Гълъбина Митева – за отговорността на избора

Начална страница | Личности | Гълъбина Митева – за отговорността на избора
image

Философите казват, че изборът и отговорността, която поемаме за него, са единствените неща, които изцяло зависятот нас самите. Какво избираме? Вярата или отчаянието, любовта или омразата, да съграждаме или да разрушаваме цветовете в палитра на своя вътрешен свят. Силно впечатление ми направиха думите на поетесата Гълъбина Митева, която в едно интервю казва: „Аз избрах да живея в България. Избрала съм да живея у дома, а не да съм бедна”. В посланието на тези думи се съдържа извървения път на един живот. Поетичните изповеди на Гълъбина Митева не са само поезия – те са изстраданата горчилка на живота, изпита до дъно, с ясното съзнание за личния избор. Тя не само избира да се завърне и да живее в родното си село Крушовица, но и избира поезията като начин на живот, светоусещане, връзка с мирозданието и космоса. Самородният талант на поетесата е откровен, неподправено истински и затова достига до сърцата на читателите. Често е била на ръба на физическото оцеляване, но останала със свободна и отворена душа. Само когато човек е надмогнал физическата зависимост, може да  въздигне духа си и да даде простор на  поетичния талант. Гълъбина  Митева нашумя в националния ефир с изповедта си, че живее с 24 лв. на месец, тъй като няма работа. От 1999 г. до 2012 г. тя пребивава в София, където работи като чистачка на жилищни входове, сервитьорка, продавачка на дрехи и банички, на плодове на женския пазар. Била е и домакин в селско училище, а лятото на 2013 г. дори се справя и като пастир на 100 овце в родното си село. Самата тя казва, че е пишела стиховете си в условия на много големи лишения и глад, на гърба на касови бележки или на ресторантьорски сметки.  Често е оставала на тъмно, защото са й спирали електричеството, но дори и в студена стая с ръкавици на ръцете е продължавала да пише. Всичко това прави поезията й близка и истинска, търсена и четена от толкова много хора. Ивайло Терзийски я определя като „жарава и огън за пречистване”, а поетът Любомир Чернев нарече поетесата „ранения ангел на българската поезия”. С голяма болка тя осъзнава, че над два милиона българи са пръснати по цялата планета, прокудени от условията в собствената си страна. Тя вижда, че „те работят там, но живеят с душите си тук – при запустелите бащини къщи”. И това е големият позор за днешните политици.

******
Оставяме те, майко ...всяка есен
и мен ме вяха чужди ветрове...
Ти плачеше в душата. Като песен...
Такава, дето все назад зове.

Българийо, едничка под небето!
Ти, земно кътче – от неземен Рай...
Ти, мъко черна... Пареща в сърцето
на всеки българин – навън ратай!

Виж! ... Те се връщат, майко! Всяка пролет!
И коленичат мълком във пръстта...
А аз съм тук, Родино! И се моля
за твоитте изстрадали чеда.

Но те се връщат, майко! Всяко лято...
За да целунат майчини ръце...
Пристигат бедни. Тръгват си – богати! –
Със теб, в натежалото сърце...

Бъди им светлина, Родино мила!
Бъди за българите дом. И хляб.
Бъди им знаме! И Кураж! И сила!
Днес, майко ... еднооки водят сляп.

Днес, майко ... еднооки политици
затриват твоя свят и сляп народ!
И те се пръснаха – безкрили птици –
по чуждите земи – да дирят плод...

Върни ги, майчице! Със любовта си.
Бъди им светлина във този мрак!
Та българското огнище да не гасне!
Студен – да не замръква бащин праг!

И – запустели ниви и градини –
за български деца – да раждат хляб!
Продаваме те, майчице... Прости ни!
Днес... още еднооки водят сляп народ.

Поетесата посвещава това стихотворение на българските емигранти, прогонени от продажните български политици да работят извън България. С много болка, тя споделя: „Боли ме за вас. Дори да казвате, че сте добре“.
Гълъбина Митева е жената, която жертва таланта си, за да отгледа две деца, но за съжаление успява да изучи само едното – сина си. Моли дъщеря й да й прости, че за нея не е имала достатъчно време, любов и пари, както тя самата споделя в едно интервю. Но е горда от това, че е успяла да ги направи добри хора. Защото достойноството и морала не са стока, която може да се купи и продаде. Преживява с 5 кг брашно седмично, но единствената помощ, която приема, е храна за котките й.                            
Родена е на 20 април 1966 г.  До Христовата си възраст живее в село Крушовица, Врачанско, но след 2000-та година пристига в гр. София, за да търси препитание. Намира сили да се шегува със себе си като казва, че е „измела всички столични входове, продавала във всички супермаркети и разнасяла бири и кебапчета във всички столични кръчми”. Когато обстоятелствата я връщат отново в Крушовица тя се отдава на поетичното си творчество и талантът й се разгръща с пълна сила. Тя е категорична, че поезията й отразява нейното разбиране, че човек трябва да  дава само това, което иска да се върне към него. Според нея „това е  един закон, който не е измислен от мен, а един от духовните закони, може би най-справедливият”. Съжалява, че много от стиховете й са се „върнали там, откъдето са дошли”, защото не е имала възможност да ги приеме, да ги претвори, за да излязат на белия лист. Убедена е, че на поета „хляб и залези” му стигат. Поетесата се определя като човек, който не работи с петте си сетива и че те й служат, за да гледа да не се блъсне някъде. Думите на хората не са фактор за оценка на чутото. Възприема го с душата си, осмисля го там, а не със съзнанието си. Вярва единствено и само на душата си, защото разумът мисли, а душата знае.
С много силно послание към всички, които посрещат празниците, носейки тежестта на емигрантския си кръст, е и стихотворението „Емигрантска Коледа“. В благословените Рождественски дни, в навечерието на един от най-светлите празници, стават чудеса навсякъде по света. Очакват ги и тези, които са далеч от близките си, посрещайки своята емигрантска Коледа.

ЕМИГРАНТСКА КОЛЕДА

Здравейте, българи, в земи далечни,
говорещи на всякакъв език...
Нали на български мълчите вечер?
И плачете със български сълзи...

Честита Коледа! Добре ли спите?
Тук депутатите спокойно спят...
В небето чуждо как блестят звездите?
Тъй топло ли, както над бащин праг?

Не казвате. На български мълчите.
И бягат мислите ви все назад...
Назад... Към гробовете на бащите,
където тихи свещи не горят...

Назад... Към майките, които в здрача
на коледната вечер са сами...
Късмети слагат в българска погача,
с надеждата за по-честити дни.

Наздраве, българи! Добре ли спите?
Тук спи спокойно всеки депутат.
Подаръците плачат под елхите,
витрините предколедно блестят.

Дано да са достатъчно парите,
спестени в емигрантска самота...
И – преброени в есента на дните –
да стигнат за поне една мечта...

Гълъбина Митева


Снежана Галчева – Председател на Салон за           
българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7