"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - Tаня Мезева – отвъд пределите на болката

Tаня Мезева – отвъд пределите на болката

Начална страница | Личности | Tаня Мезева – отвъд пределите на болката
image

Дали болката има предел, дали можем да преминем през нея и да достигнем отвъд, за да продължим? За да почувстваме света отново, да видим деня, слънцето, звездите. За поетесата от Горна Оряховица Таня Мезева може да се каже, че е една от тези, които са продължили. С достойнство, себеуважение и много любов и доброта. Въпреки трагедията, която преобръща живота й – нелепата смърт на сина й Тихомир през 2013 г., Таня продължава да дава своето време, загриженост и енергия на хората, които имат нужда от това. Повече от 30 години, тя работи в социалната сфера с хора, нуждаещи се от помощ и най-вече от добро отношение. И това тя приема като мисия, с ясното съзнание за цялата отговорност, която носи. В момента работи като областен координатор за Велико Търново към Проект към Агенция за социално подпомагане.                                
Започва да пише стихове отдавна и повече от 10 години публикува в различни сайтове.  Първата й издадена книга е за деца – „Палитра за децата, с поуки от гората“ /2011 г./. През 2014 г. издава стихосбирката „В душата ми валят сълзи – Навън вали доброта“, в която като поток се отприщва творческата енергия, за да заглуши мъката от загубата. През 2017 г. се появява втората й поетична  книга „ Поглед към звездите. Мост към любовта“, в която е посветила стихове както на общочовещи теми, така и на обичните си хора – на загиналото момче, на съпруга си, на големия син, на внучката. В момента подготвя и предстои да излезе от печат четвъртата й книга „Добротворци“, в която се съдържат детски стихове, с поуки и илюстрации за оцветяване. Нейни творби са включени в над 10 алманаха, някои от които са „Читател до поискване“, „Часовникова кула“, „Песента на сълзата“, „Съвременна българска поезия“ и др.                       
И както тя самата казва творческата енергия в човека е една, а как да я насочваме, зависи изцяло от нас. Желанието да създава, да открива най-доброто я отвежда и към рисуването. Цвят и форма, светлини и сенки, Таня нанася върху малки камъчета, изразявайки себе си. Понякога нанася боите направо с ръце. Може би така енергията се запазва по-добре. Другата стихия на поетесата са народните танци – вдадена е във фолклорната магия на танца, която я поглъща като вселена, а от фолклорния клуб „Балканика“ – Горна Оряховица, черпи своето вдъхновение.                                 
Представям ви интервюто с поетесата Таня Мезева.   

С.Г.: Таня, повече от 30 години от живота ти са отдадени на другите хора – работиш в социалната сфера. Какво трябва да бъде усещането на човек, за да приеме това като мисия, както е при теб?
Т.М.: Убеденост – вяра в доброто и силата на човечността. Може би звучи странно, но и за миг не съм си помисляла да работя друго. Осем години бях управител на Домашен социален патронаж в гр. Горна Оряховица, тринадесет години директор на Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост в с. Драганово и сега седма година съм областен координатор за област Велико Търново, по Проект към Агенция социално подпомагане. Който за каквото учил, както казва моят син програмист. Но дали професията избира нас или ние нея, няма значение. Двете ми магистратури по социални дейности и психология ми помогнаха да съм там, къде трябва да съм. Работата винаги ми е носила радост и удовлетворение, въпреки голямата отговорност към хората, за които съм се грижела. Отдавала съм много енергия и време, но съм и получавала толкова много любов, която ме прави истински щастлив човек.
С.Г.: Да  преоткриваш света и чрез изкуството е другият ти начин на живот. Поезия, рисуване, танц и музика – чрез кое от тях най-пълно изразяваш себе си?
Т.М.: Творческата енергия е една в човек. Умението да я насочваме в различни посоки е магия. Първо започнах със стиховете. Те бяха моят начин да изразя емоции от лични и чужди преживявания. После се превърна в терапия. Да изплачеш сълзите и да излезе натрупалата се като вулкан болка. Благодарение на стиховете си написани за убитото ми дете оцелявах. Има и други стихове – за любовта, онази човешката и божествената, стихове за деца - най-чистите, най зареждащите ме. По този повод и да се похваля. Предстои излизането на четвъртата ми стихосбирка, която е втора по ред книга за деца. Казва се „Добротворци”. Стихчета с изведени поуки и илюстрации за оцветяване.    Та след писането дойде и любовта към народните танци. Както казвам аз, сбъдната детска мечта. От четири години танцувам в ТФК „Балканика”, гр. Горна Оряховица и се зареждам от невероятната ритмика на българския фолклор.
А рисуването, то ми бе пратено от Бог. От 7-ми клас не бях хващала четка, но три години след смъртта на детето ми, някой така мистериозно ме накара да рисувам, че вече втора година се омайвам от палитрата. Чувствам вътрешна потребност да рисувам върху камъчета, особено само с пръсти, които за моя радост се приемат чудесно от моите почитатели.
С.Г.: Имаш едно стихотворение с емблематично заглавие „Силната жена“. Нека поговорим за нея и за  мъжките сълзи ...
Т.М.: „Силната жена” е поетичен дует с една невероятна поетеса и моя приятелка Таня Илиева. Имаме няколко общи с нея, но този се оказа зареден със силна женска енергия и много дами се преоткриват чрез него. Всеки творец е щастлив, когато усети ,че стиховете му докосват и се съпреживяват от читателите. А силата, това е любовта която носим в себе си, която ни дава вяра, че каквото и да се случва, само чрез нея можем да продължим достойно, без да изпадаме в озлобление или самосъжаление.За мъжките сълзи рядко се говори. Прието е мъжете на де плачат, да не показват болка, но аз не мисля така. Сила е да покажеш слабостта си, сила е да признаеш болката, особено ако си загубил нещо много свидно.

ЗА МЪЖКИТЕ СЪЛЗИ

Да плачат могат само силните.
Тихичко... но с истински сълзи,
измиват те душите, чистят ги
от раните и кървави следи.
................................................



С.Г.: В едно от поетичните си откровения споделяш за страха и че повече няма да позволиш да се страхуваш.  Какво би могло да те накара да изпиташ това чувство и как го преодоляваш?

Т.М.: Да, така е! В стиха съм изразила своето верою.

НЕ МЕ Е СТРАХ

Не ме е страх от болката, най-малко от смъртта,

тъй плашеща животите безлични.
Обвита във мистерия, пробождаща плътта,
изсмукваща копнежите предишни.

Не ме е страх от празното, във него аз кънтя,
камбана съм във храма на душата.
Изпяла най-кървящите и пламенни слова,
събрала се във болка осъзната.
..................................................................................

Когато човек премине през най-голямата жестокост, спира да го е страх. Или поне страхът дотолкова се смалява, че спира да бъде фактор. И все пак усетя ли, осъзнавам го и съзнателно покачвам вибрациите. И ако изпитвам понякога това чувство, то е отново за близките ми, обичани от мен хора.
С.Г.: Носиш тежестта на кръста си, усмихваш се, живееш, а само сърцето ти знае цената на загубата. Болката има ли предел? 
Т.М.: О, да, кръста ще си го нося цял живот. Болката е в мен и се уча да живея с нея. Усмихвам се и заради двама. Трудно ще ме види човек намръщена. Усмивката е любов, а аз обичам света и хората.
С.Г.: Какво пречиства повече любовта или болката?
Т.М.: Сълзите пречистват, а те може да са от любов и от болка. Предпочитам да са от радост, защото от болка, те така или иначе идват, особено вечер, когато всички заспят.
С.Г.:Говорят ли ти звездите, когато погледнеш нагоре? Достигаш ли до пространството зад тях?
Т.М.:Този път ще отговоря само със стих:П5.0 /

ПЪТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ – МОСТ КЪМ ЛЮБОВТА

В небето оглеждам се нощем,
в звездите, блещукащи там,
да видя най-светлата, рожбо,
единствено вярната нам.
Лъчите изпращат надежда
и вяра, че има живот,
в наметнала бяла одежда
Вселена, родена от Бог.
....................................................................

С.Г.: В международния литературен конкурс „Изящното перо 2017“ ти участваш с две стихотворения, свързани с националната ни родова памет. „Потомка тракийска“ ли си и какви са корените ти назад във времето?
Т.М.: Гордея се, че съм българка, гордея се, че съм от тракийски род. Родовата памет е дълбоко вътре в мен, макар че не знам много за него. Бабите и дядовците са ми бежанци от Одринска Тракия, по-точно от Лозенградския вилает, които след гоненията след Междусъюзническата и Първата световна война, се заселват около Варна, с. Тополи. За съжаление смътно помня разказите на единия си дядо, за ужаса който са преживели. Не знам дали идва от родовата памет, но темата за нестинарството е една от любимите ми. Пиша ли, съпреживявам емоцията, усещам въглените под краката си и благоговението пред жаравата.
С.Г.: На какво ни е научила националната ни история?
Т.М.: На вяра, че времето е най-големият съдник. Народ устоял векове, въпреки робство, войни, природни катаклизми и икономически сривове, заслужава уважението на света. Но първо трябва да повярваме в себе си. Да се заредим с позитивизъм и обеденим около общата кауза, наречена България. Аз вярвам, че българският дух е богоизбран и че скоро, всички ще се убедят в това.
С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“?
Т.М.: На читателите желая преди всичко здраве. Желая повече хора да са с отворени души за светлината, доброто и любовта. Понякога добрата дума, протегнатата длан и положителната мисъл правят чудеса. Вярвайте в тях!


Снежана Галчева –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“
                                   






Оценете тази статия
3.33

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7