Красимир Бачков – ваятел на многолики образи

Начална страница | Личности | Красимир Бачков – ваятел на многолики образи
image

В разказите си Красимир Бачков създава изключително интересни образи на обикновени хора - тези, които не се срещат в лъскави списания, скъпи офиси или по градските булеварди. Но затова пък са толкова пълнокръвни и истински. Описва случки, уж незначителни на пръв поглед, но затрогва сърцето с всеки детайл. Навлиза дълбоко в душевния мир и на най-малкия човек, на децата, на малцинствата, отхвърлени от обществото, на селянина. Виждаме хората с тяхната болка и обреченост, с радостта и възторга от живота. Бих казала с Йовковско майсторство извайва образите и създава усещането за морал, естетика и красота, така както правеше и големият ни класик. Като че ли оживяват образите от онази Добруджа, но с днешните болки, човешки добродетели и недостатъци. Притихваме пред обречеността на селския човек, чул страшната лекарска диагноза, но намерил кураж и достойнство да поиска от уличния музикант да му изсвири истинско българско хоро. Да го изиграе с цялата си душа, свободен и обречен, за последно. В шумното ни ежедневие сетивата ни не долавят прекрасните неща, които само човек с чистотата на дете успява – авторът умее да се вслушва в гласа на животните - глас, който малцина чуват и разбират. Едно счупено краче на птица, детската състрадателност, човешката добродетел – майсторът разказвач ни кара да усетим пълнокръвно света около нас и да вярваме, че можем да го направим по-смислен и по-добър.
Авторът е особено чувствителен към социалната несправедливост, от незаслужената бедност, на която са обречени възрастните хора, лишени от достойни старини, децата, изоставени и безпризорни. В неговите разкази, така както и в живота, човекът е изправен пред избор – да оцелява духовно или физически. Всеки взима решението за себе си. Цената на пъстроцветните „български чорапи“ срещу цената на политическото безчувствие. Читателят избира сам. Авторът не натрапва мнение - той предоставя своя разказ. Умело и разтърсващо. 
Роден е в град Добрич, има педагогическо образование и работи като учител по изобразително изкуство. Член е на Съюза на българските писатели, Сдруженията на писателите в Добрич и Варна, съосновател и редактор на в. „Антимовски хан“. Пише разкази и новели, стихове, има публикуван роман. Произведенията му са превеждани на няколко езика – руски, украински, английски, словашки. Има множество награди, последните  от които са за разказ в международния литературен конкурс „Изящното перо“, Чикаго, САЩ /2017/, Специална награда в Национален конкурс, посветен на Йордан Йовков „Земя на пеещите колелета“ /2017/ и др. Живее във гр. Варна.
Радвам се, че Красимир Бачков се съгласи да даде интервю за читателите на в. „България СЕГА“, което представям без съкращения.

С.Г.: Гн Бачков, как бихте определили себе си, от позицията на всичко, което сте преживял, надмогнал и навярно преболял?

К.Б.: Трудно е обективно да определиш себе си! Всеки човек живее с известни илюзии за собствената си същност, а понякога те така изкривяват образа ти, че се получава като в криво огледало – ти виждаш едно, а останалите съвсем друго. Ще използвам едно клише за себе си. Бих се определил като дялан, но все още ръбат камък.

С.Г.: В творчеството си сте обърнат към обикновените и незначителни на пръв поглед неща, но всяка написана дума остава следи като издълбана кора на дърво. Как го постигате?

К.Б.: Обикновените и незначителни на пръв поглед неща, всъщност определят големите, които ни се случват или към които се стремим. Отдавна съм стигнал до извода, че незначителни неща в живота няма! Дори да изглеждат така, те имат своето значение за оформяне на общата картина. Кой би отхвърлил значението на нюансите или оттенъците в едно платно?

С.Г.:Откъде черпите и как достигате до това многооразие на образи и персонажи?

К.Б.: От самият живот, разбира се! Обикновено героите или случките са
действителни, а аз само ги дооформям. Не си спомням да съм написал разказ,
който да е измислен изцяло от мен. Винаги се опирам на нещо вече случило
се, защото така е от една страна по-лесно, а от друга по-убедително.
Куриозът е, когато понякога живота ни поднася такива небивалици, че звучат
като авторска измислица.

С.Г.:Вие сте завършили изобразително изкуство, а извайвате художествени образи със словото. Кое е водещото?

К.Б.: Смятам, че словото и изобразителното изкуство са неразривно свързани. Към тях бих добавил музиката, защото доста често като пиша, използвам музикален фон. Тогава нещата се получават по- ярки, по-точни и убедителни. Обикновено водеща е идеята, която ме е подтикнала да напиша определен текст, но се случва и нещо друго да ме провокира да пиша. Една красива жена или природна гледка, вълшебна музика или усмивка на дете са също толкова силни фактори човек да хване писалката.

С.Г.:Не оставате безразличен към социалните проблеми в обществото ни. В разказите си реагирате остро на несправедливостта – политическа, морална, човешка. Кой вид несправедливост е най-страшна и как можем да се борим с нея?

К.Б.: По принцип всяка несправедливост е неприемлива за мен! Дори
елементарен анализ би показал, че политическата несправедливост води до
социална такава, а от там рухва морала и човещината у хората. Вярно е, че в
нашия свят се случват много несправедливости, независещи от нас. Когато
обаче всичко е в наши ръце и можем да променим нещата към по-добро, е
редно да бъдем справедливи! Дължим го както на себе си, така и на другите
край нас. Защото светът няма да стане по-добър, ако наблюдаваме
безразлично отстрани. Трябва да се борим срещу всяка несправедливост,
колкото и илюзорна да изглежда тази борба! Само така можем да запазим
духа си чист.

С.Г.:Изкуството може ли да повлияе на политиката и как?

К.Б.: Бих казал, че у нас по-скоро политиката влияе на изкуството. И по
времето на социализма, и при криворазбраната ни сегашна демокрация.
Само, че политиката деформира изкуството в угодни за нея форми и неусетно
то се превръща в халтура. Обикновено се славославят автори, зад които
стоят партии, организации или движения. Те са сервилни към тези, които са
ги издигнали незаслужено на върха и обслужват определени интереси.
Естествено има и такива, които създават истинско изкуство, но са
пренебрегнати по една или друга причина. Именно това изкуство преодолява
времето и успява донякъде да повлияе на политиката, когато успява да стигне
до читателите и почитателите си. Това изкуство изповядва общочовешки
ценности и не се влияе от политически, икономически или други фактори.


С.Г.Вие лично какво бихте искали да промените в социален аспект?

К.Б.: В социален аспект бих искал да променя твърде много неща, ако имах
такава възможност, разбира се. Ако трябва да си помечтая, това ще звучи
приблизително така:
- Премахване на всички синекурни длъжности в общинските и
държавни учреждения, както и максимално съкращаване на
бюрократичния апарат.
- Съкращаване на депутатите до не повече от петдесет, закриване или
обединяване на министерства и агенции, до нужните за определена
ефективност.
- Премахване на привилегиите за депутати, съдии и други държавни
служители. / Имам предвид служебните автомобили, безплатните
шофьори, бензин, дрехи, представителни и пр./.
- Максимално стимулиране на децата и младите българи, за
образование, обучение и живот в родината. Осигуряване на
безплатни жилища за младите семейства и стимулиране
раждаемостта на българите по всевъзможни начини.
- Премахване на социалния чадър над ромската част от населението,
за да не паразитират за сметка на останалите.
- Осигуряване на абсолютно безплатно лечение на деца, инвалиди и
пенсионери.
Бих продължил, но желанията ми на фона на сегашното „управление“
на държавата, ще изглеждат по-скоро като бунт срещу правителството.

С.Г.:Работите като учител, професия която и възпитава подрастващите. На какво бихте искали да ги научите? Кои са важните неща, които трябва да знаят за  живота?

К.Б.: Опасявам се, че и най-добрият учител не може да научи някого, ако отсреща няма желание за това! Сегашната сбъркана система в образованието превръща българския учител в боксова круша, върху която всеки излива агресията си. Това са директорите на училища, родителите, учениците и дори голяма част от обществената среда. Най-добър учител за всеки е самият живот, защото информацията и знанията, които учениците получават в училище, често са по-малко от тези в интернет. Колкото до възпитанието смятам, че личният пример е най-доброто, което всеки може да получи от родителите, учителите и хората край себе си. Лично аз винаги съм се опитвал да бъда справедлив към учениците си и се опитвам да живея достойно. Друг е въпросът, доколко успявам.

С.Г.:Печелили сте много награди, имате безброй почитатели. През 2017 г. в Международния литературен конкурс в Чикаго „Изящното перо“ разказът Ви „Българските чорапи“ бе  отличен с Трета награда. Какво би предпочел да има човекът Красимир Бачков – българските чорапи или скъпата лимузина?

К.Б.: Един ден вещите ще загубят значението, което им придаваме в момента.
Това ще стане, когато не сме толкова бедни като сега. Те са, за да ни служат,
а често се случва точно обратното. Скъпата лимузина, апартамент, вила или
дреха са самоцел единствено на бедните духом. А когато постигнат целите
си, какво идва после?! Една огромна, пустота и абсолютно безсмислие. Като
метафора българските чорапи са за предпочитане, защото са по-скоро плод
на духовността ни. Обикновено на определена възраст при всеки човек идва
едно отрезвяване. От една страна си загубил илюзиите си, от друга, времето
което ти остава е недостатъчно, за да промениш живота и себе си. Разбираш,
че само това, което е свързано с духа и душевността остава трайно след теб.
Натрупаните пари, имоти и предмети се обезсмислят, както и всичките ти
усилия, за да ги придобиеш. На човек му трябва малко – двама – трима
истински приятели, деца, с които да се гордее, признание, време и
спокойствие, за да погледне към небето, да усети вятъра и да се порадва на
простите неща в живота. Всичко останало е суета …!

С.Г.:Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?

К.Б.: На читателите на в. „България СЕГА“ желая здраве, вяра в доброто и поне толкова кураж, колкото да стигне за една малка положителна промяна в самите тях! Големите промени ще дойдат, след малките у нас самите …!

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“







Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7