"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - Благо Прангов – „Да правим просека към слънцето“

Благо Прангов – „Да правим просека към слънцето“

Начална страница | Личности | Благо Прангов – „Да правим просека към слънцето“
image

Независимо, че Чикаго е градът с най-много българи, повечето не се познаваме помежду си. Живеем в различни части на огромния мегаполис, ангажирани сме в различни дейности и малкото си свободно време всеки посвещава на това, което обича. Поводът да се запозная с жената, която сега седи срещу мен на чаша кафе, беше едно от българските културни събития, случващи се в Чикаго – международния литературен конкурс „Изящното перо“. Разговаряме освен за литература, но и за превратностите и философията на живота, за вечно изплъзващата се мярка за добро и зло и много други неща, така времето неусетно излетя. Разбира се, конкретният повод беше участието в литературния конкурс на нейния баща – Благо Прангов - поет, писател, журналист и учител от Разлог, красиво градче, скътано в подножието на величествената Пирин планина. Казват, че хората от планината не са случайни, че в нея се раждат силни и истински характери. Привързани към планината и нейните вековни гори, към аромата на борове и мури, който не може да се сбърка с никой друг. Въпреки, че достатъчно дълго е под въздейсатвието на урбанизирания многомилионен град,  планинското чедо на Пирин носи спомена за него и родовата памет на поколенията. Толкова жив беше споменът в дъщерята, че аз успях да се пренеса в красивия и суров пейзаж на  планината. А точно тя - Пирин е болката и радостта на писателя Благо Прангов. Предлагам ви едно интервю с писателя.
С.Г.: Г-н Прангов, поетичната Ви книга „Просека към слънцето“ е издадена по повод 70-годишния Ви юбилей, но все още е търсена и четена. Какво е преминало досега през тази просека и то наистина ли води към слънцето?                                   
Б.П.: „Просека към слънцето” е своего рода моя поетичен житейски дневник. В книгата са поместени хронологично част от написаните година след година /1953-2003/ стихотворения и поеми. От появата на стихосбирката изминаха 15 години. Вярно е, че тя е все още търсена и четена. Моите преживявания не са избледнели и за моите съотечественици. Какво ли не жегна душата ми, през какви ли пукнатини не се промъквах, мъгла пъплеше през хоризонта, но слънцето на надеждата и вярата в доброто ми правеше просека през годините. А как да не вярваш на „началника на топлината и светлината? Работех като гимназиален учител по български език и литература и като журналист, пишех стихове. С други думи – търсех себе си сред мъгливите и бoботещи световни селения. Устоях на превратностите, щастлив съм, че запазих равновесие. България е моето същинско име. 
С.Г.: В едно от Вашите интервюта споделяте, че „евтината слава е преходна“. Кои са ценностите, които остават непреходни и не се повлияват от категорията време?                           
Б.П.: В човешката история има и славни, и трагични събития. Думата ми е за слава истинска, извоювана с честен труд, с талант, а не открадната, незаслужено подарена от властимащите за  жалкото ти сервилничене. Това е особено важно за посветилите се на литературата. Трудно и отговорно посвещение, защото то изисква безсъници, постоянство, честност и мъжество. Безброй са стихотворците в наше време, но колцина са увенчани със слава и признателност поети?! Категорията време не търпи посредствеността, малодушието, т.е. евтино съчинителство, безчестието. То се нуждае не от безумно модната албумна поезия днес, а от гражданска лирика със свободолюбиви ритми, гневни интонации, класически конструкции за мярка и бистрота на жизненото ни поведение.
С.Г.: Имат ли те място в духовния живот на съвременния човек?   
Б.П.: Разбира се, че имат. Всяко време е със своя сърцевина, със свои илюзии и хоризонти. Но едни и същи за всички времена са непреходните ценности, неповлияни от категорията време. Невъзможно е творецът като гражданин на обществото да се нуждае от неговите норми на поведение, да загърбва идеалите му. Но не бива, заради чужди на духа му моди, да им става васал, забравяйки родовата си същност. Най-голямата трагедия на моите съвременници днес, според мен, е поголовният срив на идеалите им, загърбването на непреходните ценности : родина, свобода, любов, вградени в категорията време. Нали Родината за всеки един от нас е една; Свободата – свята и неприкосновена; Любовта – мярка за целеустремен живот. 
С.Г.: Били сте учител -  една от най-трудните професии в съвременното ни общество. Какво е било отношението на учениците, които сте възпитавали, към знанието, към книгата, към изкуството и какво днес е по-различно?                                        
Б.П.: Разложката гимназия, която завърших, ми отвори не само прозореца към просветата и културата. Тя ме въведе в преддверието на необятния свят на човешкото познание. Благослови ме и за студент в СУ „Свети Климент Охридски”. Щастлив и горд съм, че в Разложката гимназия, която през тази година чества 100-годишен юбилей, пих до насита от живата вода на познанието и години след това, наученото от любимите ми учители завещах, доколкото можах вече като дипломиран учител по български език и литература, на моите ученици. Преди години в юбилеен алманах за Разложката гимназия един ученик беше написал : „Часовете по литература и стиховете на Благо Прангов, които се появяваха в печата, го правеха в очите ни едва ли не извънземен.” За мен и досега те си остават момичетата и момчетата с бистри очи и жадни за човечност души. За тях аз съм все още „другарят учител”. Вече в продължение на десетилетия образованието ни е в непрекъснат „ремонт”. А имахме изпитана през годините програма за просветно и културно обогатяване на подрастващите. Свалиха се от изучаване като „неудобни” произведения от Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров. На тяхно място се кротнаха произведения на поети и писатели от средна ръка. Учениците престанаха да четат художествената класика, загърбиха библиотеките, вторачени до безсъние в GSM-те, редейки безсмислено лековати есемеси.
С.Г.: Вие сте от поколението, което искрено вярваше в идеали и с младежки устрем учеше, изграждаше и твореше. За съжаление днес трудно можем да говорим за подобен вид ентусиазъм, а при голяма част от подрастващите дори се наблюдава ниско ниво на грамотност. Каква е причината и как би могло да се промени това?                
Б.П.: Наистина моето поколение имаше идеали, вярваше в тях, бранеше ги. Живяхме и живеем в преломни епохи. Пред очите ни и сърцата ни безмилостно се сриваха крайъгълни идеали. Младежкият ни устрем се изцибри, изграденото с ентусиазъм е в отломки. От агонизираща България отлетяха в далечни чужди страни млади, талантливи, жадни за простор съотечественици. Тази тягостна атмосфера даде своя негативен отпечатък върху подрастващите. Загнездилата се в душите им апатия, ниското ниво на грамотност, поради недругаруването с художествената литература, хвърлят отровната си сянка върху бъдещето на свидното ни Отечество. Само единението, според емблемата ма Народното събрание, е силата, способна да спаси и съхрани бъдещето на нашето благодатно Отечество.
С.Г.: Романът Ви „Сблъсъци“ проследява житейските събития на едно поколение, израснало и живяло на границата на две епохи – на големите промени в политически, социален и личностен аспект. Какви са тези сблъсъци и има ли автобиографичен елемент в сюжета на книгата?
Б.П.: Вярно е, че романът „Сблъсъци” проследява житейските събития на поколението, израснало и живяло на границите на две епохи – на големите промени в политически, социален и личностен аспект. В една от рецензиите за „Сблъсъци”, отпечатана в сп. „Пламък” /бр.1, 2017 г./ авторката Невена Михова – Кирова отбелязва; „Това е книга за всеки, който се интересува от бита и народопсихологията на българина. Тя съживява историите на българската душа, уловени от погледа и разказани със сърце.” Когато пишех романа, бях в жегава възбуда. Написах го, както се казва на коляно, с химикал в ръка, за няколко месеца. Години обаче го „сътворявах” в душата си. Искаше ми се да напиша роман за времето, през което живея, време съдбовно на вяра в добродетели и на крушения на идеали. Сблъсъците естествено и непринудено се подреждаха мотивирани и направлявани от историческата правда. Нищо не съм измислил, нито съм преиначил. Действителни са героите, острастени с възвишени копнения или примитивна мисловност. Такива, каквито ги е създал животът. Аз само ги подредих един до друг, един срещу друг. Но не самоцелно. И не извън българската душевност.    Пространно място в романа заема и величествената българска природа. Гордея се с тези описания, защото животът ми е минал в лоното на вековни гори. Родният ми дом ухаеше на борова смола и на рилска бистрота. Баща ми беше горски стражар. И сега живея в подножието на боров, смърчов, брезов хълм, подложен за съжаление на варварски голосек. Тоя бандитски смерч вилнее безнаказано из цяло българско. Всяка сутрин изтръпвам от ужас минавайки с немската ми овчарка покрай „екзекутирано” вековно дърво. Сякаш самият аз съм похитен. Мотивът с голосека е сърцевината на романа.
С.Г.: В тази книга използвате някои думи и автентични изрази, които не се използват в съвременния ни език. Това е едно езиково богатство, което кореспондира с народопсихологията на българина, съхранил в паметта си не само думите, но и традициите, чрез които е оцелявал през вековете. Успяваме ли да съхраним това национално богатство и да го запазим за поколенията след нас?                               
Б.П.: Още от „проглеждането” ми т.е. от времето, когато художествената литература ме покори, разбрах, че писателите търсят и намират най-точните, най-колоритните думи за написване на творбите си. А при общуването с по-възрастните хора в моето родно село, ме впечатляваха, с „цветистата” си конструкция нашенски думи. Едни такива звучни, колоритни, с необятен подтекст на психологизъм, думи с характер и родово дълбинна оцветка. Нищо, че битуват само в рамките на отделни региони, те са достойни да влезнат в редиците на жилавата българска художествена словесност. Никога не е късно - все още диалектни думи, съхранили паметта на традициите ни, без да се прекалява, трябва да обогатяват и освежават националното езиково богатство. За сметка на чуждиците, тая страховита орда, подложила на безпощадна сеч божествения български език днеска. На нашите плещи лежи отговорността да запазим за поколенията „езика свещен на нашите деди” - такъв какъвто те ни са го завещали.
С..Г.: Има ли място паметта на националните ни герои в живота на хората днес?                                            
Б.П.: Дълбок всенароден поклон пред паметта на националните герои ни задължава да намерим незабавно себе си в злокобния лабиринт на политическите пристрастия. България е за всички ни. И ние сме орисани заедно да градим заветното и бъдеще! 
С.Г.: За какво мечтае поетът и човекът Благо Прангов?           
Б.П.: Златна е емблемата на Народното ни събрание „Съединението прави силата”. Бих искал най-после народните ни представители да я прочетат /ако все още не са забравили българската азбука/ и да я превърнат в свое верую – да заработят дружно, неподвластни на политически пристрастия, в името на народните въжделения.
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
Б.П.: Макар и далече от родния край, вече като световни граждани, да не забравят, че коренът им е български. Да не загърбват световната ни история и да я препрочитат. Българското писмо и четмо да озаряват душите им с благодатта на родовата добродетелност. Пък живот и здраве да е – в най близко време да отворят за деца и внуци залостените порти на бащините си къщи, за да възкръсне в тях отново пословичната българска обнадежденост.

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7