъгата“, а малката художничка прави така, че картинките да оживеят, докоснати от детското й въображение и талант. Издадена е на български и на английски език. Други книги на Ружа Велчева: „Синя птица“, 2000 г., „Полетът на кондора“, 2002 г. /стихове, на български и испански/, „Любовни досиета“, 2003 г., „Пустинята на времето“, 2006 г., „Благословената река на спомените“, 2009 г., стихове, „Не отвръщай лице, Господи“, 2010 г., „Морга за изгубени души“, 2011 г., къси разкази. Ружа Велчева има много спечелени награди от участия в различни литературни конкурси. През 2017 г. тя участва в международния литературен конкурс „Изящното перо“ в Чикаго – САЩ, организиран от Салон за българска култура и духовност, с четири разказа: „Роза на брега“, „Грях“, „Да нахраниш кучетата“, „Невероятният Тони“.   

С.Г.: Г-жо Велчева, вие сте инженер по професия, но душата Ви е отдадена на поезията.  Какво е това необяснимо сливане до болка с незримото – талант, дарба, вложен труд или нещо друго?

Р.В.: Към поезията и рисуването първа ме насочи моята майка, която в ученическите си години е писала стихове, рисувала и е  бродирала изящно. А пък нейната дарба идва от нейния баща, свещеник, който също е рисувал, пишел стихове на религиозна тематика и даже бродирал стенни килими. Така от него съм получила сините очи и дарбата да се изразявам изящно!
Изборът на професията инженер не е случаен. Привърженик съм на максимата: “Не убивай голямата любов с брак и не превръщай дарбата си в средство за печелене на пари.“ И двете условия изпълних. Освен това мисля, че истинското училище за писателя е животът! А моята професия ми даде възможност 33 години да обиколя цяла България, да се срещна с много интересни хора и това е моят извор на теми и досега.  Освен това в гимназията бях отличен математик и досега обичам да решавам логически задачи.

С.Г.: Винаги сте осъзнавали дарбата си на поет, но не сте я превърнали в професия. Избрали сте инженерната, с която сте били щастлива и удовлетворена. Как душата се хармонизира от присъствието на тези  напълно противоположни акценти – точността и абстракцията?

Р.В.: Има стотици примери на хора с професии, свързани с точните науки, които са имали отлични постижения и в изкуството – музика, рисуване, литература. Досегът до точните науки ме научи на самодисциплина по отношение на стройността на стиха. Избягвам да трупам излишни думи, обичам ясната мисъл и простотата в изказа. Не случайно мои любими поети, а и учители в поетичното майсторство, са Никола Вапцаров и Пеньо Пенев. А дългогодишното писане на стихове ми помогна много, когато вече в зряла възраст, се насочих и към прозата. Сега не мога да кажа кое ме привлича повече - поезията или прозата. Просто темата сама си избира формата. А аз само я пренасям на белия лист. Писането при мен е своеобразно медитиране. Просто „влизам“ в кожата на героя и през неговите очи виждам света и напълно изключвам себе си. И това е невероятно преживяване!

С.Г.: Член-учредител сте на Национално общество за литература и изкуство. Каква е неговата роля за популяризирането на различните видове изкуства по света и в частност на българското?

Р.В.: Печатни органи на НОЛИ са алманах „Света гора“ и вестник „Литературен бюлетин“. „Света гора“ вече години наред е трибуна на талантливи български и световни автори, наситен с интересни литературоведчески изследвания, дава широко поле за изява на изтъкнати наши преводачи, а освен това чрез илюстрации и мултимедия представя и талантливи художници и скулптори. В „Литературен бюлетин“ се проследява  по периоди Великотърновската вълна в българската литература от възпитаниците на Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“, представена в спомени, снимки и техни знакови творби. А това е толкова ценно за съхраняване паметта за едно цяло поколение поети, докоснати от чара и атмосферата на Велико Търново и ВТУ „Св.св.Кирил и Методий“.

С.Г.: Превеждате стихове от и на испански, както и английски език. С какво Ви обогатява това?

Р.В.: Започнах да уча сама испански език още през студентските години, защото исках да чуя как звучат в оригинал прекрасните стихове на моя любим испански поет Фредерико Гарсия Лорка. Английският език ми беше нужен, за да ползвам пълноценно компютъра. Имам една съкровенна мечта – да видя цяла Латинска Америка. Най-вероятно, това ще стане в някой следващ живот. Затова втората ми стихосбирка „Полетът на кондора“, изцяло със стихове, посветени на този далечен континент и неговите герои, реших да издам билингва – на български и испански. Залових се с превода сама, заобиколена от граматики и речници. Разбира се, после дадох преводите си на една преподавателка от ВТУ. Каза, че съм се справила добре, но разбира се, имаше и корекции. Така добих смелост и продължих. Интересно е да видиш как звучи поезията ти и на един толкова красив език като испанския. Предизвикателство, което си струва човек да опита! По-късно направих същото и на английски език. Така поетичната ми книга “Вън от Рая“ издадох триезична – на български, испански и английски.

С.Г.: Произхождате от старо фамилно потекло. Какво е за Вас родовата памет?

Р.В. Родена съм на 22 август 1946 г. в гр. Павликени от комбинацията на два рода, свързани дълбоко с българската история. По майчина линия - кореняци търновци, по бащина линия – кореняци габровци. От странната комбинация между болярски и балканжийски гени се е получила една лъвица, която винаги върви през годините с гордо изправена глава, въпреки раните, битките и загубите. Като се прибави и това, че прадядо ми Петър по майчина линия е родом от сърцето на Странджа, от с. Кости, светилище на нестинарите, генетичната сплав става още по-взривоопасна! Бунтарството, боголюбието и патриотизма са отличителни черти в характера ми от дете!
Дядо ми по майчина линия е участник в железничарските стачки през 1918-1919 г.  След потушаване на бунтовете, отива в Бачковския манастир, завършва там семинария и когато го ръкополагат за свещеник, се оженва за баба Донка, красива 16-годишна търновка. От него съм наследила сините очи, обичта към поезията, рисуването и българската история. Баба ми по бащина линия Ружа, на която съм кръстена, беше член на църковното настоятелство на църквата в Павликени и основен глас в църковния хор. Дядо Васил по бащина линия и брат му Георги са били собственици на престижната гостилница в Габрово „Игото“, в която са отсядали известни личности. Дядо ми е участвал във всичките войни - от Балканската до Първата световна. Бил дюстабанлия, но това не му е пречело да проявява истинска храброст в решителни моменти, например при превземането на Одрин, където се е бил с оръжие, заедно с всички български храбреци там и за което е получил медали за храброст - сребърен и бронзов. Човек без родова памет е като изгубен. Постарах се да предам на децата си любовта към род и Родина. Синът ми от края на 1999 г. живее и работи в Южна Калифорния.  Там се ожени, там се родиха децата му Рая и Явор, но връзката с България е много силна. Заедно със съпругата си предават на децата своята любов към родовите корени. Основаха българско училище и българска православна църква. Сред организаторите са на два фолклорни фестивала, които се провеждат през пролетта и есента на годината. Една малка България в сърцето на Америка!

С.Г.: В свое интервю казвате, че една от книгите си сте направили в съавторство с Вашата внучка, която живее в САЩ. Това начин ли е да се предава  националното ни културно богатство на поколенията, живеещи зад граница?

Р.В.: Когато се пенсионирах, близо 3 години живях при семейството на сина ми в Ървайн, Ориндж Каунти в Южна Калифорния. Като всяка българска баба помагах за отглеждането на внуците - първо за Калина и Рая, после и за Явор. Прекарвахме много часове в близкия парк, а аз учех Рая на български детски песнички, четяхме стиховете на българските класици и й разказвах за България и нашия прекрасен град. Тя обича да рисува и сама предложи аз да напиша приказка, а тя да нарисува илюстрациите. Пет години по-късно, когато се прибрах в България, тази наша идея стана реалност. Приказката „Рая и дъгата“ е една тъжно-весела история за хилядите разделени български семейства, озарена от любовта към България. Непрекъснато ме канят в училища и детски градини и децата толкова харесват тази съвременна приказка, защото е истинска. А много от придружаващите ги учителки тайно бършат сълзите си, защото и те имат внуци, там, далече...

С.Г.: Можем ли всички творци, независимо къде живеем по света, да повлияем чрез изкуството си, за да накараме подрастващото поколение да живее, работи и твори в Родината си и да почувства необходимостта от национална принадлежност? Не всичко ли е изгубено?

Р.В.: Хората на изкуството, и някога, и сега, са войници на духа български. Сега особено, при толкова много разпиляни българи по всички краища на света, трябва да не забравят своята мисия – да бъдат истински будители, като възрожденските, и да не позволяват децата, родени извън Майка България, да живеят като дървета без корени. Родовата памет, съхраняване на езика и културата ни ще ги спасят от безродство!!!

С.Г.: Какво е необходимо за това?

Р.В.: Българските медии в чужбина, културните клубове, фолклорните фестивали, българските училища и българските православни църкви са важни духовни средища, които обикновено са на самоиздръжка, съществуват благодарение на дарения от родолюбиви българи, но крайно време е и държавата България да подаде ръка и задели нужните субсидии, за да не угаснат тези огнища на българщината в чужбина.

С.Г.: Как виждате духовното присъствие в глобален мащаб?

Р.В.: Има много талантливи творци, които живеят и се трудят зад граница и това се вижда от тяхното чувствително присъствие в различните конкурси, организирани в България и от различни културни средища в чужбина. Хубаво ще бъде, ако по-често се организират срещи между тези творци. Никой талантлив български творец не бива да бъде забравен, независимо от това в кой край на света твори!

С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?

Р.В.: Пожелавам на читателите на в. „България СЕГА“ да бъдат здрави, успешни и винаги, и навсякъде да пазят огънчето на любовта към България в сърцата си!


Снежана Галчева –
Председател на Салон за
българска култура и духовност - Чикаго

в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7