Д-р Златослав Арабаджиев: Все по-млади хора страдат от психични заболявания

Начална страница | Личности | Д-р Златослав Арабаджиев: Все по-млади хора страдат от психични заболявания
image

Той е млад, добър както по природа, така и в това, с което се занимава. Един от представителите на голямата лига в психологията и психотерапията, широко признат и награждаван. С две думи – той е от най-добрите сред най-добрите.
Доктор Златослав Арабаджиев е роден и израснал в град Пловдив, на който е изневерявал съвсем за кратко със слънчев Кипър. Любовта му към медицината обаче, го връща отново в града под тепетата, понеже островът не разполага с медицинско висше учебно заведение. Завършва както Медицинския, така и Пловдивския университет, като сега практикува и времето му се разпределя на няколко места в различни кабинети и множество пациенти.
В свободното си време обича да чете професионална литература, която е тясно свързана със специалността му, но също така обича да разтоварва с добро фентъзи в ръка.
Той е абсолютно непринуден, винаги отзивчив и готов да даде своята помощ на нуждаещ се, а разговорът с него върви леко и приковава вниманието ти. Това е доктор Арабаджиев, а с него се срещаме, за да поговорим за психологията, психиатрията и психологичните проблеми на съвременното общество.
Прочетете интервюто, което той даде специално за в. „България СЕГА“, в чийто край ще откриете изненада за всички вас!

От колко време работиш като психиатър, психолог и психотерапевт?
Като психиатър работя от 2008-ма година, в университетската клиника. Като психотерапевт работя от 2015-та година и в момента съм на майсторско обучение в позитивната психотерапия, като мога да работя като психотерапевт под супервизия.
Каква всъщност е разликата между трите – психиатър, психолог и психотерапевт?
Психиатърът е завършил медицина, той е магистър-лекар, има шест години университетско образование и след това е специализирал четири години психиатрия. Психологът е завършил университет, в който се предлага бакалавърска или магистърска степен по психология, аз лично съм завършил магистратура по психология, две години. А психотерапевтът може да бъде психиатър, психотерапевт, лекар или някакъв друг специалист, който е в сферата на социалните грижи, преминал курс на обучение по психотерапия в определена школа.
В такъв случай, най-общо казано, разликата между психиатър и психотерапевт е?
В контекста на специалността, психиатърът е лекар, който лекува психично болни пациенти с медикаменти. Ако психиатъра има умения в психотерапията, то той може да предложи психологични консултации и терапия. Тоест, да лекува със слово, така че да накара пациента да работи сам за себе си и да си реши психологичния проблем, който може да не бъде в контекста на психична болест, а в контекста на социалната среда. Такива може да са проблеми в комуникацията, в двойката, проблеми между свекърва и снаха и други.
Защо избра да се занимаваш с всичко това?
Когато завърших медицина, записах психология, защото ми беше изключително интересно, а имах и възможност да завърша направо магистратура. И през това следване реших, че искам да се занимавам по-задълбочено с психиката, така че психиатрията беше единствената алтернатива. Мога да кажа, че не съжалявам изобщо за избора си, напротив, категоризирам го като разумен и отчитам, че е нещо което много ми подхожда като работа. Може би, ако бях по-сръчен в ръцете щях да стана хирург или гинеколог, но уви, тези умения ги нямам. За сметка на това се справям добре комуникирайки с хората, когато те ми се доверят и изберат за техен лекар.
Ти се занимаваш с чисто психични и емоционални проблеми на пациентите си. Това не те ли натоварва по някакъв начин?
Винаги. Аз също имам своя терапевт (смее се), тези супервизии, които споменах, всъщност са и момента, в който можеш да се освободиш от събраното напрежение. Десетгодишното обучение в университета ти изгражда определени стратегии за съпреживяването, тоест да успееш да запазиш нужната дистанция, като не приемаш тази мъка за своя, като бъдеш максимално обективен и полезен. Реално много пациенти имат един лекар, а един лекар има много пациенти, тоест, той трябва да разпредели енергията си между всички и да остане нещо и за него.


Предполагам, че спазването на дистанцията не е толкова лесно колкото звучи, защото проблемите с които се сблъскваш са много лични и има опасност да ги съпреживееш или да се отъждествиш с тях…
През няколко месеца или година се срещат случаи, които са специални и специалистът прави особен контрапренос към пациентите си, иначе казано, когато той се идентифицира с тях и съдбата им и приема случая им навътре. Тогава, може би, се инвестира най-много енергия. Това обаче, не е здравословно за пациента, защото той има нужда от точната доза внимание, грижи и дори любов от страна на лекаря си. Да бъдеш лекар е роля – не е като да си родител или партньор. Затова, един добър терапевт и психиатър трябва да работи над своя контрапренос и да го ограничава до минимум. Ако попадне на случай, с който може да се идентифицира, трябва да потърси съвет или консултация от свой колега как да го преодолее, за да бъде по-полезен на пациента. Но това е неизбежно. Нужно е активно да работиш за преодоляването му до края на практиката ти.
Ти вече имаш достатъчно опит и стаж, като в същото време си един от най-добрите и признати специалисти в България. Би ли ми казал с коя диагноза най-често се сблъскваш в практиката си?
Най-често се сблъсквам с житейски истории и ситуации, които са свързани с проблеми в общуването. Общо казано, проблемното общуване е абсолютно възможно да доведе до чисто психологични реакции и психиатрични диагнози. През последната една година най-честите диагнози, които наблюдавам са паническото разстройство и натрапливостите. Натрапливостите са така нареченото обсесивно-компулсивно разстройство и с това работим най-често. В болницата, където е клиничната ми практика, попадат депресивно болни, биполярни и шизофренично болни. През последните години започнахме често да наблюдаваме и увреждания в паметта – така наречените деменции и леките когнитивни нарушения и то, за жалост, при все по-млади хора, вече имаме засегнати пациенти под 60-годишна възраст.
Освен нарушената комуникация, какви други предпоставки съществуват, за да се стигне до психично разстройство?
Общо-взето съвременната теория и хипотеза за възникването на психичните разстройства е, че има биологична причина. Тя може да бъде най-различна, като например – наследственост, вируси, хормонални проблеми, както и други заболявания поразяващи тялото, тоест биологията. Другия фактор е психологичния, или с други думи – личността на индивида, как се справя със стреса и какви резерви има за справяне с това, което се случва и преживява.
Третата причина е социалния фактор - кого общуваш, работиш ли, имаш ли пари или не…
И не на последно място по важност – културалния. Или до колко си културално приет в средата, в която живееш или изживяваш ли културален шок. Например, при българските емигранти, заради този шок често изпадат в психоза и се налага да се върнат на лечение в България.
Така че, комплексът от всички тези причини и фактори, в краен случай води до психично разстройство. Съответно и то трябва да бъде лекувано по точния начин: биологично – с лекарства, психологично – с психотерапия и консултиране, социално – със социализиране отново в общността и културално – да го адаптираш в новата култура.
Четох, че всеки втори човек страда от паник атаки. Вярно ли е това твърдение?
Не мога да кажа, дали е всеки втори, но да това е доста често срещано и една от най-често изписваните диагнози в моята практика. Паническото разстройство попада под номер едно в практиката ми и основно ме посещават такива хора, може би именно защото е толкова често срещано.
Отделно има и скрити случаи, които не знаят, че страдат от паническо разстройство и те попадат при кардиолози, невролози, лични лекари или просто прилагат самолечение, базирано на информация от приятели или форуми, а някои дори прибягват до самолечение с алкохол. Така минава голям период от време, докато стигнат до психиатър и им бъде поставена точната диагноза.


Освен че е толкова често срещано, знам че паническото разстройство се наблюдава при все по-млади хора.
Да, защото все по-трудно комуникират и общуват. Колкото и да е популярна реализацията на личността в киберпространството, във Фейсбук или други подобни социални мрежи, макар да може до известна степен да замести истинския контакт, но чисто еволюционно ние не сме готови да общуваме само виртуално и да избегнем социалния фактор. А когато има проблемен социален фактор от родители, партньори, съученици или работодатели и индивидът няма ресурс да се справи със ситуациите, в които попада, паническото разстройство е вариант да се справиш със стреса. Това всъщност е една парадоксална реакция на стреса, чрез която тялото се справя, но емоционално човек не може.
Какви най-често са симптомите?
Това са: сърцебиене, гадене, изпотяване, повръщане, прилоаване, виене на свят, възможно е при някои пациенти да има задух, други имат чувството, че умират и тук се появява страхът от смъртта. Може да има така наречената деперсонализация, или иначе казано околния свят да се възприема нереално – като че ли чуваш гласовете на другите от тунел, сякаш хората около теб са нереални и двуизмерни и други подобни неща могат да се получат в такъв момент.
В момента на паниката може да се получи страх от другите хора. Пристъпите могат да бъдат през деня, могат да се появят и вечер, а дори могат да будят пациента от сън.
И съответно когато се случат на определено място – във влака, автобуса, на пазара или в мола, пациентът може да развие избягващо поведение, да отказва да се качва във влак, самолет, да отиде до мола и т.н. Тогава може да се стигне до пълна изолация и пациентът да се затвори вкъщи и дори да ангажира близките си да стоят с него, за да не му стане лошо или да не умре.
 Въпреки, че това е едно най-леките разстройства в психиатрията и психиатричната патология, то може да бъде достатъчно инвалидизиращо. И в много редки случаи, под 10%, то няма лечение въпреки всички познати методи за лечение – лекарства, психотерапия, хипноза… Естествено трябва да се изключи телесна причина за паническото разстройство, която най-често е заболяване на щитовидната жлеза или на надбъбречните жлези. Задължително трябва да се направят изследвания преди да се постави окончателната диагноза.
Според теб има ли вероятност, човек който постоянно е на път, прекарва по-голямата част от времето си далеч от дома и близките си, живее пътувайки постоянно от точка „А“ до точка „Б“ в изолация, като единствената му комуникация е по телефона или с диспетчер, да развие някаква психическа болест? Визирам професионалните шофьори, чиято работа е предпочитана днес.
В интерес на истината такъв човек може да развие и всичко, и нищо… Ако се абстрахираме от биологичния фактор, който в момента за нас не е известен, можем хипотетично да предположим за неговата психология. Ако това е един индивид, който може да преработва подобен стрес, мотивиран е да има тази професия, има отправна точка и си зададе определено време, в което да работи, а после да бъде със семейството си и има добри компенсаторни механизми, това е един добър прогностичен фактор. Но тук социалния фактор е много силен, понеже говорим за определена статична работа на мускулите, която много напряга тялото, също така става въпрос за некачествен  и нередовен прием на храна, а някои пушат прекалено много, други по време на почивката пият алкохол… Отделно заседналия начин на живот води до метаболитни нарушения, а те от своя страна могат да доведат до хормонални смущения и всичко това действа върху психиката. Така че, един такъв човек може да развие всяко едно психично разстройство – натрапливости, депресия, дори и психоза. Но като цяло е прекалено индивидуално и зависи от биологията и справянето със стреса, какви ресурси има и какви са, така наречените, копинг стратегии.  
Ти вече доста дълго се занимаваш с хипноза, което е изключително интересно. Би ли споделил малко повече за лечението посредством хипноза?
Хипнозата е лечение чрез контролиран транс. Човек ежедневно и спонтанно изпада в състояние на транс, така е устроена функцията на нашата психиката и мозък. Има периоди, в които си променя активността на мозъка и тя става алфла. Тоест това е вид транс, макар и доста повърхностен. Например, когато се съсредоточим в извършването на дадена дейност и вниманието ни не е възприемчиво на случващото се отстрани, когато зареем поглед и се втренчим някъде също, това са кратки моменти през деня, когато нашето съзнание си почива. Трансът е нещо нормално и естествено, което се случва, а по време на хипнозата ние го търсим. Самият транс, сам по себе си е лечебен, ако успеем да дадем на човек 10-15 мин. състояние на транс, това е лечебно за неговата психична дейност.
Иначе под хипноза може да се работи по различни насоки, в зависимост от заявката на клиента. Може да се работи за повишаване на самочувствието, за изграждане на по-добри навици, да се опита човек да контролира болката или да откаже цигарите и алкохола, или да се изчистят функционални симптоми. Естествено, хипнозата не е панацея. При добре внушаемите индивиди тя работи чудесно, а при не толкова внушаемите, ако успеем да им дадем миг спокойствие и релакс  също е полезно.
Аз лично имам опит с хипнози за намалено самочувствие, след които хората се чувстват много по-добре, имал съм пациенти, на които след хипноза сме успявали да им намалим болката след операция и след като си помогнат и с някои медикаменти имат добро качество на живот след това.
Помага и при някои функционални симптоми (не органични), например, успявал съм да овладея хълцане и треперене с много добър ефект, както и някои видове страхове.
Цялостния контекст е важен – колко е мотивиран клиента и терапевта и каква връзка се изгражда между тях, за да работят добре заедно.
Няма начин да не те попитам дали хипнозата има нещо общо с това, което виждаме по филмите?
Мнението на терапевтите в Българската Асоциация по Хипнотерапия, в която съм обучен, е че това, което се представя по филмите е зрелищно, за да бъде подходящо за една холивудска продукция. Но когато въведеш човек в достатъчно дълбок транс, той може да свърши цялата работа сам.  Може да изпадне в катарзис, да вика и крещи или да си спомни нещо. Терапевтът няма как да знае за съществуването на нещо, което е изтласкано дълбоко в съзнанието на човек, за да го търси. По-скоро терапевтът трябва да въведе клиента в транс и пациентът сам да го открие, ако точно в този момент е достъпно в транса. Тогава могат да настъпят феномени, близки до тези в холивудските продукции, но като цяло това, което се представя по филмите е доста напудрено.
Да разбирам, че нямаш джобен часовник, който използваш като махало?
Всеки хипнотизатор сам избира метода за въвеждане в хипноза. Аз избирам вербалния метод – единственото, което трябва да направи човек е да затвори очи и да слуша гласа ми. Има хипнотизатори, които предпочитат да представят хипнозата доста по-атрактивна и използват блъскане, спъване, показване на картини, на цветни дискове или часовници, но колкото повече мистифицираш метода, толкова повече го изкарваш от полето на медицината. Затова аз предпочитам ясни и точни инструкции и нещо да ни изкарва от познатия контекст на пациента – това той да ме познава в една светлина и аз да му осигуря същия комфорт и неизменност в обстановката, дори когато го хипнотизирам.

Би ли се съгласил да направим рубрика във вестник „България СЕГА“, в която нашите читатели ще могат да се обръщат към теб с въпроси за притеснения и тревоги, които изпитват, а ти лично да отговаряш?
Да, с най-голямо удоволствие. Бихме могли да го правим с конкретни въпроси, като те получават изчерпателни отговори, или читателите да предоставят тема, която да представя пълно и на достъпен език. Може да бъде и смесица от двете, но това времето ще покаже.
Всичко, което трябва да направят е да пишат на редакционния имейл на вестника editor@bulgariasega.com и да очакват отговорът ми публикуван на страниците на „България СЕГА“.

Благодаря за отделеното време и отзивчивостта!

Аз също благодаря!

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“ 






Оценете тази статия
3.42

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7