Доц. Мартин Канушев, социолог: „Всеки има право да бъде щастлив!”

Начална страница | Личности | Доц. Мартин Канушев, социолог: „Всеки има право да бъде щастлив!”
image

Настоящото интервю всъщност е сбъдване на една моя скромна мечта – да интервюирам един свой преподавател, а именно доц. Мартин Канушев. Той е роден на 9. 08. 1966 година в старата българска столица Велико Търново, с който си произход много се гордее. Доц. Канушев е социолог по образование. Той е член на УС на Българската социологическа асоциация, отговорен редактор е на списание „Критика и хуманизъм”, също така и член на редакционната колегия на списание „Социологически проблеми”. От 2008 година е преподавател по социология в Нов български университет, като за този период през аудиторните и извънаудиторните му курсове са минали общо около 4000 студента. Към НБУ има Център за оценяване на преподавателите и оттам е получил официален документ с оценка 4,67 (от максимална 5,00), която представлява средно аритметично от всички оценки, дадени му от неговите студенти през тези девет години. Има множество публикувани трудове, научни статии, книги по социално значими теми (част от които са споменати и в самото интервю), а в момента тече процедура, която има за цел да го удостои с професорска титла.
Наред с тези биографични факти свързани с професионалния му опит, искам да поясня и защо мечтаех да интервюирам именно него. Защото доц. Канушев е различен, пъстър, независим и с борбен дух и несломими идеали. Неговите лекции не минават по обичайния рамкиран и до болка познат начин, а са едни своебразни дискусии, след които никога не си тръгваш същия човек. Доц. Канушев е първият преподавател, който чух да казва на студентите: „Ако всички сте съгласни с мен, значи нещо не е наред!” или че мълчанието ни го притеснява, защото не е сигурен как да го тълкува и дали размишляваме над въпроса, който е задал, или просто стоим в лекцията, понеже нямаме друга работа в момента. Няма как студентите да останат безразлични към лекциите му и към него като личност. Дълбоко вярвам, че българският ВУЗ има спешна нужда от повече такива преподаватели, които не се крият зад фасадата на титлата си, а са искрени и неподправени.

Здравейте, доцент Канушев, искам да ви попитам кое според вас е визитната картичка на една държава, дали нейната образователна система (в частност ВУЗ-овете), съдебната система или пък политиката и икономиката? Накратко, кое е проходило и кое все още куца в нашата държава в днешни дни?

Доц. Канушев: Предполагам, че под визитна картичка се разбира лицето на държавата. Има различни гледни точки по въпроса. Един от силните аргументи е отношението към социално слабите и начинът, по който държавата задава правилата за групов живот в такива общности. Това е социален критерий, а не икономически, защото икономистът би разгледал проблема през икономическия растеж, благосъстоянието и тн. А и понеже вътре в самия въпрос има имплицитно допускане, че това е образователната система, искам да кажа, че е възможен и такъв отговор, но критериите за образование в България и в страните от Евросъюза например са доста изравнени. Тоест можеш да получиш добро образование навсякъде. Най-ясното понятие в социологията е понятието солидарност, така че според мен най-истинската визитна картичка на държавата е именно степента, в която маргиналните групи като например бедните, възрастните хора, хомосексуалистите са интегрирани в обществото.

В лекции сте споделял, че ако зависеше от вас, не бихте искал да изпитвате и да пишете оценки? В такъв случай как си представяте един по-добър образователен план и достижим ли е в България?

Доц. Канушев: Тук съм еднозначен и категоричен! И това съм го казвал неведнъж... Представям си образователна система (за съжаление все още ми е само в представите), която ще разчита все по-малко на количествени критерии и на изпита или теста като основна калклулираща матрица за успех за сметка на акцент върху креативността и творчеството, най-общо върху качествените критерии. За пример ще дам мое скорошно участие в конкурс за експерт в Министерство на образованието и науката, което не успях да спечеля. Там положиха огромно усилие критериите, по които ме оценяваха, като например смятаната за Топ оценка в наши дни – за броя публикации в лицензирани научни списания,  да бъдат направени калколируеми и така съдържателната страна на моята работа изчезна за сметка на поредица от количествени данни. 
  Мисля, че голямата реформа в българското образование тепърва предстои.

С какво искате да излязат студентите от вашите курсове, което би им било полезно и функционално в днешното динамично общество?

Доц. Канушев: На мен този въпрос ми се вижда доста важен. От една страна аз наблягам на усилването на мисленето, на неговото разгръщане в широчина и дълбочина, както и на авторството и индивидуалния напредък. От друга, има колеги, с чието мнение не съм съгласен, които твърдят, че връзката между университета и пазара трябва да е нулева и залагат на идеята, че ние трябва да подготвяме само професионалисти, които да могат по най-бързия начин да намират реализация в съответната сфера. Такъв е светът и наистина този аргумент е много силен. Нов български университет се стреми да функционира гъвкаво и да отговаря на нуждите на пазара. От друга страна, именно това е основна причина за кризата в хуманитарното образование. Икономизацията и възходът на количествено статистическите критерии за успеваемост поставят под въпрос хуманитарната образованост днес! И, нещо повече, нагласата да се създават професионалисти в този смисъл на думата, за който говоря, води до заличаване на основната функция на нашето знание, каквато е именно критическата.

А какво смятате за нивото на науката социология в България например в съпоставка със социологията в чужбина, в частност в САЩ?

Доц. Канушев: Според мен, в контекста на кризата в хуманитарното знание, самата социология в практическо отношение е в ситуация на кръстопът. Българската социология е с относително слаба традиция. Възникнала е през късния комунизъм и тогава е била малко или много свързана с тоталитарната власт и тоталитарната държава. Моето мнение е, че част от нея се състои от високо квалифицирани учени, отговарящи на европейските и световните стандарти за наука.
Сравнението е трудно! Американската социология е с огромни традиции, дълбоко институционализирана в структурата на държавата и на гражданското общество. И тя е по-скоро обърната към реални проблеми, докато у нас да правиш социология дълго време означаваше най-вече да теоретизираш. Не бих твърдял, че българската социология има специфично развитие или че е вкоренена в социологиите, които са приемливи за късния комунизъм. Тя трябва да извърви пътя на големите социологии и, както се изразява Вацлав Хавел, да бъде „социология с човешко лице”, тоест на първо място да бъдат реалните човешки проблеми, които хората търпят на гърба си, а не емпиричните данни и високите теории. За масовото съзнание да си социолог означава едва ли не да предсказваш изборни резултати примерно. Така наречената демоскопия или изследването на обществените нагласи е важна част от социологията, но само малка част от нея! Социологът не може от една страна да е само емпиричният изследовател, който работи в агенция или от друга страна само социологът, който си е посветил живота на университета, какъвто съм и аз, където основният залог са студентите. Лека-полека тази междина трябва да бъде запълнена със социолога, който е изследовател и когато стигне до значими резултати да ги представя не само пред академичната общественост, но и пред, така да го наречем, гражданското общество.

Сега малко по друга тема, ако позволите. Понеже знам, че доста ви занимава темата за затворите, наказателното право, проблемът за „вменяемост”, както и за девиантния субект (написал сте и такъв труд – „Социалното конструиране на девиантния субект”, изд. „Критика и хуманизъм”, 2008 год.). В общи линии кой е туморът (или туморите) в българската действителност, който спомага за появата на феномена девиантен субект?

Доц. Канушев: В така зададения въпрос, възприемам тумора не като термин, а по-скоро като метафора. Аз, като свидетел и донякъде наблюдател на годините на късния комунизъм, както и на последните 27 години след условното падане на комунизма, смятам че има някаква носталгия у по-възрастното поколение към така наречените спокойни години на тоталитаризма. Най-общо казано, и с това ще опитам да дам отговор на въпроса, българският преход може да бъде осмислен чрез два огромни процеса – на преразпределението на властта и на преразпределението на собствеността. За жалост, и може би оттам идва и тази носталгия, огромна част от българското население загуби от този преход. Загуби сигурност, донякъде хоризонт, солидарност и, както се изразяват левите популисти, справедливост. В другия край пък са 10-12 % от населението ни, които са достигнали благоденствие дори по западните критерии за това. Преходът е един хетерогенен процес на засилващо се социално разслоение, което е много видно и има връзка с изграждането на девиантния субект. Късният социализъм ни остави едно механично изравнено и откъм възможности, и откъм материалната страна на нещата общество. Комунизмът отдели една малка част, която сама себе си наричаше номенклатура и я противопостави на останалата маса от хора. След 1990 година, и оттам проблема с легитимността на богатството у нас, се появи класата на така наречените „новобогаташи” или мафия. И, накратко казано, масата от българите, както и аз самият също, се разделихме с много от мечтите, надеждите и илюзиите си. Мисля си, че това задълбочаващо се разслоение е естествен спътник на българското пост-социалистическо общество и то трябва да намери своите легитимни рамки!

Успяват ли съдебната власт и болничната институция адекватно да си подадат ръка в разкриването на престъпленията и в индентифицирането на девиантния субект? Какво е необходимо да се промени в тяхното функциониране?

Доц. Канушев: Отне ми 6 години да напиша и издам два тома върху наказателните политики на българската държава след Освобождението. Първият том обхваща периода до Втората световна война и идването на комунизма на власт в страните от Централна и Източна Европа, а вторият том е за специфичните наказателни практики на комунистическия режим в българския вариант. Скоро ще издам и трети том, който има за цел да проблематизира веригата от институции, включително и затворническата институция, чиито наследници сме в края на краищата и ние.
Доста от криминолозите говорят за бум на престъпността (особено за това, което се случваше през 90-те години), но аз мисля, че става дума не за бум, а по-скоро за дисфункционалност на институциите, които регулират престъпността, като основната институция е затворът. Ситуацията тук и сега е, че българският затвор е пренаселен. Има една що-годе постоянна затворническа популация от 10-12 000 затворници във всички затвори и общежитията към тях общо. По европейските стандарти на всеки затворник се полага по 6 кв. м. жизнена площ, но у нас на 6 кв. м. са по четирима. А и тук няма построен нито един съвременен затвор.
  Моята силна теза е, че съдебната система в България работи по много специфичен начин. Няма правосъдие, включително и у нас, което да изправя пред себе си всички нарушители на закона. Правосъдието ни е инструмент за съдене и наказване на определени групи от обществото – бедните например. Тоест социалната и наказателната политика са свързани, както и социалните служби помежду си и именно те превръщат съвременния затвор в място за сегрегация на нищетата.

Какво в българската политика в днешното й нестабилизирано състояние на демокрация се повтаря и какво е новото в сравнение с онези години (на тоталитарния режим)? Обобщете накратко какво ни взе и какво ни даде промяната през последните 27-28 години?

Доц. Канушев: Демокрацията не е панацея и не е чудо, което би решило всички проблеми на обществото! Неслучайно и тези, които са я измислили в Античността не са виждали в нея най-добрия начин на управление. Според мен ние спечелихме най-вече от гледна точка на свободата, която е най-важна за мен, и на правата си. Демокрацията е режим на управление, при който всички имат равни права, включително избирателни. За мен демокрацията означава политическо равенство. Но тя по никакъв начин не означава материално благосъстояние, сигурна работа. Не означава, че социалното разслояване няма да е несправедливо. То е несправедливо! Всъщност тези, които загубиха от прехода са именно тези, които изпитват носталгия. Демокрацията даде възможност да се оттърсим от тоталитаризма, но по мое мнение още не сме успели. А и тези, които не са преживели годините на социализма само са чували разкази от други хора за този период. Моите студенти например са толкова свободни, че те приемат свободата, възможността за пътувания и за получаване на образование в чужбина за даденост.
В по-глобален план ние загубихме сигурността в утрешния ден дори на съвсем битово ниво, тоест днешният ден не е като утрешния. Докато, в така наречените твърди общества, ти знаеш, че това, което е днес, до голяма степен ще се повтори и утре. А и в този преход ние се оказахме неподготвени да се справяме. Аз самият понякога се учудвам на себе си. Защото днес ние трябва много повече да разчитаме на своите способности и знания, за да успеем, отколкото на някакъв държавен авторитет, а масата от хората на средна или по-напреднала възраст продължават да разчитат на държавата! А държавата е нашият общ интерес, докато обществото е движещата ни сила!

Ако трябва да ползвам името на едно старо предаване по телевизията, което водеше Тодор Колев, „Как ще ги стигнем американците”? А и нужно ли е да ги стигаме или ние вървим по наш си уникален и различен път?

Доц. Канушев: Имаше една поредица от вицове относно американците. И това е от великата песен: „кой ми открадна чистачките” и „и след мъглата: А мъгла”. Бяхме стигнали дотам да се твърди, че много бавно тичаме, а пък те са много напред. После.. за втория вариант се сещам в момента: че те продължават да се развиват, а ние седим на едно място. И най-накрая се стигна до радикалния негативен вариант – че ние всъщност тичаме в различни посоки. Аз винаги съм схващал историята като поливариантен процес, а не като еднолинеен. В този смисъл ми се струва, че отговорът е никога, защото, и то го има и в самия въпрос, ние вървим по някакво специфично развитие, което си е родно. Нашата история няма нищо общо с американската, а и актуалното състояние на българското общество също е различно от тази мултинационална американска действителност.
Погледнато от противоположната страна на нещата, ние сме стигнали донякъде американците, доколкото аз мисля, че това, което наричаме демокрация, макар и да няма такива дълбоки корени, е пренесена в една такава слабо развита страна като България с още не дотам късно модерни отношения. Разбира се, оставям настрана въпроса доколко за националния характер или за манталитета на българина е приемлив такъв тип система на управление, каквато е демокрацията. Така или иначе от тази гледна точка, както и що се касае до избирателните системи на България и на САЩ, въпреки че американската е много по-сложна от нашата, а нашата пък е само 20 и няколко годишна и едва прохождаща, мисля че сме ги стигнали поне доколкото и двете страни са в политически режим на демокрация...

Може би леко банален въпрос, но смятате ли, че прекалено висок процент от българите решават да емигрират в чужбина, за да търсят по-добър живот или не е много вповече от други страни (например европейски)? Тоест с други думи казано, българите прекалено ли драматизираме или наистина има голяма емиграция?

Доц. Канушев: Аз имам различно мнение. Смята се, че българите, и особено младите, които отиват на Запад най-вече за да се образоват, трябва да се върнат след това в България. Като че ли по този въпрос има политически консенсус у нас. Аз обаче не съм склонен да се съглася с това. Мисля, че в американската Конституция е записано наред с другите права и, честно казано, не знам да го има в друга Конституция, а именно, че всеки има право на щастие. Не знам дали е записано в оригиналния вариант или в някоя от поправките на Конституцията, но съм сигурен, че както правото на живот и на достойнство е фундаментално човешко право, така е и с правото на щастие.
Въпросът за процента е въпрос на държавата! Аз смятам, че всеки българин може да бъде щастлив навсякъде по света, стига той да е при себе си, да вижда смисъл в собствения си живот, да напредва професионално, да има семейство, приятели и т.н. По никакъв начин не бих „обвинил” никой, който е напуснал държавата през последните 27-28 години. Българският комунизъм представляваше затвор. Нашата територия беше заградена от край до край с телена ограда и това не е някаква метафора, нито алюзия, а реален исторически факт. Първите, които напуснаха България, просто не можеха да дишат повече в нея. А и явно не виждаха бъдещето си свързано с България. Дали е голям процентът?! Реално, ако вземем например диаспорите на Сърбия или на Полша, милиони сърби и поляци живеят и в Америка, и в Западна Европа и тн, и тн., аз мисля, че и тук не е много по-различно.
Умните политици твърдят, че в България щели да останат само възрастните хора, което по някакъв начин е факт. Или другия вариант, че България щяла да остане чиста територия, едва ли не без население, което разбира се е пълна глупост. Икономистите впрочем твърдят, че българите, които живеят в чужбина, всяка година внасят в България много финансови средства подпомагайки родителите си или идвайки тук и тези средства са значимо перо за функционирането на българската икономика. Плюс това нали все се бием в гърдите, че безработицата у нас е спаднала и в момента е в порядъка на 8-8,5 %?! Представи си ако тези примерно около 2 000 000 българи, които живеят в чужбина, бяха тук? Безработицата сигурно щеше да достигне 40 %. Така че, от една страна, има икономическата и пазарната логика да търсиш работа навсякъде по света, а и това е огромна възможност. От друга страна, човек трябва да бъде малко или много щастлив.

Как да привлечем тези българи да се завърнат обратно в родината ни? Накъде да промени курса България?

Доц. Канушев: Дали българите ще се приберат у нас и някак си живеейки и работейки за себе си заедно с това ще реализират и общия български интерес за икономически просперитет, това зависи само и единствено от условията тук. Ако в икономическата сфера те виждат ясни знаци за това, че си струва да се инвестира тук, че могат да изградят собственото си бъдеще в нашето общество, то тогава - да, те ще се върнат. Иначе не знам за прогнози. По-скоро мисля, че част от тях рано или късно ще се върнат. А има и такива, които по една или друга причина не можаха да се интегрират в западните общества и които вече се върнаха. Америка например предлага равни, наистина равни възможности за всеки емигрант както да учи, така и да работи.
Накрая, бих завършил отговора си с това, което казах и преди малко, че човек в крайна сметка със сигурност би живял там, където се чувства щастлив.

Ще пожелаете ли нещо на сънародниците ни, които ще четат интервюто?

Доц. Канушев: Ами то е свързано с това, което казах. Пожелавам на българите отвъд океана точно това - да бъдат щастливи в смисъла на живот, който е целенасочен, който има хоризонт за развитие, около който има здрави връзки и семейства, приятели и, разбира се, деца!

Благодаря ви за това интервю, доцент Канушев! До нови срещи!

Доц. Канушев: И аз ти благодаря!

Интервюто взе:
Деспина Клер,
в. „България СЕГА”






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7