За пътя на красотата от Свети Влас до Лос Анджелис

Начална страница | Личности | За пътя на красотата от Свети Влас до Лос Анджелис
image

Странно нещо е живота… Някак все успява да те срещне с правилните хора, тези от чиито опит можеш да научиш много, а от един разговор с тях да се почувстваш пълноценно.
Цвета Маноилова е точно такъв човек, а аз се определям като истински късметлия заради срещата си с нея, защото тя е положително настроена, добронамерена, истински забавна и не на последно място изключително красива. Последното е оценено от редица модни дизайнери и фотографи както в родината ни, така и в голямата Америка, където конкуренцията е безпощадна. Цвети обаче далеч не се е възгордяла от факта, че била част от бляскавия бизнес на Лос Анджелис и е позирала пред „очите“ на редица обективи. Не, Цвети е човек като мен или теб – без излишно самочувствие, макар да има всички предпоставки за него. Тя има строго изградени принципи, на които не изневерява и не обича нещата да се случват по лесния начин, защото не се плаши да се изправи пред трудностите на съдбата и да се бори. Не се заблуждавайте от крехкият ѝ вид, тя е истински войн, който винаги е готов да подаде ръка на останалите, пренебрегвайки собствените си трудности. С нея човек забравя, че съществува думата „скука“ и може с часове да слуша за различните етапи на житието ѝ, през които е минала с размах. Скоро завърнала се от слънчева Калифорния, тя се съгласи да даде специално интервю за в. „България СЕГА“ и да сподели своята история, защото по мое скромно мнение тя трябва да бъде чута. Представям ви Цвета Маноилова – красавицата от Свети Влас подчинила модата в Града на ангелите!

Каква беше като дете?
В този период претърпях много метаморфози. Живеех в Свети Влас, а летните ваканции прекарвах в Кърджали, по цял ден обградена от приятели – всички до един момчета. Те всъщност ме третираха като една от тях, не се отнасяха по-специално към мен в грубите игри, само защото съм момиче и така израснах като „мъжкарана“ (смее се). Въпреки това имах безгранично въображение, може би понеже баща ми е човек на изкуството, а майка ми е ценител в областта. Спомням си в ранното ми детство как тя ми четеше приказки всеки ден, което допринесе ужасно много за вътрешния ми свят. Сутрин, обед и вечер слушах истории за принцеси, орисници и дракони… Отказвах да спя, исках още и още от тези късчета магическа вселена, в която всичко е възможно. Така макар да израствах като силно изразен екстроверт, изключително общителна, несъзнателно се затварях в себе си, отдадена на надграждане на фантазии, подхранвани от приказките.
Малко преди да стана тийнейджър върху мен, започна един системен тормоз в гимназията от страна на по-големи ученички. А аз бях възпитана никога да не отвръщам на лошото с лошо.  

Защо те тормозеха?
Честно казано не съм напълно сигурна. Може би не харесваха факта, че съм от добро и уважавано семейство, или че имах перспектива за бъдещето си… Не знам. Просто всеки ден се опитваха да изграждат в мен комплекси и максимално да ме подтиснат. Вероятно по този начин се чувстваха важни и арогантното им поведение подхранваше собственото им самочувствие.

Съжалявам да го чуя! Децата могат да бъдат наистина зли понякога.
За жалост е така. Всъщност това е наистина сериозен проблем, на който трябва да се обърне внимание. Днес върху много деца се налага физически и психически тормоз от страна на съученици, което е изключително нередно и грозно. Да не говорим, че психическите травми „зарастват“ много по-бавно от раните по тялото и могат да нанесат сериозни дълготрайни щети на детето, което тепърва се оформя като човек и начин на мислене. Този период уж трябва да бъде един от най-щастливите и безгрижни времена в живота на всеки, а практически много хора се стараят да го заличат от съзнанието си, точно заради подобно отношение към тях. Много деца не могат сами да се справят със ситуацията и намират изход в дистанцирането от реалността или болка, по-голяма от тази на която са подлагани. Това е страшно, но е факт. И с каква представа за света растат и хулиганите и техните жертви? Едните си мислят, че всичко е позволено в името на собственото ти удоволствие, а другите изпитват несигурност, страх, а често и отвращение от действителността и живота си. Темата е много дълбока и още доста неща могат да се кажат по нея, но най-важното е да се опитваме да предотвратим подобни „гимназиални закачки“, както нехайно ги наричат някои хора.

Ти как преодоля случващото се?
Не се влияех от никого и не се съобразявах с друг освен себе си и семейството си. Харесвах се такава каквато бях и се придържах към същността си – все така ексцентрична и различна. Играех в мазето, където се отдавах на сюжети, които пишех в ума си. Вживявах се в ролята на доктор Франкенщайн, представяйки си, че строителните инструменти на дядо, всъщност са инструменти за операции. Бях си щастлива по свой начин и обичах времето сама със себе си. Имах едно любимо менгеме, което постоянно въртях и си въобразявах, че слагайки неща в него, всъщност извършвам много важни експерименти (смее се). Това беше периода, в който бях зловещо и забавно хлапе, но в същото време ставах все по-суетна и макар моментите в мазето, навън продължавах да бъда общителна. Разбира се не бях абсолютен аутсайдер, имах две изключително добри приятелки, с които също си играех често и ми останаха близки и до ден днешен. Парадоксално, нали? Екстроверт със развити качества на интроверт… В един момент поради лични причини и от части тормоза от по-големите съученички започнаха да ми се отразяват и на повърхността излезе качество, което не мислех, че притежавам. Превърнах се в конфликтен тийнейджър-бунтар и тотален непукист. Започнах да не се давам и да не позволявам повече да ме тъпчат, като дори налитах да бия тормозителките си които вече бягаха от мен. В същото време развих неприязън към хората без мечти и цели в живота, която остана и до днес. През онова време вече не бях толкова социална, както преди и прекарвах много време четейки книги, в които намирах желаната дълбочина, защото реалността ми се виждаше плоска. Последната промяна която настъпи беше с края на бунтарската ми фаза, когато станах много по-спокойна и толерантна, като в същото време се научих на търпение. 
В този период ли дойде моделстването ти? Защото знам, че горе-долу по това време си станала Мис Несебър.
Малко преди това. Първоначално започнах в агенция “Web models”, които ме изпращаха на различни ангажименти. Така антисоциалната тийнейджърка се превърна в модел. На осемнайсетгодишна възраст спечелих конкурса Мис Несебър, да, но да ти призная изобщо не исках да участвам в него. След това ме изпратиха в една полска агенция и после дойде решението да спра да се занимавам с мода.
Знам какво ще ме попиташ. Защо съм се отказала, нали? Започнах да се притеснявам от ангажименти в чужбина, чиято преспектива реално стоеше пред мен. Не бях сигурна как щяха да ми се отразят на тази възраст, та аз тепърва опознавах света и всичките му аспекти. Отделно искаха да ме изпращат в Ню Йорк и тогава започнаха големите критики. Например, една от тях беше, че трябва да отслабна, а аз по принцип бях много слаба… Знаеш, към моделите са страшно взискателни и ги въртят на шиш за подобни неща. Тогава се запитах как ще рефлектира всичко това върху мен и самочувствието ми, ако тези хора са вечно недоволни и аз трябва постоянно да гоня недостижимото заради тях и да давам всичко от себе си, за одобрението им… Това е като предателство срещу личността ти – да слушаш другите, които ти казват, че не си достатъчна. Затова просто се отказах.

Но години след това професията отново е застанала на пътя ти.
Случи се така, че заминах да живея в Америка. В началото обикалях различните щати, колкото да усетя начина на живот в тях. Малко тук после малко там… Накрая стигнах в Лос Анджелис, който винаги съм подозирала, че би ми допаднал най-много, ако се озовях в САЩ. Така и стана. Окончателно се установих там. Вече достатъчно зряла, за да не се поддавам на вредното влияние и лошите съвети на хората, реших да обиколя местните модни агенции. Оказа се, че точно на две пресечки от мястото където живеех беше офисът на модната агенция BMG Models. Те веднага ми предложиха договор и започнах работа с тях.
Българското момиче, модел в Ел Ей. Уоу! Имаше ли много ангажименти?
Изобщо не се оплаквам. Снимала съм за много американски дизайнери, правила съм реклами за грим и кампания за марката Сузуки. Определено беше забавно, а и един вид изкарваш лесни пари, които ти трябват, защото живота в Лос Анджелис е скъп.

Коя е покупката, за която най-много се радваш, осъществена с тези пари?
Сбъднах мечтата си и си купих професионален фотоапарат. В онзи миг моделската професия като че ли остана на заден план. Не бях го оставила съвсем, но приоритет се оказа позицията зад обектива, която винаги ми е била цел. Напуснах агенцията, но се запознах с жена мениджър и мъж агент в сферата, които искаха продължа работата си като модел. Какво се случи обаче – на интервюто отидох с фотоапарата и агента остана впечатлен от факта, че не само съм модел, но при това мога много добре да снимам, защото им показах някои мои снимки, които сама съм си правила с помощта на статив и отделно кадри на други хора. Тогава той ми предложи да ми изпращат млади модели и начинаещи актьори, на които да заснемам сесии за портфолио, защото те са все още в самия старт на кариерата си и не могат да си позволят да използват услугите на утвърдени фотографи. В крайна сметка той си спази думата и постоянно изпращаше хора които представлява. А аз станах истински заплатен фотограф за доста време.

Модел и фотограф! Как успя да ги съчетаеш?
Както ти казах, това да бъда пред обектива малко се измести в полза на това да държа камерата. Но сега, връщайки се в България, уж само за два месеца, но ще остана за по-дълго, започнах работа с Ivet Fashion. Така че, пак ще съм повече модел отколкото фотограф.

Сигурен съм, че като всички хора на ново и непознато място си имала трудни моменти в Америка. Би ли споделила някой?
Първо искам да кажа, че има много за какво да съм благодарна на Бог, защото през целия ми живот ме е пазил. Много имигранти в САЩ им е трудно, защото нямат на кого да разчитат, ако се случи нещо. Докато аз още от България бях изградила приятелства, които знам, че не биха ме оставили в труден момент. Всеки ден съм благодарна на Господ, че съм жива и здрава, и имам големия късмет да се чувствам благословена, че успявам да намеря изход от дадена безизходица и дори да просперирам всеки път.
Разбира се, преживявала съм затруднения и препятствия през престоя си зад Океана. Например, в един момент имах проблеми с квартирата и нямаше къде да остана и ми се наложи за няколко вечери да спя в колата си. Добре че имах автомобил, с който работех като шофьор за UBER няколко години в Ел Ей, Чикаго и Флорида, че не знам какво щях да правя. Помогнаха ми едно приятелско семейство – българи. Разбраха през какво минавам и ме взеха под техния покрив, за което съм им изключително благодарна! Както и на други приятели американци, които срещнах още в България и винаги бяха насреща за мен.
Другият труден момент никога няма да го забравя. Още в самото начало, петнадесет дни след пристигането ми в САЩ, изпаднах в тежка депресия, защото ни сполетя тежка загуба в семейството на близък човек, с който не успях да си взема сбогом. Страдах много и това беше причината да прекъсна връзка с всички освен с майка ми и да отказвам да се върна обратно… Просто не намирах смелост да го направя. От разстояние беше тежко, но знаех, че прибера ли се ще бъде ужасно трудно да се изправя пред това очи в очи…

Съжалявам да го чуя!

Благодаря ти!

Ти си красиво момиче, някога случвало ли ти се е да искат да се възползват от теб мъже докато си била модел? Носят се много слухове за това как „се случват нещата“…
Докато бях модел никога не е имало нещо такова. В агенциите са изключителни професионалисти и не допускат подобно отношение към момичетата им, както в офиса, така и по кастинги и участия. Всичко е на ниво и няма уреждане „по втория или третия начин“. Когато бях фотограф обаче, забелязах как подобен вид опасност всъщност идва от колежки в бранша. Дочувала съм как някои момичета поддържат контакт с богати мъже, които искат да бъдат „уредени“ с някоя тяхна приятелка-колежка срещу заплащане. Идвайки в България видях, че и тук има същата тенденция, може би дори с по-големи мащаби и затова гледат на моделската работа като на камуфлаж прикриващ платени услуги. Това далеч не означава, че навсякъде е така. Напротив!

На теб никога не са ти отправяли предложения?
Честно казано, не са. Най-вероятно понеже държах строга дистанция между мен и колегите. Това беше работата ми, а личния ми живот бе на друго място. Така и не се сприятелих достатъчно, за да повдигнат темата, а след като разбрах как могат да стоят нещата, вдигнах още по-солидни прегради. Гордея се с факта, че винаги съм изкарвала парите си с честен труд, навъртяла съм хиляди километри като шофьор на UBER, още докато бях модел и не ме е срам, защото всеки спечелен цент е почтен.
Кой беше най-щастливия ти момент в Щатите?
Мига, в който започнах да постигам успех с фотографията. Определено е това. Да жънеш успехи като модел не изисква изключително много труд, защото е тясно свързано с визията ти – или имаш подходяща визия, която отговаря на дадени стандарти, или не. Докато да бъдеш фотограф изисква талант, набито око, знания и усет. Да кажем, че твориш и създаваш от нищо – нещо. Това е изкуството!

От къде идва тази страст към фотографията?
О, имам я отдавна. Най-ясно се изрази когато бях студентка в Нов български университет, където учех режисура. Там следвах и две години фотография при най-добрия моден фотограф в България – Енчо Найденов. Но най-голямата ми цел е да бъда режисьор в Америка и вече работя по въпроса, като работя по късометражен филм, който ще пусна по американските фестивали. Така че в момента фотографията ми е не само страст, но и стъпало към режисурата.

На какво те научи и даде „опитът Америка“?
Много самоувереност. Научи ме да бъда над битовизмите и ежедневните дребни проблеми и терзания, правейки ме по-спокоен човек. Даде ми самоувереността, че където и да отида, ще намеря начин да се справя, защото за времето там обиколих Щатите няколко пъти и разчитах предимно на себе си. Шофирала съм от Ел Ей до Кий Уест и обратно, после от Ел Ей до Чикаго и през цялото време сама в непозната и далечна държава, с култура толкова различна от нашата, се чувствах като сираче, но същевременно придобих смелост, непоколебимост и решителност.

Какво би пожелала на читателите на в. „България СЕГА“?
На първо място да бъдат живи и здрави, защото от това по-важно няма. И също така да подценяват всяка трудност и предизвикателство, което ще означава, че поемат предизвикателството и ще преодоляват трудността. И не на последно място да вярват в себе си и възможностите си!

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
1.88

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7