Стоян Михайловски – майстор на сатиричното изобличение

Начална страница | Личности | Стоян Михайловски – майстор на сатиричното изобличение
image

Китните български градчета, сгушени в снагата на Балкана-исполин са места, откъдето идва не един национален герой, просветител, книжовник, общественик. Град Елена е родното място и на един от тримата големи български писатели след Освобождението и началото на разнопосочния 20 век – Стоян Михайловски. Той, заедно с Иван Вазов и Константин Величков, е едно от  големите имена, наложили се в българската литература в периода между двете столетия, макар и доста противоречив и определено недоразбран и оценен приживе. Ражда се в будното семейство на заможния българин Никола Михайловски – книжовник и просветен деец, който е брат на Иларион Макариополски – борец за църковна свобода, висш духовник. Неговото светско име е Стоян, а бъдещият писател и общественик носи същото име като чичо си – Стоян Михайловски. Младежът, както много други интелектуалци, получава юридическо образование. По-голямата част от представителите на свободните българи са жадни за знания и отворени за просвета и образованост. Жаждата към познание го отвежда във френския лицей в Цариград, където учи до 1872 г.  За времето си това е едно престижно учебно заведение, което не всеки може да си позволи да завърши. Там за първи път на младия човек се открива хоризонта към френската и западно-европейската култура и специално се провокира интереса му към западната литература и философия. По-късно продължава образованието си във Франция – посещава лекции по право в университета в  Монпелие, но завършва юридическото си ообразование през 1883 г., след края на Руско-турската освободителна война.
Литературната си дейност започва още през 1872 г., когатопише „За нравствеността на един народ“ - сп. „Читалище“, Цариград. Изключително продуктивен и ерудиран той оставя богато и жанрово разнообразно творчество.  „Сцени от парламентарния живот в България“, 1884 г., „Библейски стихотворения“ 1889 г., „Железни струни“, стихотворения, 1890 г., „Поема на злото“, 1889 г., „Нашите писачи и газетари“ – сатири, 1893 г. , „Философски и сатирически сонети“, 1895 г., „Книга за българския народ“ 1897 г., „Източни легенди“, 1904 г., „От развала към провала“ – очерци, 1905 г.,  и др. Има и много непубликувани ръкописи, между които е и пиесата „Когато Боговете се смеят“ /въпреки това тя е играна на сцената на Народния театър през 1922 г./. Надарената му, сложна и противоречива личност го кара да търси изява в различни направления. С еднаква отдаденост участва в обществено-политическия живот, в делото за освобождение на Македония, преподава. Депутат е във Велико и Обикновено народно събрание през годините 1886-1887; 1894-1896;1903-1908. 
На 20 септември 1902 г. изнася реч по Македонския въпрос в Народното събрание. С пламенно слово говори за българите, останали под робство в Македония. Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия факултет /1892-1894/ и в Историко-филологическия факултет /1897-1899/, доцент е по всеобща литературна история във Висшето училище /1895-1899/.
Писателят и общественик Стоян Михайловски, както и повечето хора в Следосвобожденска България, изживяват своите разочарования и крах на надеждите за един истински свободен, демократичен живот в страната, в който ценностите, идеалите, морала на политици и общество да бъде на висота. Преминавайки през житейски и лични разочарования, в творчеството си той намира едно много силно изразно средство, с което да покаже недъзите и пошлостта в обществено-политическото устройство на България - сатирата. Сатирата като метод на изразяване присъства в по-голямата част от творчеството му. Ненадминати са неговите басни, епиграми, афоризми, които и до днес остават като едни от големите постижения в този жанр. Но не само те – в стихотворенията, поемите,  публицистиката неизменно присъства сатиричният остър език и откровенна критика за продажните политици, угодническите „вестникари“ и „газетари“, както нарича журналистите, които със своите писания издигат пошлостта и деморализацията както в политиката, така и в обществения и културен живот. В сатиричните очерци „От развала към провала“ прави откровен разрез на състоянието на българската журналистика по това време с безпощадна критика и сатирично изобличение. Представя амбициозните, но бездарни и неуки „писачи“ с повърхностни познания. С особена сила на изобличението пише сатирата „Кадрилът на смъртта“, в която засяга и един друг проблем – за семейния морал, за новия градски живот, в който при всяка съпружеска двойка изневярата, пошлостта, цинизма, плътското удоволствие са нещо обичайно. Изключително противоречиво и даже отрицателно, стигащо до безпощадна откровеност, е отношението на Стоян Михайловски към политиците и специално към водачите на отделните партии. За него българският партиен лидер е олицетворение на сервилност, алчност и престъпна демагогия. Политик, който мисли само за собственото си благополучие и угоднически превива гръбнак пред по-силния на деня и пред владетеля. Силно разочаровн е и от интелигенцията като цяло, а в своите сатирични творби ги нарича „паплач“ и „интелигентна сган“.
Изключително надарен като дълбочина на мисълта и насочен към вътрешния си свят, търсещ духовни измерения, творчеството на писателя има и философска насоченост и размисъл. Съвсем естествено е да се сближи с кръга „Мисъл“, за който знаем, че много трудно допуска контакти, както и да бъде включен като автор в едноименното списание. Самият д-р Кръстев пише за неговите сатири: „Силата на неговата реч няма равна на себе си в нашата литература. Това не са вече думи, това не са вече фрази, а някакви гръмотевични удари, които зашеметяват читателя и го карат да настръхва“.       
Освен с литературна и философска насоченост, житейският път на общественика Стоян Михайловски е свързан и с освободителното движение за Македония и Одринско. В началото на 20 век е активен деец и председател на ВМОК. Тази организация постепенно се разединява и разпада, а Стоян Михайловски определено не е съгласен с политиката на управляващите към македонския въпрос. Разочарованието му лично от действията на Фердинанд и отправените критики към него докарват доста неприятности на писателя. Заради изказаните си лични възгледи за него в статията „Потайностите на българския дворец“, отпечатана във в. „Ден“, 1904 г. дава повод на монарха да осъди автора, макар и условно за седем месеца. Но най-голяма известност, писателят дължи за произведението си „Книга за българския народ“, 1897 г. Тя е едно от най-мощните явления в европейската политическа сатира по онова време за пороците на властта. Въпреки че главният герой е назован Абдул Рахман паша, визирайки източен владетел, той олицетворява българското управление. Този владетел иронично казва, че трябва да се развращава, да се вземат продажни служители, да се държи масата в невежество и подчинение. 
Стоян Михайловски е останал в съзнанието на съвременниците и с едно от най-популярните и жизнерадостни стихотворения, превърнало се в химн на българската просвета и култура. То е изпълнено с бодър оптимизъм, гордост и преминало през вековете до днес звучи така истински, че ни кара да осъзнаем значението си, че сме част от световната история. Още през далечната 1901 г. това стихотворение се изучава в много български училища, а заслуга тези строфи да се запеят има композиторът Панайот Пипков. Като учител по музика в ловешко училище, той е особено очарован от патоса, с който негов ученик рецитира стихотворението за Св.Св. Кирил и Методий. Това го вдъхновява да напише музика по този текст и още в клас започва да нотира с тебешир на дъската.
Въпреки творчеството, което оставя, писателят и общественик Стоян Михайловски завършва земния си път с едно неудовлетворение, че е могъл да бъде полезен повече с творческата си мощ и духовен потенциал. Отива си от този свят на 3 август 1927 г. в София.

Учител и ученици
Духовен отровач — условен за народен
Учител — проповядваше на младежта
Таквиз начала: — Вън от предвековний ред природен
Мощ друга нема на света!
Бог — то е висша слепота!
Зад туй що прости хорица наричат Провиденье —
Стои най-пълно самоуправленье
На Веществото, царство на Плътта!
Живейте
В наслада и игри — без грижанье светлейте!
Дълг, идеал, прогрес — това сж празни думи!
Самотверженост, любов — това са вети глуми!
Законът на законите в тъз реч стои: сполука!
**
От школата излезоха мъжаги
Които лакомяха за облаги
И за добивки. Тяхната наука
Роди господаруването на юмрука,
На хитрините —
И на сплетните. . .
**
Тежко
На онуй общество
Където юношеските училища
Се преобръщат на блудилища
И на губилища.
Злато и пламък
— Ах, колко се боя от грозний плам! —
Заохкало златото. . .
Чул пламъкът — и отговорил: — Знам
Че многома в мен виждат въплощение на злото;
Но мамят се: аз испълнявам блага рол в света!
И ако ти владееш днес блескавина и чистота —
Едничък аз можах да ти ги дам!
***
Тегловници, тъз басня посвещавам вам.
На вашата съдба схванете смисълта.
Притиска ви тъгата —
Ала пречистя ви душата!
Бонапарт пред райските врати
Яви се Бонапарт пред входа на Едема
И силно взе да чука. . . Ангелът вратар
Запита: - „Кой е?" - Френецът му отговори:
- На род велик аз съм върховен господар!
Аз покорих Европа, рой царе заробих,
И мойто име се въспява в целий свет. . .
Пред Божий блясък всеки други блясък гасне,
Издума ангелът. . . „Тук ти си непознат!"

КРАЙВЕКОВНО ТЛЕНИЕ
 
Епоха на разкапалост!... Век на душевно тление!
Ни Идеал, - ни Идол!... Свяст, блян, всичко е разбито!
В душа пресищане и скръб, а в разума съмнение!
Което беше светло, днес е в тъмноти обвито!
 
Горчив анализ подкопа догмати и начала!
Прибежище - във никакви ученья - няма трайно!
Морал, преданье, правда, ред - са мода отживяла!
Във Лабиринт от Знания загина всичко знайно!
 
... О, като жалко купище от черни развалини,
пред нас стоят Идеите, на тисящи години!...
Духовната - издигната от рой народи - сграда,
 
върху ни, сякаш с пъклен шум и разгромленье пада!
И сякаш че, - от смрадност всесветовна задушени,
в нас воля и желанье са вече умъртвени!

ИЗ "КНИГА НА РОБИТЕ"
 
Рая на върлата безхлебица, чер рой,
вий що се раждате на бунище - и мрете
чрез буна, дриплювци, вий чийто глас е вой,
 
низвергнат Хамов род, неволна сиромаш,
над вас и слънцето веч гачели не свети,
- а Божий мир е ваш - цял целеничек ваш!!
 
Аз ви не уча да презирате тоз свят,
да устремите към небето мисълта си, -
о хора с бузи хлътнали и с тънък врат!
 
Една поука вий ще чуете от мен:-
поискайте от всяка благота частта си,
поискайте свърталище на белий ден...
 
Вземете силом туй, което е било
за вас създадено, за вас предназначено;
назве ли някой делото ви грешно, зло
 
кажете му, че за народа няма грях,
че всенародното желанье е свещено,
и че несправедлив закон е шепа прах!
 
Властителство недей търпя над свойта власт,
веление недей търпя над свойта воля,-
светий народний пълко! Ти си люден пласт,
 
над който се издигат пирамиди смет -
тиранства! О, бъди смел в своята неволя,
размърдай се, от мощна ненавист обзет!
 
Ще рухне всичко - трухъл храм ще се срути:
и огрев нов тогаз духа ти ще съгрее,
и изгрев нов тогаз над теб ще заблести!  



Снежана Галчева
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7