Трудният път на момчето откривало за „Любэ“

Начална страница | Личности | Трудният път на момчето откривало за „Любэ“
image
Виктор Тодоров

Виктор Тодоров е представител на онзи вече изчезващ тип хора, които са способни да те накарат да желаеш да изстискаш живота. Съвсем несъзнателно умее да те застави да желаеш повече и да не се примиряваш с малкото, което съдбата ти е приготвила. Самият той е имал немалко спънки пред себе си и дори наказания, които не заслужава. Житието му не е било леко и още от дете се сблъсква с трудностите предвидени за зрялата личност… Но може би именно това го е изградило като човекът, който е днес. А Виктор е много! Несломимият му дух е направо заразен – той ясно си дава сметката, че всеки ден лъкатушим по минно поле, но Виктор има амбицията и смелостта да стъпва уверено и целеустремено по него, защото времето го е калило. И макар да е едва на 26 години е преживял повече от колкото повечето хора, с които съм се сблъсквал и въпреки всичко е успял да изгради себе си като човек достоен за всеобщото уважение. Наред със всичките му положителни качества – като борбеност, оптимизъм и доброта, се нарежда и големият му талант, а именно пеенето. Няма начин гласът му да не ви впечатли и да остане в съзнанието ви дълго след като изпълнението му е приключило. Това е така, защото когато Виктор пее, той не просто следва нотите, той влага сърце и душа. Може би именно това са забелязали неговите колеги от група „МОТЕЛ“, за да му се доверят и да го изберат за основен вокал на бандата, макар да е доста по-млад от тях.
Съвсем наскоро тези момчета откриваха концерта на големите рок динозаври от Русия, познати на всички ни като група „Любэ“. Може ли са да бъдат всички, но на сцената са били именно Виктор и останалите музиканти от „МОТЕЛ“, което само по себе си говори за техните възможности.
За това, за живота му и редица други неща поговорихме с Виктор Тодоров, който съвсем откровено и без да скрие дори и малка частица от истината, говори с мен, но специално за Вас – читателите на в. „България СЕГА“.
Предлагам ви да прочетете разговорът ни и сами да се убедите в правотата на думите ми. 

  Малкият Виктор (в ляво) е участвал във фондацията на Райна КабаиванскаИмал си тежко детство… Отраснал си в дом за сираци. Би ли разказал за тези години?
На две годишна възраст съм даден в дом за сираци във Варна, след което ме преместиха в Пловдив. Израснах обграден от много деца от различни националности.
Интересно е, че още в самото начало, с влизането си в дома, съдбата ме срещна с г-жа Рашкова – изключителна жена, която се занимава с деца влечащи ги музиката. Оттогава започнах да се занимавам с пеене, макар да не беше никак лесно, защото условията в дома не бяха добри… Нямаше почва и липсваше внимание от страна на възпитателите, но за сметка на това всеки го търсеше в приятелите си. А моя приятел беше именно г-жа Рашкова, която бе плътно до мен и ме подкрепяше в това начинание. Независимо от нищожните пари, които получавах на месец (3 лева), успявах да спестявам и за 5 години имах тридесет лева, с които си позволих първия нотник за записване на ноти.

Усещам, че музиката е била силата вдъхваща ти увереност да продължаваш напред въпреки трудностите, пред които те е изправил живота.
Така е, но не бе само тя – хубавото в дома беше, че винаги съм намирал подкрепата на хората около мен, докато в момента единствената ми опора съм си аз самия и музиката, която продължава да ми дава тласък.

  В дома за сираци Как продължи музикалното ти развитие тогава?
Девет години учих пиано и четвърти срещу пети клас исках да вляза в музикално училище. Оказа се, че за да се случи това трябва да владея два инструмента. Затова ми се наложи за година и половина да се науча да свиря на виолончело… Няма да повярваш на какво е способен човек, когато има силно желание и воля. Успях да науча виолончелото и ме приеха в училището. Но въпреки стремежът ми да бъда там се появи проблем от страна на съучениците ми, които не ме харесваха заради факта, че съм от дом за сираци. Стараех се да не им обръщам внимание, но отношението им ставаше все по-лошо. Например, когато някоя тяхна вещ изчезнеше винаги обвиняваха мен. В един момент вече не издържах и реших да се преместя в друг клас.

Третирали са те така само защото си от дом за сираци?
Да, отношението към децата от домовете е много различно, както от страна на учителите, така и от учениците. За жалост съучениците ти не се отнасят просто лошо към теб… Обвинението в кражба е много по-жестоко. Изкарват те престъпник понеже не си „като тях“. Обиждат те, подиграват ти се или те замерят с камъни и те плюят, защото те считат за различен. Нередно е, грозно е, но е факт. Случвало ми се е и точно затова в даден миг просто не издържах. Започнах да се бия с връстниците си, не толкова заради грубото им отношение, колкото заради обвиненията.
Нещата очевидно не вървяха с този клас, затова реших да се преместя в друг с профил класически балет, с надеждата, че ще бъде по-различно. Уви, историята просто се повтори… Ето защо напуснах училището и да загърбя музиката. Но знаеш ли, това което го носиш в сърцето и душата си няма как просто да го захвърлиш. 

Прехвърлян си в три дома за сираци в миналото – този във Варна, в село Победа (Ямболско) и в Пловдив. Къде усети най-много опора?
В Пловдив, там прекарах почти 13 години. Там срещнах двама души, които никога няма да забравя – Рита и Стенли. Това са хора са невероятни хора с големи сърца, които подадоха ръка на доста деца, накараха ги да повярват в себе си и им помогнаха да се прехвърлят от държавни училища в частни и да се занимават със сериозни дейности. Те двамата създадоха фондация буквално от нищото… Казвам фондация, но всъщност се усещаше повече като приятелство. В началото идваха през уикендите и вземаха група деца, като ги водеха в парка, после направиха къща за забавления оборудвана с всичко – от джаги до компютри и дори кухня, в която желаещи могат да се научат да готвят. От домът обаче създадоха проблем, заради това, че Рита и Стенли са религиозни християни! Забраниха им да идват и да ни вземат, но те все пак извоюваха това право. Та те не правеха нищо лошо, напротив, даваха всичко от себе си, за да помогнат – да ти осигурят онова, което държавата не прави.

Като например?
Група „МОТЕЛ“Когато напуснеш дома за сираци и останеш в ръцете на държавата разбираш, че тя ти подсигурява едно голямо нищо. Осигурява ти една квартира, с една врата, а около теб има къщи пълни с хора, от които поне 70% са престъпници или наркомани без работа. Когато аз завършвах прецених, че не искам да бъда на подобно място. Първо, защото има реална заплаха да се превърна в един от тези „съседи“, второ, понеже дори и да водя що-годе нормален живот (лишен от музиката обаче), няма да имам спокойствието и сигурността, че домът ми няма да бъде разбит и ограбен. Докато при Рита и Стенли всичко това го няма. Затова ги помолих една година да остана в къщата, която бяха направили. Не си мислете обаче, че отиваш там и си като на хотел. Хубавото е, че част от помощта на тези хора, далеч от подслона който ти дават, е че се опитват да изградят от теб стойностен човек, който да поеме живота си в ръце и да се справи с изпитанията му. Разрешиха ми да остана, но сериозно да помисля с какво искам да се занимавам и да го направя.
Шест месеца след като се преместих там се случи инцидент, докато се опитвах да помогна на друго момче идващо от дом. С две думи, приютих го при мен, но той навреди на къщата и аз трябваше да напусна.

Тогава трябваше да разчиташ само на себе си, така ли?
Група „МОТЕЛ“ – време е за селфиДа. Понеже нямаше къде да отида заминах за Ямбол и започнах работа като сервитьор, защото имах нужда от пари, а и бях добре възпитан и научен на култура от г-жа Рашкова. Една година вземах поръчки и сервирах на клиенти. Малко преди абитуриентските балове една група занимаваща се с танци, разбраха че съм учил класически балет и ме взеха при тях, паралелно с работата ми в ресторанта. Успяхме да съчетаем нещата много интересно. Те бяха наети като програма по баловете и изнасяха шоу програма в заведението. По някое време, както си сервирам, хвърлях таблата и се присъединявах към танца. Хората искрено се забавляваха. Но това не можеше да продължи дълго, защото пеенето винаги ми е било приоритет независимо какво друго правя междувременно.

Споменавайки пеенето, от колко години точно се занимаваш с него?
Трудно е да определя… Както се казва, човек си пее цял живот. Пея от наистина от много време, може би още от преди да запея за първи път. Вече професионално и сериозно се занимавам от 2-3 години насам, макар огромното ми желание преди нямах  нито нужното време и възможност, нито нечия поддръжка, за да се развивам на подобно ниво.
Докато бях сервитьор много хора, чули ме как пея, са ми казвали да напусна заведението и да следвам плътно музиката. Убеждавали са ме да се явя да „X factor“ или „Гласът на България“, но подобни конкурси не са за мен. Винаги съм предпочитал да тръгна от първото стъпало на стълбата и сам да се изкачвам нагоре, градейки едно по едно всяко следващо.

Разбирам, че този път си решен да не се отказваш и да следваш нотната стълба на живота.
Точно така, не мисля да спирам и независимо какво ще последва искам да превърна живота си в музика. Не е тайна обаче, че в България е изключително трудно и не само в този бизнес, а като цяло. Сложно е дори да изградиш мотивация да се занимаваш в дългосрочен план само с едно нещо, особено когато знаеш, че нямаш „гръб“. Единствената ти подкрепа в този случай са семейството и приятелите ти, а когато го няма семейството остават само другарите. А моите приятели прекалено често се сменяха, заради местенето в различните домове. В крайна сметка разбрах, че в този живот съм сам, но това донякъде ме крепи, защото има хора, които късно проумяват този факт.

В момента си вокалист на група „МОТЕЛ“. По принцип повечето музиканти се стремят към солова кариера. Не искаш да гониш постиженията си сам?
Не и честно казано дори не съм се замислял за подобен вариант. Ако не бяха тези хора – членовете на групата, може би никога нямаше да имам това, което имам сега. Те ме мотивираха да продължа да се развивам, да не захвърлям заложбите и таланта си. Повярваха в мен и ме взеха под крилото си, показвайки ми, че музиката събира хората и създава семейства. Когато цял живот си бил самостоятелна единица, бореща се сама, осъзнаваш, че подобно нещо е от голямо значение.

Говориш с плам за тези хора. Ще ни ги представиш ли и в същото време да ни кажеш как се срещна с тях?
Разбира се! Всички са по-големи от мен, което е без никакво значение. Да започнем с Румен Бошнаков на когото съм страшно благодарен. Това е човек с голямо сърце, който винаги е склонен да помогне, ако му покажеш, че заслужаваш помощта му. На 18 годишна възраст той записва първия си самостоятелен албум и до днес свири на китара и пише музика. С него се срещнахме в заведението, в което работех. За кратко свиреше в друга група, която беше наета за участие там, а аз изявих желание да изпея едната вечер песента на група Авеню – „Бягство“ и те ми разрешиха. Година и половина–две след това се засякохме случайно със сегашния състав на „МОТЕЛ“ и те ме попитаха дали бих искал да бъда техен фронтмен, заради спомена от изпълнението ми. Нямаше такава еуфория от моя страна!
Иван Терзиев е бас китариста на групата, който всъщност е и основателя. Участвал е в Евровизия и има редица концерти зад гърба си, като е бил басист на група „Д2“ още преди да станат популярни в конкурса „Златна пролет“. Той пише текстовете на повечето песни, които правим в момента. Интересно е, че преди това е бил страхотен боксьор, който се е отказал от спорта в името на музиката. Разбирам го напълно, защото и съм тренирал лека атлетика и тенис на корт и маса и др., но съм си казал, че музиката е преди всичко и ако трябва ще пея докато играя.
Следва Димитър Бодуров – барабанист, при това невероятно добър. Дълго време търсихме барабанист и няколко пъти се разочаровахме, но срещайки Димитър разбрахме, че това е правилният човек. В момента много искаме да го спасим от работата му, защото работи неблагодарната професия на заварчик, която носи редица здравословни проблеми, а той е златен човек и музикант.
Всички те са прекрасни хора!

Обичта ти към тези хора е голяма, личи си.
Виждаш ли, за мен те са семейството ми. През годините успях да се запозная с майка си, но (сега може да прозвучи грозно) за мен тя е жена, която просто има някаква грижа за мен. Ако това я прави майка, то значи през живота си съм срещнал много майки. Истината е, че жената на Румен Бошнаков има повече грижа за мен от колкото родната ми майка, която от 13 години работи в Гърция и въпреки всичките ми молби да се върне за повече от месец, тя не го е сторила. Дори сега не съм я виждал около година и половина. Докато членовете на групата са плътно с мен –  държат на мен, подкрепят ме, показват ми грешките, не ме оставят да плача и да се гнетя. Те ми липсват повече от колкото майка ми.
В тази връзка искам да благодаря и на Стивън Кичуков, който ми е като брат. През седемте години той и семейството му никога не са ме оставяли гладен и винаги са ме канели да у тях, за да преборя глада. В началото, преди да каже на родителите си за мен, Стивън дори крадеше храна от дома си, за да може да ми я донесе. Благодаря ти, братле!

Мисля, че е време да кажем за един от големите успехи на „МОТЕЛ“, защото ти не си от хората, които се хвалят. Всъщност вие имахте честта да откривате за легендарната руска група „Любэ“ в Ямбол, когато те бяха в България.
Да, имахме късмета да бъдем подгряващи за „Любэ“ и бях на седмото небе от щастие, все пак не всеки ден ти се отдава такава възможност. Подготвяхме се неуморно за събитието. По принцип нашата репетиционна е малка и когато влезем вътре стаята се губи… Затова два дена преди самото участие се преместихме в по-голяма, където можехме свободно да се движим и подготвяме.
Когато обаче концертът настъпи имахме проблем с озвучението… Първо, в Ямбол самата организация куца и въпросната вечер, докато беше концерта на „Любэ“ имаше и театрална постановка, а театъра и сцената бяха на по-малко от 20 метра едно от друго. Поради тази причина кметът на града разпореди музиката да е не по-силна от 94 децибела, което означаваше колоните за публиката да бъдат изключени и да работят само мониторните колони, които са на сцената, за да могат музикантите да чуват изпълнението си. Иван Терзиев беше на ръба да си тръгне и да се откаже. Можеш ли да го виниш, при положение, че сме хвърлили толкова усилия и пот?! Наложи ми се буквално да викам, за да могат повече хора да ме чуят, но въпреки това нямаше как да се получи. Пред мен стояха десет хиляди души, а ме чуваха едва хиляда. Ситуацията беше страшно грозна… Важното е, че не се предадохме и дадохме максимума от себе си.

Това е ужасно! А поне успяхте ли да се запознаете с „Любэ“?
Слушам и харесвам „Любэ“ от много години, но след случилото се бях наскърбен, защото труда ни буквално беше заглушен. Просто не можех да се насиля да остана за техните изпълнения, затова отидох на максимално далеч на 2 километра в един парк. Познай! Ние се чувахме едва на 300 метра, а „Любэ“ ги слушах кристално ясно на пейка на 2 километра от сцената… Почувствах се много гадно наистина. Едва ли не, се опитаха да ни направят по-малко кадърни, да бе би да засенчим „Любэ“ – това беше усещането. В България очевидно трябва да си име и доказан музикант, за да получиш звук в колоните.

В България наистина има тенденция да се възпират младите таланти, освен ако не са нечии галеници. Но предполагам, че ако върнеш времето назад пак би се качил на сцената, макар и със спрени основни колони.
Да, бих го направил пак. Много хора са ми казвали да напусна страната, да замина за чужбина, но аз не искам. Не искам да пея за чуждите хора, а за своите – тук в България. Затова сега от септември групата пак се събира и продължаваме да работим.

Какво би пожелал на читателите на в. „България СЕГА“?

Пожелавам им дълъг живот, здраве, щастие и късмет. И макар, че са далеч и не се познаваме да знаят, че ги подкрепям, защото знам какво е да бъдеш сам срещу света! Затова всяка наша песен е специален поздрав за всеки един от тях.

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7