Намериш ли злато в сърцето си, ти си богат човек

Начална страница | Личности | Намериш ли злато в сърцето си, ти си богат човек
image

Спомен за приятеля и писателя от Добринище Георги Витанов - Богат, оставил на България вълнуващи образи като Оре Чоре, дон Мито Баруто, Миле Путело и още ред зевзеци

Сякаш вчера бе денят, в който заедно с моят братовчед Димитър Златарски влязохме в дома на Художнико, както бе известен в родното ни Добринище Георги Витанов. Казваха му така, защото работеше като художник в Завода за телефонна апаратура в Банско, след като бе завършил училище за приложни изкуства в София през 1966 година. Та в този зимен тогава ден, в който обикновено на масата се слага пръст суджук и кана вино, Георги Витанов започна да разказва до посреднощ своите дълги, предълги истории. Дарбата към словото бе наследил от своята баба Катерина и от майка си Стоянка, известни по цяло Разложко като прекрасни разказвачки на народни приказки и предания. И всеки път, когато прекрачвахме отново и отново прага на дома му, граден от собствените му ръце от първия камък до последната керемида, с резбованите пак от собствените му ръце с чудни плетеници дървени тавани на стаите, по-възрастният с десет години от нас Георги продължаваше да реди от чудновати, по-чудновати истории, които после излязоха в малката книга със заглавие „Козомания”. Сборникът с разкази и новели през 1986 г. бе наградена с престижната за времето литературна награда на СБП „Южна пролет", обявена бе и за най-добра дебютна книга на провинциална тема. Основните герои в нея като Оре Чоре, дон Мито Баруто, Миле Петуло и още ред други зевзеци бяха живи хора, които даваха неповторим колорит на родното ни място. А името на книгата, с която Витанов стана известен, не е случайно.
Във времето,когато се ражда „Козомания”, в родното ни Добринище се гледаха много кози. Бройката им стигаше близо 5000. Като тръгваха рано сутрин на паша, улиците се оцветяваха в невероятни багри, а медни звънци изпълваха пространството с фантастична по звученето си музика. И както е било винаги, държавните лесничеи изведнъж решават, че козата е много вредно животно, защото огризва гората. Така се започва една люта и продължителна битка да се намалят, а ако може и съвсем да се премахнат рогатите. Георги Витанов ми е разказвал, как някъде през 80-те години на миналия век в Добринище пристига роденият в селото ни министър на строежите професор Иван Сакарев. Министерската му кола спира на центъра и както си е редно, го наобикалят кметът и партийният секретар. Точно в това време, по късен следобед се прибират козите от паша. Случва се така, че красива козичка изприпква от стадото и тръгва към министъра и се отърква в панталона му. И като селски човек той гали животното по главата. Получила височайшата благословия и останала доволна от вниманието, козата си тръгва. И така съвсем случайно започналата битка между държавата, чийто представител бе министър Иван Сакарев и рогатото, е спечелена от... козата. Цялата история има и още едно любопитно допълнение. Докато шофьорът на министъра чакал началника си, взел да бели ябълка. Една дзвиска (ред. бел.: млада коза, на родопски диалект) от козето стадо полюбопитствала да види какво яде човекът, седнал в тази черна машина. Шофьорът пуснал стъклото, набучил резен ябълка на ножчето и го подал на натрапничката. Напук на очакванията му, козата само подушила резена, поклатила глава и си тръгнала. И тогава Георги Витанов си казва, че козата трябва да е много умно животно, щом отказва да хапне ябълка, навярно цялата пълна с пестициди и отрови. Защото само който е гледал кози в двора си, знае какви чистници са тези сиромашки кравици и как не се докосват до замърсената храна. Така от тези истории със заканата да се ликвидират козите и необичайната среща в центъра на селото се ражда и заглавието на „Козомания”.
Но в онези години истинският враг на гората не са козите, нито трионите, с които държавата режеше планово дървесината, но в същото време и планово залесяваше, а... мръсният въздух и киселинните дъждове от разложкия Комбинат за целулоза и хартия, от които дърветата в Пирин планина масово взеха да съхнат. Пак в онези години, особено на село и най-вече в родното ни Добринище козите бяха като кебапчетата, с които в демокрацията взеха да се печелят избори. Но забрави за кметския стол, ако решиш да се опълчиш срещу козите. Веднага народът спретва бели бюлетини за урните, какъвто пример има в Добринище в първите години на социализма. „Козият” проблем, без който нямаше да се появи и „Козомания” се реши от само себе си, защото мераклии да гледат сиромашки кравици вече се броят на пръсти. И ако до преди само тридесет години върволицата от красиви рогати минаваше покрай родната ми къща почти с часове, то сега стадото е толкова „голямо”, че притичва за секунди и човек не може да извади фотоапарат, та поне една снимка да направи за спомен.
И като студент по журналистика, а след това и като журналист в Благоевград и София, Георги Витанов уважаваше трудът ми, както аз уважавах неговото печатно слово. Писал съм за разказите му, за книгите му, за творчеството му. Говоря в минало време, защото дойде тъжната вест чак от далечно Чикаго, че е починал нашият писател, както го знаеха хората в Добринище. По повод писаното ни слово, което бе негова и моя страст и болест, Георги обичаше да се шегува: ”Е, Пешо, докога ние двамата с теб ще си останем единствения писател и журналист, родени в това красиво и приказно място?” И тук искам да споделя една история, от която Георги Витанов много си напати, макар че не беше виновен. А знаеше, че виновника съм аз.
През 60-те години на миналия век в гората над Добринище ловци хващат живо мече, както това прави като младеж и първия партизанин Иван Козарев. Косматото зверче бе поставено в клетка в парка и бе голяма атракция за гостите на селото ни. Но мецаната умря не защото беше стара, а поради простата причина, че й даваха помия от ресторанта, заедно с препаратите за миене на съдове и така стомахът й отиде на кино. После изведнъж се появиха... четирите бронзови мечета, които станаха герои на един мой фейлетон във в."Пиринско дело". Тогава за направата им бяха похарчени 20 000 лева, което си беше много пари. Сложиха мечките от двете страни на моста при гарата, който води към центъра на Добринище. И така селският ни булевард се сдоби, по подобие на столицата ни с Мечкин мост. Но зевзеците от цяло Разложко не оставиха селяните ни да се порадват на придобивката. Като се почнаха едни закачки, не са за разправяне. Мостът просъществува по-малко от месец и кметът и партийният секретар, дали благословията за мечетата, наредиха да се махнат. Хората не бяха против идеята за моста, но се възмутиха че мечетата повече приличаха на лисици в муцуните, което си бе и самата истина. Не приемаха и те да са седнали, което не е характерно за тези царе на Пирина. И когато излезе фейлетонът, около който се вдигна много шум, взеха че набедиха писателят Георги Витанов за автор на лютата закачка. То не бяха привиквания при кмета и при партийния секретар, защо си е позволил пред целия окръг да позори селото ни. Георги обаче излезе мъжкар и не отрони нито дума кой му е докарал белята на главата. После с времето всичко утихна, някои от мечетата изчезнаха, но едно от тях остана в паркчето до площада за атракция на децата, за да се питат не само днес, но и за в бъдеще, както само Георги Витанов, по козомански написа по повод една моя снимка във Фейсбук: ”Това мецолисани ли са или лисицомецани?”.
Точно преди десет години Георги Витанов тръгна към Америка, след като жена му Малинка бе спечелила „зелена карта”. Една вечер с моята госпожа Анка му гостувахме часове наред, за да се наприказваме до насита за щяло и нещяло. После му подарих българско знаме, за да не забравя на коя земя е проплакал. Георги винаги ми е казвал, че заради моята майка носи това име. Тя му е била кръстницата. Като се е родил през 1948 година, ден преди Гергьовден майка ми като акушерка отсекла: ”Георги ще се казва това юначе!” И уж беше тръгнал за малко към „Новия свят”, пък това малко се оказа цяло десетилетие. „Още не съм срещнал българин емигрант, на когото да не липсва родния край. Всички боледуваме от тази „тежка болест, неверна“, наречена носталгия, за която, както казват някои, лекарство няма. Аз пък казвам, че има. Измислил съм го и съм го нарекъл „АНТИНОСТАЛГИН“. Не е нито химическа субстанция, нито билкова. То е да добиеш нагласата в чуждата страна, така че да дадеш най-доброто от онова, което си донесъл от Родината си - ум, сърце и душа, човешки морал и трудолюбие, наследени от баба и дядо, от мама и татко. Носиш ли ги със себе си, никъде по света няма да си емигрант! А също език и култура, с каквито нашата българска земя ни е надарила щедро. Знам го, защото съм го изпитал от личен опит”, ще каже в едно свое интервю Георги Витанов.
В далечно Чикаго авторът на „Козцомания” стана съучредител и председател на първия в българската история Съюз на българските писатели в САЩ и по света. Там, пък и у нас го знаеха и като Богат, защото такъв бе творческият му псевдоним. На тази зимна среща в неговия дом през декември 2016 г., преди двамата с любимата му Малинка да си стегнат багажа за Америка, Георги сподели невероятна по своето съдържание случка, разказана му от неговата баба Катерина Илиева Ергина. ”Куцо и сакато от цяло Разложко, кьораво и кьопаво, всичко що е от бога пострадало, се събираше при нея и търсеше изцеление. И баба даваше изцеление, но не на недъзите по телата им, а на недъзите на душите им. А някои и порицаваше. Особено много за порицание заслужаваше никога неосъществилият се, здрав и прав, но с муха в главата иманяр Братец Миле от нашето село Добринище. Често я питаше той как да намери злато. „Дека го търсиш, братец Миле”, казваше баба. ”В земята, старице, под камен или дърво”, отговаряше иманярът. „Да спи зло под камен, братче Миле, злато се търси в сърцето. Найдеш ли злато в сърцето си, ти си богат човек. Накъде се обърнеш, се злато ще е”, философски казваше баба. Така си отиде човекът от земния ни свят, без да открие мечтаното злато, на което се надяваше да промени объркания му живот. А колко добре му беше казала моята баба: ”Намериш ли злато в сърцето си, ти си богат човек!”. Оттук може да тръгне промяната в живота ни. Друг е въпросът дали умеем да четем, пък и искаме да приемем посланията, завещани ни от нашите предци”, сподели тогава Георги Витанов. Пак на неговата баба Катерина са и думите, които тя им е казвала като деца, когато двамата със сестра му са щъкали из краката й: „Чедо, като пораснете, да не отивате в Америка! Америка е като оня свят. Който е отишъл - не се е върнал…“. Страшна и тъжна е тази история, защото приятелят и писателят от Добринище Георги Витанов - Богат, оставил на България вълнуващи образи като Оре Чоре, дон Мито Баруто, Миле Путело и още ред зевзеци, не заслужаваше тази участ да почине в далечно Чикаго. А толкова много мечтаеше за деня, когато отново ще си дойде на родна земя, защото негови са думите:”…Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник” или „мура от Пирин”!

Петър ХАДЖИЕВ
в. „Земя“
за в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7