Васил Славов – за „следверието“ на разпънатия ангел

Начална страница | Личности | Васил Славов – за „следверието“ на разпънатия ангел
image
С поета Румен Леонидов, редактор и издател на „Следверие“. София, 2017.

За таланта не е необходимо да се говори много. Тези, които имат нужда от него, сами го откриват – категорично и съдбовно и следвайки нишката на словесната диря, се пренасят в различни светове и вселени. Поетът Васил Славов носи кръста си на потомствен творец. Талантлив при това. Роден е в София в семейството на Атанас Славов – писател, поет, преводач, изкуствовед. Завършва Английска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Първата му стихосбирка „Спомен за потоп“ излиза през 1989 г. Скоро след това заминава за САЩ, където специализира литература  (MFA, Pennsylvania State University) в класа на Брус Уейгъл. Автор е на няколко поетични и белетристични книги - „Бич Божи“, 1992 г., „7 часа слънце“, 2005 г., „Американа“, 2010 г., „Звяр“, „Следверие“, 2017 г., „Фургоните на Адамсбърг“, 1998 г., „Записки на препарирания“, 2001 г., „Тунелите на Галицин“, 2001 г. Представян е с авторски стихове в САЩ и Великобритания. Независимо че вече 30 години живее далеч от България, поетът е обвързан с невидимите нишки на една духовна принадлежност, която го свързва с приятелите, морето, софийските улици, Витоша, с „тъгата на земята и спомените“... Нещо, което не е подвластно на разстоянието и не се размива във времето. То присъства в поезията му – като фон и фрагмент, възторжено и яростно. Истинско като изповед и молитва, разкъсвано от сблъсъците между небето и земята и над всичко това – следверието на един разпънат Ангел.
Васил Славов е носител на награди от националния конкурс за поезия „Биньо Иванов” – 2012г. и 2015г., както и на съпътстваща награда в националния  конкурс за поезия „Христо Фотев“ 2016г. Последната му поетична книга „Следверие“, реализирана от издателство „Факел“ в края на 2017 г., е удостоена с голямата награда за поезия в конкурса „Дамян Дамянов“ 2018г. Поетът не успява да присъства лично на награждаването, но изпраща послание, в което изразява желание материалният израз от наградата да бъде дарен за поети, които нямат финансова възможност да реализират творбите си и добавя, че така би пожелал и Дамян Дамянов. В посланието казва също, че си „позволява“ да посвети тази награда на баща си Атанас Славов, отдал живот и талант на град Сливен. На една тиха улица в града, на една скромна табела стои неговото име, заедно с изписаните думи: „Сливен бе неговото отечество“.
Васил Славов живее със съпругата си и дъщеря си в Питсбърг, Пенсилвания. Член е на Салон за българска култура и духовност в Чикаго – САЩ. Представям ви едно интервю с него:

С.Г.: Трудно е да се достигне до душата на поета, която е като кървяща рана, самотен изгрев, музика от плач и смях на дете. Как бихте се определили Вие като поет?
В.С.: Всички сме поети. Понякога. Зверове. Понякога. Гледам на заниманието си с писане на стихове с малко умора и с достатъчно чувство за хумор. Първите 20 години бях „чирак в храма“,  днес се опитвам да съм слушател пред храма. Борис Христов казва, че най-ценното качество на поета е да може да се вслушва. Ако успеем да се вслушаме в душите на тези до нас, ще изпитаме красотата на човешкото общение. А това е поезия. Поезията. И единственият ѝ смисъл.
Поетесата г-жа Надежда Захариева, съпруга на поета Дамян Дамянов, на връчването на Националната Награда за Поезия „Дамян Дамянов“ в Сливен на 21 май, 2018.С.Г.: Цитирам думите на поетесата Надежда Захариева – председател на журито в националния конкурс за поезия „Дамян Дамянов“ 2018, за Вашата стихосбирка „Следверие“: „Попаднах в един друг свят, който не знаех, че съществува...“ Какъв е този свят и кого допускате до него?
В.С.: Разстоянията създават този свят. Живея далеко от Витоша вече 30 години. И трябва изостряне на сетивата, друго трептене на ноздрата трябва, за да запазиш тази своя софийска мъгла, тази новоусетена софийска тъга, похитения сън на поколението си, стиховете на родната улица (препрочитане на Вутимски помага тук – мисля, че той написа най-красивият стих за града ми). Тих и много яростен трябва да бъде този свят. А иначе вратата е отворена. И се чакаме – с живите и с мъртвите.
С.Г.: С особено почитание се отнасяте към любимия на няколко поколения поет Христо Фотев. Разкажете ни какво е той за Вас?
В.С.: Щастлив съм, че най-красивия текст, писан за Фотев, сънуван за Фотев, даде изключителният поет и приятел Румен Леонидов. Текстът му може да се прелисти във „Факел“. За мен завръщането към Фотев бе преди няколко години, когато разчетох у него една близка „емигрантска тъга“, чудовищна самотност, която щеше да го запрати в изкривената гротеска на „Раваниньоти“ и там да го сроди с един негов събрат, Константин Павлов. Но идва лято – да оставим „ о, самота – с кошмарните претенции на някаква родина, на отечество“... и изпием чаша вино със спомена за Христо в „голямата сладкарница с бамбуковобанални лампиони“. Привидно свободният стих на Фотев носи изключително богат и структуриран ритъм, музициране, което разчитам единствено при Иван Пейчев.
С.Г.: Споява ли силата на мъжкото приятелство?
В.С.: Благословен съм в това, че имам най-прекрасните и талантливи приятели. Може би сме далеч един от друг. Но си помним очите. Няма нищо по-силно от мъжкото приятелство. Тук използвам и случая да благодаря на редактора и издателя си Румен Леонидов, без когото „Следверие“ нямаше да види свят.
С.Г.: Поетът Борис Христов казва: „Васил Славов – и в поезията и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае“ и Ви определя като „Работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава ... Човекът“. За Вас кое е по-важно – да достигнете целта, която сте си поставили или Пътят, по който вървите към нея? Моментът или процесът?
В.С.: Всички ние тук поехме пътя, следвахме пътя си, пренесохме дом, семейство, сенки, спомени. И мисля, че това ни направи по-силни, по-толерантни. Но стига с този път! Да намерим място най-сетне, да седнем с приятелите си, с момичетата си, и да се смеем до небето. Да, още вървим по-пътя, но не с припкането на Керуак – повече извървяност има вече зад нас. И към въпроса ви – столчето в края на пътя. Столчето, където да седнеш в предмрака, да вземеш дъх и да хвърлиш поглед „подир сенките на облаците“.
С.Г.: Само преди броени дни бяхте отличени с Голямата награда от Седмия национален конкурс за поезия „Д. Дамянов“ за стихосбирката „Следверие“. Какво е за Вас тази награда?
В.С.: Безкрайно съм благодарен, че скромните ми думи бяха отличени с награда на името на Дамян Дамянов, един от най-деликатните наши поети, следвал с достойнство и светлост нелекия си житейски път. Наградата, на която не можах да присъствам, поради разстояния и океани, бе връчена в града на дедите ми, Сливен. В Сливен, където бе роден и почина баща ми. Позволих си да я посветя на Атанас Славов.
С.Г.: Човек с душата на поет преживява най-великото чувство – любовта, през призмата на други понятия и светове – съдбовно, изгарящо, ранимо, отдадено ... Как е при Вас?
В.С.: Запазвам това в тайна – за да остане съдбовно и изгарящо. Но не е тайна нашето посягане с обич към хората, с които не може да бъдем, не е тайна, как понякога вдигаме дума към самите себе си с упрек, с болка, не е тайна стряскането ни насън с мисъл за близките ни, които останаха зад нас, не е тайна, че понякога в домовете ни на емигранти кацва сянката на вината... вдига крило...
С.Г.: Живеете почти 30 г. в САЩ, но сте роден и израснал в България, тя присъства в творчеството Ви, историята й се е сляла и попила във Вас. Чувствате ли се част от нейното драматично цяло?
В.С.: В мен има умора от несбъдване. На надежди, свързани с България. Аз съм второ поколение, което живее тук. Баща ми недочака да види България, каквато я мечтаха и строиха дедите ми. Дъщеря ми – дано тя има тази радост. А си спомням вълненията, енергията, силата, с която започнахме. И продалите се, и предалите се. И тях си ги спомням! Но това е тема на друг разговор, тук за мен вече няма поезия, тук в  мен е останала само ярост.
С.Г.: Гражданин на света ли сте?
В.С.: Гражданин съм на родния си град, на София, на града си тук – Питсбърг, където със съпругата ми построихме дом и отгледахме детето си. И надявам се, че ще бъда и гражданин на Созопол, най-красивото място между небето и земята,  когато летата побелеят. София – Питсбърг – Созопол. Кой ти го дава!? А в Рим и Париж, е, и там може да се спира пред залез – за канцони и акордеони. Понякога.
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
В.С.: Здраве. Да обичат. Да бъдат обичани. Сбъднатост и ведро сърце им пожелавам. И когато седнат и сплетат ръце около фамилното огнище, да се изправят децата им, внуците им. И да кажат стих. Красив стих. На езика ни.

Старият градКорицата на книгата, издадена в ИК „ФАКЕЛ“.

И как летеше тази светла пръст
и чайки плуваха в небето,
сън и море,
градът и дървен кръст
и тихо от страната на сърцето.

А после от вълните изпълзя мъгла
и само островът с крилото си остана
да чезне – белег,
върху който спря
и плисна синята небесна пяна.

Изписка птица, паднала далече,
мелтемът възлите пристегна,
проплака някой,
някой се отрече
и само дрехата на есента се мерна.

Над покриви, догарящи след лято,
отвори полета си жълта пеперуда,
прогонена от свойто ято
тя с трепета си
римните събуди.

И бяхме всички, живи или не,
прегърнати под свода от лозници
до това, захвърлено от бог море
и с грозде ситехме
душите си изтрити.

Смокиненобеслънцетотогава,
очитени – нарибитеочи
и тръгнахме в солта, градът
заднасостана...
а сетнепясъкътследитезаличи.

И бавно в раменетенипревити
пропукасухиятниземенкорен.
А някъдедалеч, в прибояназвездите,
останакеятни –
отвреметосъборен.

Васил Славов

Интервю на Снежана Галчева
Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7