„Птича песен“ на Красимира Байлс обикаля света със своето послание

Начална страница | Личности | „Птича песен“ на Красимира Байлс обикаля света със своето послание
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, в последните няколко броя Салон за българска култура и духовност - Чикаго, започна да представя поредица от интервюта с автори, участвали в Международния литературен конкурс „Изящното перо“ 2017 - български творци, които живеят в САЩ,  България и навсякъде по света. Ще имате възможност да се докоснете до техния вътрешен свят и да усетите силата на творческото им съзидание.

  
Трудно е в няколко изречения да се вмести един микрокосмос, в който се кръстосват огнени енергии, застават на кръстопът светове и пространства. Без да е пресилено, така бих нарекла Красимира Жечева-Байлс, визирайки това което извира от нея чрез различните форми на изкуството.    
Първия огън в нея запалва звукът на цигулката и музиката, която излиза от нея, когато е само на шест години. С детска отдаденост се захласва и по балета и го прибавя към любимите си занимания. По-късно любовта към танца я пренася в света на модерния балет. С цигулката приключва след един неприятен детски инцидент, но завинаги остава свързана с класическата музика. С модерните танци обикаля България и Европа, участва в концерти и фестивали. По-късно учи хореография в Спортната Академия в София. Пише стихове, рисува, усеща музиката в душата си. Иска да напише книга за всичко, което бушува в нея и вихрите я отвеждат във все по-дълбоки води.Така се отправя на обиколка из Европа в търсене на идеи и човешки истории.  Среща невероятни хора и гради образи  в паметта си. Една от срещите й с австралийски гражданин е съдбовна – сега той е нейн съпруг, неотлъчно е до нея и я подкрепя във всичките й проекти. Започва да пише книгата през 2012 г. Сложната тема, заложена в нея, я кара да търси и преравя древни писания, документи и книги. Заминава за Австралия – от начало в гр. Аделаида, а после и в гр. Пърт.  Когато разбира за Международния литературен конкурс „Изящното перо“ на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, решава да напише разказ специално за конкурса. Пише „Птича песен“ за един ден, но както тя споделя „в мен той бе отлежал отдавна“. Творбата е отличена с Първа награда, а птицата заживя свой живот, обикаляйки света със своето послание.

С.Г.: Ти беше президент на Българска асоциация „Родина“ в гр. Пърт – Австралия.  Как тя работи толкова далеч от България и успява ли да накара българите, живеещи там, да се почувстват поне малко по-близо до Родината? Какви емоции и моменти съхрани?

К.Ж.: Имах удоволствието да бъда част от ръководството на Българска Асоциация „Родина“ в гр. Пърт, първата година като член, а 2017 г. и като Президент. Да си призная честно, никак не исках да поема ръководството, защото се познавам що за човек съм. За мен важи правилото или даваш всичко от себе си, или въобще не се захващай. Забавих писането на книгата си и се хвърлих през глава да бъда един достоен и различен Президент, да стъпя върху изграденото и с широк замах да отворя пътя на култура и традиции - неща, които обединяват българина, където и да е по света. Българите обичат България, въздуха, който вдишват, запомнят дъха на горите, изгрева, фолклора и вкуса на храната. Тях сънуват и за тях се връщат. Този заряд е цел за опазване. Екипът, с който аз работих, беше от изключителни хора. Независимо от различията ни по мнение и емоционалност, мисля че свършихме страхотна работа, осъществихме нови идеи и имах пълната им подкрепа. Спечелих сърцата им с вкусни гозби и хубави думи. Мисля, че в Българските клубове обръщенията към нашите сънародници трябва да бъдат на красивия  български език, от вратата на вътре е нашата крепост. Какво запомних? Коледата. Българският клуб  има широк двор и високи дървета и за Коледното тържество, с мъжа ми опънахме бяла тента, украсихме я с чакрък, цветя, картини от България, наредихме щанд със сладка, лютеници, погачи, зелник, дантели и керамични съдове. Светлини и наредени маси. Видях усмивките на едни наистина щастливи хора, които за малко се бяха върнали в България, предадох им моя заряд и гостите споделяха, че е била най-запомнящата  се Коледа за тях. Далече по меридиан от България, но в скромен двор, под чардака и с омайно биле, в Пърт, беше се настанила нашата си България. Учредихме и награда „Ако си дал“ за принос към обществото, за да бъдат добрите дела цел, начин на живот и пример. Идеята ми бе вдъхновена от песента на Емил Димитров и обикновените думи „не си живял напразно“. Няма да забравя никога и сълзите от благодарност и радост. Този спомен ще отнеса със себе си.

С.Г.: Освен за национални традиции, история, културни събития, вие се събирате редовно на разговори с общочовешки теми – за мисията ни в живота, за себепознанието, за пътя на душата и др. Тази философия за живота помага ли на нашите сънародници да се адаптират по-бързо към този толкова различен и далечен свят?

К.Ж.: Права сте като казвате толкова различен и далечен свят. Първо моята душа оцеля благодарение на българите, които срещнах там и приятелствата, които изградих. Че ако не се събираме с българи, с кого? Ние споделяме общо слово, традиции, история, музика, танци, без значение професии и политически пристрастия. Тази връзка е здрава и за мене е част от пътя на душата. Духовността е нещо, за което мога да не спирам да говоря, стига да има кой да слуша. Не хабя думите си, ако няма кой да ги чуе. Търся и ме търсят сродни души. Философията от сблъсъка на самите нас със себе си. Обикновено в обръщенията си по различни поводи като Президент, използвах по-различен подход, където основно място е личността, човека, името му. Например за 3-ти март разказах за невероятния принос на Макгахан, американски журналист от Ню Лексингтън, който е имал смелостта да прекрои историята с думите и делата си. Това е силата на духовните и пробудени хора. Скромни имена с голяма сила. Ако не се оставиш по течението на така наречения западен свят, имаш шанса да съхраниш личната си духовна потребност. Адаптация, без философия, за мен е невъзможна. Духовният човек е толерантен към различията, не се ядосва, не коментира, а следва своя си път.

С.Г.: Какво представлява БГ Клуб „Бабини гозби и модерни кулинарни изкушения“? Каква е тайната на почти сто-годишната рецепта за кюфтета, за да може те да бъдат кулинарно изкушение и до днес?

К.Ж.: Веднага след пристигането ми в Пърт, организирах този своебразен курс по готвене. Нарекох го така, защото то включва обединение и корен. В гр. Аделаида, където бях отначало, всяка неделя имах щанд на Органик маркет, където на голям плакат бе изписано „Българска национална кухня“. Срещнах много хора, сготвих много храна - хляб, баници, пирожки, мусака, кебап  и всичко от българската кухня. Редовни клиенти идваха с кутиите си, за да си отнесат храна за дома. Големият ми син ме научи да правя хляб и торти. Два смешни случая имах - две дами, влюбени в моята мусака, поискаха тениски на които да изпишем „ Аз обичам мусака“ и едно момче, което поиска да му увия цялата тава с баница. Не говореше български, но помни баниците на баба си - българка. За това, организирането на курса по готвене в Пърт си беше едно естествено продължение на емоцията, нови прекрасни хора, обединени от негово величество готвенето. На прословутата рецепта за кюфтета попаднах случайно. Един човек е имал страноприемница, хората са се спирали да похапнат, а неговите наследници я направиха достояние. Самата тайна е, че за да бъде кюфтето вкусно, пътят е дълъг и не лек. Много месене, правилна консистенция – въздух и вода, отлежаване в точни съдове и време. За това чужденците обожават българските кюфтета и кухня, защото за нас храната не е просто храна, а любов, вдъхновение и време. Изкушението да вдъхнеш живот и вкус. Затова кюфтетата ни винаги са различни, независимо, че се слагат същите съставки.

С.Г.: Българите в гр. Пърт имате „Клуб на захласнатите любители на книги“, за който ти самата си донесла от България над 150 книги. Лесно ли се пренася такъв „товар“ и кое натежава повече в него – физическото или духовното съдържание?

К.Ж.: У дома в България имам много книги, и аз и децата ми четем. Ако не си купя нова книга, сякаш не съм човек, чувствам се загубена, ограбена. С големият ми син се опитваме да следим книжния пазар. Не можех да си представя, че ще пристигна в Австралия без книги. Все едно мъртва. Аз се местя и книгите с мен. „Клубът на захласнатите любители на книги“ си беше спонтанното ми раздаване към хората, търсене на съмишленици. Самата аз съм информационен носител. Описах всички книги - коя е с награда, коя е екранизирана или ще бъде, две думи за автора. В Клуба се събирахме да обменяме информация, да говорим за прочетени и непрочетени  книги, да препоръчаме тема. Духовната тежест на словата, на информацията, на отделеното време е огромна. Дори и на трима да предадеш информация, трудът си струва. Преражданията, уроците от живота, мисията на душата в тази й форма, пътят й, това бе една дълбоко запомняща се тема, в която се включиха и млади и възрастни. Осъзнаването кой си и част от какво си е силен духовен напредък.

С.Г.: В двора на БГ Клуба сте сложили две големи дървени кукли – на българска мома и на български момък, а ти самата си ги изрисувала с шевици, гайтани, сложила си им калпак и шамия.  Как се приемат от австралийците тези самобитни, красиви и колоритни  носии? Проявяват ли интерес да научат повече за нашата история и традиции?

К.Ж.: Тези кукли са ми особено скъпи. Идеята ми възникна във връзка с българското училище и въобще за младите хора. Исках да създам повод за разговори, да се вгледам в българската богата символика, в азбуката на шевиците, те разказват хилядолетна история, да провокирам въпроси за смисъла и съзиданието. Нищо не е случайно в символиката, цветето, кърпата, калпака и всеки дребен бод на игла. За куклите платих собствена цена, направих ги за една седмица и от лепила и бои се оказах със зачервени очи и алергия, но за Коледа бяха готови. Мъжът ми много ми помогна, запален от моя ентусиазъм домъкна стяги, резачки и какви ли не инструменти. Австралийците, свързани с България по някакъв начин, намират нашия живот безкрайно интересен и цветен. Например се изненадват, че ние имаме празници, в които всички ядем едно и също, като Никулден, Заговезни, Бъдни вечер. За тях това е уникално и без аналог. Никой не остава равнодушен от дълбочината на българската песен и хора. Чудят се, как запомняме цялата си история, когато тя е била и е толкова интензивна. Да видиш австралиец с везана риза хванат на хорото, значи че сме успели да ги запленим.

С.Г.: Зная, че от доста време пишеш роман, който всъщност е едно изследване на цивилизациите, където ти достигаш и до дълбоките корени на произхода на днешните българи. Какво те провокира да се насочиш в тази насока?

К.Ж.: Започвайки книгата не съм и предполагала до къде тя ще ме отведе. Исках да бъде по-скоро книга за пътя на душата, но се задълбочих, осъзнавайки, че няма път, ако няма корен и произход и така темата се разшири за древността на човешкия живот и произход. Следвайки много документи, понякога чета по пет хиляди страници, за да намеря десет, които потвърждават моята теория. Събирах пъзела като Шерлок Холмс, изследвах знаците на фолклора по света, намирах истинските преносители. За мен те са обикновените хора, легендите и фолклора. Чета и предсказанията им и пиша за тях. Те са неподправени от историци, археолози и антрополози. Извървях и „Пътя Камино“ през 2016 г. Следвйки знаците, виждам неща, които другите не виждат. Невидимите водачи ме съпровождат в разчитането на видимия и невидимия свят и как се черпи информация от Акаша. И шокът, когато стигнах до прабългарите, които в хилядолетията са сменяли имената си, но са пазили ключа на сътворението. Знаците, които се разчитат в момента, ще ни кажат точно това, случилото се преди седемдесет хиляди години и къде сме ние. Книгата ми е за целия свят, сложна е, защото е поднесена не като обичайно изследване, а е предадена чрез живота на една жена, която е всяка една от нас и философските разговори с един човек. Накрая се разбира кой е той. Книгата е пълна със смях, ирония, дълбоки проникновения, крайности и остър език. Ще дам уникални и за някой налудничави разсъждения, но това е моята мисия - да накарам читателят да се разрови и прочете и сам да се убеди в написаното, да открие, колко безпощадно сме лъгани. Омразата към лъжата ме води. Чистата душа е огромно оръжие, тя е чистачът на обществото и събаря стени. Търсачите на Истината ще я намерят.

С.Г.: През  миналата година взе участие в Международния литературен конкурс „Изящното перо“ 2017, в който твоя разказ „Птича песен“ бе отличен с Първа награда. В едно изказване споделяш, че е написан специално за  конкурса. Разкажи ни нещо повече за това. Според теб хората имат ли сетива, за да чуят птичата песен, да усетят какво се пее в нея и то да достигне до дълбините на душата им?

К.Ж.: Година преди конкурса, седейки сама на двора в къщата ни в Пърт, наблюдавах птиците. Имахме хранилка на оградата и идваха всякакви цветни птички и папагали. Зад оградата има големи дървета. Гледах ги как жизнерадостно живеят, как изчакват партньора си и се хранят заедно, как се защитаваха взаимно, забавляваха се и отлитаха. Видях толерантност и простичко щастие. Мислех си - птиците идват при мен, после летят по други дворове, виждат различни неща, и смешни и тъжни, и как ли ние изглеждаме в техните очи. Ние зад оградите, а те високо, високо в небето. Взех един лист и нахвърлях няколко думи, казах си за следваща книга може би, от името на птица. Заради конкурса го претворих в разказ. Четох информация за птиците, търсих моя герой. Намерих го в крехкото телце на Авлигата със сини крачета. Не исках разказът да е тъжен, но така се получи. Дълго отлежалата тема „изпя“ птичия разказ за един ден. Преди хората да чуят птичата песен, нека чуят своята собствена песен, на какъв херц е настроена. Да усетят какво пее душата им, да чуят импулса на думите, да настроят мелодията си. Без това няма как да чуеш, не само птичите песни, но и песента на водата, на гората и на другите хора. Чувай себе си, за да чуваш и заобикалящия те свят, слушай и тишината. Там е свободата, изпята от птиците. Всяко изречение в разказа ми е послание. Всеки път, когато го чета, докосвам сама себе си и плача. Силата на думите е стряскаща.

С.Г.: Ти си от тези творци, които са силно експресивни и в стиха и в прозата. Със силата на любовта и омразата изграждаш твоята собствена стена. Успяваш ли да я опазиш от разрушение и каква е цената на „кървящата ивица“ в теб?

К.Ж.: В стихосбирката ми „Единствена“ има едно стихотворение „Кръстосване“, кратко и точно съм се описала, бях ядосано на самата себе си. Така и пиша. Рязко, точно и право в целта. Никога не съм редактирала стихотворенията си - или я имаш думата, или я изчакай да се появи. Намирах трудност в дългите обяснения и много се уплаших, когато реших да пиша книга. Казах си, ти си по дръзките и кратки думи, но и този страх отмина. Най-трудно се гради стената на любовта, защото „и само малка дупка в нея“ ще я срине. Хората си мислят, че любовта към семейството - партньор, деца, родители е достатъчна. Не, любовта е към всички, за всички, тя е отворен кръг, за да влиза и излиза свободно, тя е заобикалящия ни свят. Но изграждайки личната си стена, ти трябва да я опазиш и с „ кървяща ивица“, да те обстрелва светът, тихо да вие твоята душа, падаш, ставаш, но с високо вдигната глава. Всеки ден трябва да обичаш нещо, слънцето небето, изгрева, птиците, човека. Омразата в мен идва към лъжата, тя е в основата на човешките световни разпри. От лъжа убиваш, от лъжа започва война. Опазването на любовта във всичките й форми е трудно и е преимущество на силните хора. Кулата на лъжата се държи от слабаци и тя рано или късно рухва.

С.Г.: Каква беше за теб изминалата 2017 г. в личен и творчески план?

К.Ж.: Весела! Работейки, се забавлявах. В Пърт има мултикултурен център и те организират демонстративно готвене под наслов „Светът в чиния“. Пред гостите всеки месец се представя различна кухня и култура. Дават се рецептите, снимки на ястията и става голямо забавление и вкусно хапване. Поканиха ме и аз отидох със съпруга си. Развихрих се и украсих залата с български носии, картини, занесох и реплика на най-старото обработено злато в света от Варненския некропол. Имаше бъклица, българска роза и какво ли не. Докато готвех и край мене хвърчеше брашно и точех кори, разказвах за невероятната страна, наречена България. Говорих за култура, за песента на Валя Балканска, за траките и археология, затрупах милите хора с куп информация, но усетиха полъха на дъхавите български рози. Направих им зелник, обясних много ясно, коя е родината на киселото мляко и го направих пред тях, ядохме кебап от пръстен гювеч, шопска салата и печена тиква. Гостите, от различни националности споделиха накрая, че това им е било най-доброто посещение, някой да готви и да говори за култура. Мисля, че научиха много за нас. Храната, като средство на разпространение на културата, важно е.  Годината премина в кулинария, смях, ангажименти в Българската асоциация, бизнес, запомнящи се срещи, усамотено писане и четене. Направих Антология със стихове и творческа автобиография за Националния музей по литература. Наградата от Салона за българска култура и духовност в Чикаго ми е особено ценна, защото е награда за новатор като мен, първият ми разказ вдигна собствената ми летва и сега се състезавам сама със себе си. Подготвям и други разкази, причудливи и с подобни послания и ще ги издам като сборник.

С.Г.:Какво би казала на българските читатели на в.“България СЕГА“?

К.Ж.: Творецът създава, той е магьосник, умее да материализира, каквото иска и за каквото мечтае. Всеки един от нас е творец.
На читателите мога да кажа: „ Кръстосайте“ себе си чрез себепознание, изградете си собствена стена, впишете името си в нея и чуйте свободата, изпята и пренесена от птиците. Вярвайте в една религия, тази на Любовта. И бъдете звезди в собствения си живот, на вашата улица, във вашия град, после блясъкът ще се пръсне навсякъде...

Снежана Галчева
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7