"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - Романите на Фани Попова –Мутафова – история или бъдеще?

Романите на Фани Попова –Мутафова – история или бъдеще?

Начална страница | Личности | Романите на Фани Попова –Мутафова – история или бъдеще?
image

Няма съвременен българин, който да не изпитва гордост и в жилите му да не закипява кръвта на племето, когато чете за славното минало на една велика, свободна и силна България. Чувства се горд от това, че е наследник на царе и войводи, накарали най-силните империи и управници да се съобразяват с тях. Тези чувства на гордост и на национално съзнание, че носим името „българин”, дължим и на историческите романи на една от най-продуктивните и талантливи български писателки Фани Попова-Мутафова. Нейното име дълго време не се нареждаше сред най-известните ни автори, но не защото заслугите й не са достатъчни  за това. Въпреки всичко обаче, когато говорим за българския исторически роман, тя неизменно се свързва с него. За повечето от читателите тя е позната от неповторимата тетралогия за Асеновата династия. Но тя е автор и на разкази и повести, както и най-добрия ни преводач от и на италиански език. Някои по-известни преводи от италиански език са „Старецът от планината”, роман от Грация Деледа, пиесата „Мирандолина” от Карло Голдони (поставена в Народен театър „Иван Вазов” и се играе  сезон 1935-1936 г.), „Изключена” от Пирандело, сборника „Черен хляб” от Джовани Верга. За този превод  италианският писател и критик Жорж Нурижан изказва възторга си и пише, че преводът е безукорно верен и точен, „обагрен с онези оттенъци на речта, които само един истински художник може да изрази”. Остава неизпълнен грандиозният й замисъл – трилогия със заглавие „Великата река”. В предложения от нея анотиран текст до редакцията на издателство „Народна младеж” тя пише: „В трилогията, върху която работя, имах смелостта да си поставя трудна и сложна задача, а именно да посоча главните етапи и решителните мигове на нашия народ, поставен да живее и крепне върху един от най-оспорваните кръстопъти на историята и географията. В том І „Светилището на Дионис”  проследявам някои от съществените въпроси, които свързват в общо цяло хилядолетната история на траките. Том ІІ „Волята на рударите” е великото преселение на народите. Том III-ти „Великата река” е образуването на българската държава”.           
Фани Попова-Мутафова е дъщеря на ген. Добри Попов, завършил Военна академия в Торино – Италия, където живее със семейството си. След завършването на гимназия в София, бъдещата голяма писателка учи пиано в Мюнхенската консерватория (1922-25), където се запознава със съпруга си Чавдар Мутафов – известен архитект, писател и критик. До 1944 г. Фани Попова-Мутафова издава над 35 книги и е най-продуктивната и най-популярната писателка в България по това време. Поетът Кирил Христов казва за нея: „Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова-Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература”. След 9-ти септември 1944 г. произведенията на голямата писателка са забранени, заради „твърде остарял и идеалистичен поглед върху историята на България и липса на марксическо осветление на епохата и на положението на народните маси”. Последва незавидната съдба на талантливите и различните, една от които е и Яна Язова. Фани Попова-Мутафова е изключена от Съюза на българските писатели и е осъдена на строг тъмничен затвор за 7 години! Причината? Обвинена е във великобългарски шовинизъм. В протокола на СБП за изключване на „фашистките членове”, тя е поставена след бившия премиер-министър проф. Богдан Филов. Причината да я обвинят във великобългарски шовинизъм е, че заедно със съпруга си и други видни интелектуалци, става член на основаната през 1938 година историко-научна организация „Ордата”. Дружеството има за цел да разяснява истината за древната българска история. След идването на комунистическия режим членовете на организацията са обвинени във фашизъм и са подложени на репресии. Стига се дотам, че когато от чужбина се обаждат в Съюза на писателите, за да установят контакт с писателката, чиновниците се допитват до ЦК на БКП. Оттам нареждат: „Кажете им, че е умряла”. Заради тежкото здравословно състояние, Фани е освободена от затвора след по-малко от година, но литературната й изолация и „ветото над книгите” й продължават чак до началото на 60-те години. Тогава партийните отговорници правят великодушен жест и позволяват да бъдат преиздадени романа „Дъщерята на Калояна” и Сборник разкази. Но поставят унизителното условие да пренапише предговора и да редактира и коригира някои места в романа. Така писателката трябва да направи своя избор – или да се отрече от всичко свято, в което е вярвала, или да направи компромис, за да може книгите да достигнат до хората. „Дъщерята на Калояна” излиза, но високата цена, която авторката е платила за това не разбира никой. Много от верните й читатели и последователи я обвиняват в предателство и й обръщат гръб в този убийствено тежък момент за нея. Тогава отново се затваря в къщи, плаче по цели нощи и си задава въпроса: „Струваше ли си преиздаването на „Дъщерята”? Може би отговорът е даден по-късно от няколко поколения българи, за които тази книга е не само вдъхновяващо четиво, но и урок по патритизъм и национално самосъзнание. Тя е не само едно великолепно повествование, където справедливостта и доброто надделяват в трудната битка с политически интриги и власт. „Дъщерята на Калояна” е философско-психологичен роман за духовната и физическа сила на българския воин, за отгворорността на българския владетел, за уменията и морала на българския държавник. В този роман по един особено силен художествен начин е представена и една друга историческа истина, която някак си винаги е оставала настрани – съдбата на дъщерите и сестрите на българските владетели. Винаги акцентът е падал върху държавническите решения, войните, битките, дипломацията и войнските успехи на един владетел. Но много често доброто на държавата е зависело и от жертвата, която тези крехки жени са принасяли – собственото си щастие, заради наложени бракове в чужди страни. В името на голямата цел – България. Те влизат в най-голямата битка – тази със себе си, принасят най-голямата жертва – собствения си живот. Без овации на победители, без право на ликуване за спечелена победа. Дъщерята на цар Калоян – Мария - извървява пътя до своята Голгота. Пожертвана е една красива любов, първата трепетна прегръдка. Една крехка девойка се превръща във владетелка, но и в жена. Ако авторката би могла само да погледне напред във времето и да види възторга на читателите, със сигурност щеше да си отговори на въпроса. Да, струвало си е тази книга да достигне до тях!             
Книгата започва с празненства в Търновград, само няколко месеца след смъртта на великия цар Калоян: „Народът се веселеше. Имаше ли хляб и зрелище той можеше да забрави, че от Солун непобедимите Калоянови войски бяха върнали мъртвото, осолено тяло на своя цар, починал при твърде чудни обстоятелства. Може би истината се носеше като опасна мълва от ухо на ухо, все пак едва ли някой се съмняваше в черната измама, която крепеше новия царски престол, но по-удобно беше в тия неспокойни времена да се приеме за вярно само това, което беше угодно на силните”.
В романа пред читателите се извайва образът на една велика владетелка – императрицата на Визанс, но и дъщеря на българския цар Калоян – царкиня Мария. Образът е вълнуващ, защото виждаме как малкото момиченце израства само сред суровите закони на воините и държавническите повели. Избуяла като цвете сред бурени, сред дворцови заговори и интриги, в кръвта на Мария тече непокорството на предците й, които не само извоюваха свободата на държавата си от Велика Византия, но и я защитаваха с кръвта си и заплащаха с живота си. Красивата българка отива във Константинопол – световния град - като залог за мир в полза на един слаб български владетел. Но тя става залог на омраза, а не на любов. В нейните ръце е поставена съдбата на две велики държави. Какъв да бъде нейният избор, на какво да се подчини женското й сърце – на чувствата или дългът към дадената клетва за отмъщение на владетеля-узурпатор?
В „Солунският чудотворец” – първата част от тетралогията, се срещаме с образите на великите боляри Асен и Петър, по времето на които се вдига въстанието срещу византийските поробители и България поставя началото на второто си царство. Най-малкият брат Йоаница (цар Калоян) довършва свещеното им дело и става един от най-великите царе на България. След възкачването си на престола, той се обръща към великите боляри:
„Деветгодишното царуване на брат ми Асена донесе за нашта земя успехи, каквито никога не сме се надявали, че ще можем да получим за толкова кратко време. С помощта на великомъченик Димитър Солунски, ние възстановихме България в реда на световните господарства. Сега ни остават още две задачи да изпълним. Първо да ни признаят за законна държава, та да не може никой без право да ни напада и ограбва земите ни и, второ, да включим в границите си всички български земи”. 
Това е първата и последна реч, която държи. Останалото е само действие. И целият му живот на голям държавник, велик воин, изкусен дипломат и благороден човек доказват това. Латинските войски, водени от император Бодуен (Балдуин Фландърски) не са познавали поражение в битките. Но идва 14 април 1205 г. Един след друг падат храбрите рицари – цветът на латинското дворянство, а самият император е пленен от българските войски и окован във вериги. Цар Калоян нарежда да му махнат оковите, защото един истински воин уважава смелите, дори и когато са победени.
„Калоян пристъпи към него. Подаде му ръка, крепко стисна бледата му десница. – Ти си един голям храбрец. Юначеството ти ме удиви. Можеше да избягаш с другите, но се би докрай. – Той взе императорската сабя и му я подаде – вземи оръжието си... Цар Калоян мълчаливо го прегърна”.               
В следващата книга от тетралогията „Йоан Асен ІІ – цар и самодържец” Фани Попова-Мутафова ни представя величието на България, постигнато под управлението на българския държавник. Разширил територията й без войни, в мир, държавата ни процъфтява. 
„Всички български градове и крепости бяха пълни с богатства. Всеки ден нови пътища съединяваха отделните хора един с друг и засилваха и поощряваха труда на търговците... През България минаваше кръстовището на всички стоки, на всички кервани, на всички търговци... Смъртта го бе заварила готов, със запален светилник в ръка, като разумните деви, които чакаха великия жених. И той можеше да отвърне със спокойно сърце: Успях. Можах. Борих се за твоята правда. Изпълних дълга си на този свят... Нарекоха го най-велик от всички южнославянски царе. Нарекоха го съвършен мъж и единствен между князете. Единствен по мъдрост и благочестие, по великодушие, по щедрост на духа.”
Писателката завършва историческата си сага с книгата „Последният Асеновец”, в която проследява упадъка на българската държава след смъртта на владетелската династия. Цар Калиман, син на Йоан Асен ІІ, е провъзгласен за български владетел едва 5-годишен. Той твърде скоро става жертва на дворцови заговори, както и сина на Йоан Асен ІІ от брака му с Ирина Комнина. В тези заговори става жертва и „последният Асеновец” – Калоян - племенник на Йоан Асен ІІ, син на брат му Александър. Образът на Калоян е обезсмъртен с иконописите на Боянския майстор, придворният художник. Днес в Боянската църква, в столичния квартал, са запазени образите на севастократор Калоян и жена му Десислава – ктитори на църквата в някогашната Средецка област.
„Минаваше и преминаваше световната мощ. Царства се дигаха и рушеха. Имена проблясваха в сиянието на славата и угасваха в праха на забравата. Вечно оставаше само божественото вдъхновение, което превръщаше тленното в безсмъртие. През булото на много векове и днес още очите на севастократор Калояна спокойно гледат образа на свети Панталеймона, а ръцете му продължават да поднасят в ктиторско преклонение образеца на неразрушената му Боянска църква”.        
Тежките физически и психически условия, при които е принудена да преживява след 9-ти септември 1944 г., поставят своя отпечатък върху здравословното състояние на писателката. Болестта й напредва – туберкулозата се развива и е в напреднал стадий. Отива си от този свят забравена и в мизерия, в болница, на 9 юли 1977 г. в София. В края на дните си моли да бъде изпълнено последното й желание - църковно погребение, но роднините, които прибират тялото й не желаят и да чуят за това. Изпратена е скромно, с граждански ритуал. По-късно един от старите й приятели – епископ Партений, отслужва опело, но без тялото.
Романите на Фани Попова-Мутафова остават в паметта на читателите. Те са доказателство за непреходните ценности на историческото ни минало, които преминават и в пределите на бъдещето.
Снежана Галчева                                   
Председател на Салон за българска култура и духовност
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7