Коста Марков: Знам докъде стигат силите ми и какво мога

Начална страница | Личности | Коста Марков: Знам докъде стигат силите ми и какво мога
image

Коста Марков няма нужда от представяне. В даден момент от живота си всеки един човек е слушал музиката му, независимо дали се определя като почитател на поп-фолка или не. Редица от песните му като „Имам едно сърце“, „Искам да остана буден“ и „Милиони нощи“ са оставили трайна следа в жанра, неподвластна на времето. Има песни, които чуваш и забравяш с изгрева на новия ден, но има и такива, които винаги ще си спомняш, припяваш и търсиш, защото посланието и смисълът им са успели да намерят път към теб. Защото музиката започва там, където думите свършват. Точно такива са изпълненията на Коста Марков. Поради тази причина, въпреки дългото му отсъствие от родната сцена, с годините почитателите му само се увеличават.
Много неща могат да се кажат за емблематичният изпълнител, който през 2005г. се установява във Флорида, прекъсвайки кариерата си в България, точно когато е на върха на славата. И макар вече значително да се е изписало за него, позволете ми да ви представя Коста Марков като човека зад името, популярността и прожекторите. Той е надарен с искреност, каквато в днешния подвеждащ свят рядко се среща. Приказвайки с него бързо разбираш, че в личността му няма и сянка на надменност, която често е присъща за докосналите се до знаменитостта, напротив, той е здраво стъпил на земята, а на моменти дори скромен. Трезвата му преценка за минало и настояще, негови и като цяло, лесно разпалват диалога, който върви леко и ненатрапчиво. А ерудицията и безгрешният му изказ, въпреки немалкия му престой в Америка, са достойни за възхищение и са способни да засрамят голяма част от сънародниците ни тук – в България. Но може би най-важното от всичко вече изредено е, че Коста не се е отказал от онези чисто човешки добродетели и качества, заради които говорейки с него имаш усещането, че всъщност водиш разговор с близък приятел. 
Сега ви оставям да прочетете интервюто, което певецът даде специално за в. „България СЕГА“.

Знам, че си израснал си в Несебър. Кажи ми какъв беше като дете? Какво детство имаше?
Детството ми премина покрай морето. Спомените ми са свързани предимно с плажовете и улицата, защото тогава светът като че ли беше по-сигурен и не криеше толкова опасности. По онова време никой не бързаше да прибира децата си в ранни часове. Често играехме до два часа посред нощ навън, без родителите ни да се притесняват или да ни викат да си лягаме. В даден момент, когато компанията се разпадне, сами се връщахме по домовете си. Останалата част от моите спомени е свързана с училището, което за едно дете, естествено, не е толкова любимо занимание. Все пак винаги е по-интересно да играеш с връстниците на открито, отколкото да си затворен в класната стая. Но се справях. Стараех се да уча повече и да се представям добре, може би до някаква степен се чувствах задължен да го правя, защото сестра ми беше изключително добра ученичка, която завърши училище със златен медал. 

Кои ти бяха любимите учебни предмети?
Географията ми беше много любима, също и езиците – навремето учех немски и руски. Ясно си спомням учителките си по руски например, които бяха невероятни – пълноценни преподаватели с качества, усърдно стараещи се възпитаниците им да разберат и усвоят езика. Математиката също е сред предметите, които ми допадаха, а онези, които учех с нежелание бяха химията и физиката.

До колкото знам, музиката присъства в живота ти още от дете и е свързана с един акордеон.
Да, така е. Когато бях първи или втори клас исках да свиря на пиано. Знаеш обаче, че повечето малки деца изпитват желание да се занимават с нещо, като музика например, и  когато трепетът бъде задоволен, желанието отминава. След това родителите им трябва да се чудят какво да правят с купения музикален инструмент, особено ако е голям колкото едно пиано. Може би заради това ме убедиха, че е по-добре да имам акордеон. Така поръчахме и дълго време чакахме въпросния германски акордеон „Weltmeister“. После се озовах в музикална школа и прекарах там 4-5 години. Учих и солфеж, а след това учителите по пеене явно забелязаха, че пея правилно и започнаха да ме включват в различни вокални групи. Взех участие и в сформираната вокално-инструменталната група на Читалището в Несебър, с която ходихме по фестивали и дори печелихме награди. След това започнах да вземам уроци по оперно пеене, но те бяха епизодични. Определено не мога да кажа, че съм се замислял сериозно да се занимавам с този стил. От друга страна обаче ми помогнаха за артикулация, дишане, представа за собствения ми диапазон и най-общо възприятие относно пеенето. После учих пеене при Ирина Чмихова и Стефка Оникян, като междувременно започнах работа в нощните барове. Навремето имаше богати вариететни програми, в които участвах. Последва двугодишна музикална пауза, която завърши със записа на 2-3 песни, уж на шега, а ме поканиха на снимки за предаване по Националната телевизия. Сред присъстващите се оказа и собственика на музикална компания „Пайнер“ Митко Димитров, за която още не знаех. Тогава той дойде при мен, представи се и ми предложи да работя с тях. Така се стигна и до първия ми албум „Банкер“.

Именно от тук тръгва и големият ти успех, като ставаш един от топ изпълнителите на България за онова време. Очакваше ли така да се развият нещата?
Не, не мога да кажа, че съм очаквал. Тогава разчитахме основно на това да продаваме тиражи албуми, защото участията бяха по-ограничени. И наистина се купуваха огромни тиражи, въпреки сравнително малкия пазар на България. Например, аз съм продавал над 100 000 копия, Деси Слава около 150 000, а Глория около 250 000.
Честно да ти кажа, никога не съм имал претенции, че съм изключителен певец. Знам докъде стигат силите ми и какво точно мога да правя. Има ужасно талантливи хора, с невероятни гласове, които нямат късмета да стигнат до правилната компания. При мен беше просто случайност и късмет. Ако г-н Димитров не присъстваше на снимките на предаването заради Глория и Цветелина, които също участваха, може би никога нямаше да направя албум и да продължа да се занимавам сериозно с музика.

Но успехът ти е факт, недей да скромничиш! Какви бяха плюсовете и минусите на известността ти?
Кариерата ме отведе на различни места, пред много хора, запознати с творчеството ми, пеещи заедно с мен думите на песните ми. Подобно признание и неподправена радост ме зареждат с пълна сила. Понякога съм изпитвал неудобство от цялото внимание, което получавах, защото според мен не съм правил нещо необикновено, но очевидно музиката ми е достигала до хората, докосвала ги е по някакъв начин и те съпреживяваха срещите с мен, както и аз с тях.
Популярността обаче взима част от личния ти живот. Налага ти се и да свикнеш с факта, че си винаги наблюдаван –  забелязват те вървейки по улицата или се вторачват в теб по заведенията. За щастие не съм срещал негативно отношение от хората, защото съм чувал от колеги за случаи на неприязън и враждебност към тях.
Между другото, сещам се, че в онзи период, след голямо натоварване от концерти и участия имах нуждата да си докажа, че съм като всички останали. И понеже се движех само с кола, реших да се кача в трамвая на градския транспорт, което беше малко нетипично от гледна точка на това, че можеш да притесниш пътниците и да внесеш смут. Затова слагах шапка, яке и очила и се качвах инкогнито. Не ме разбирай погрешно, това го казвам без претенцията да се изживявам като много важна и значима личност. Правех го заради комфорта да бъда незабелязана част от хората. Просто един от тях. Това не можеш да го усетиш от дистанцията на сцената под светлините на прожекторите.

И точно в разгара на славата си с албуми, турнета и редица почитатели зад гърба, ти реши да се откажеш от всичко и да се установиш в Америка…
Бях достигнал един момент, в който се чувствах пренаситен от всичката суета и постоянните пътувания. Имах нуждата да си остана вкъщи и да укротя топката. Така се случи, че точно в този момент срещнах съпругата си, на един концерт, който направихме в Тампа, Флорида. Тогава, разбира се, не започнахме с идеята да вдигаме сватба, но постепенно връзката логично пое в тази посока. В началото опитахме да живеем в България, но когато пред теб стои алтернативата да живееш на по-уредено и добро място, защо да не се възползваш? Оставих всичко, но не съжалявам. Тогава дори не прекратихме договора ми с „Пайнер“ – нито от моя страна, нито от тяхна постъпи подобно заявление. Интересно е, че аз дълги години не бях работил по нови проекти и не сме поддържали близък контакт с компанията, но когато бях готов с последната си песен и се обадих на г-н Димитров, ме приеха много радушно, за което съм благодарен.

Не ти ли липсваше България в някой момент от престоя ти в САЩ?   
Може и да прозвучи лошо за родолюбците, но моето мислене е прагматично и то не ми позволява да се отдавам толкова на сантиментални чувства. Не съм изпитвал носталгия по България и вероятно една от причините е, че днес има компютри, съществува интернет и комуникация по Скайп и други приложения. Благодарение на тях не съм загубил връзка с роднините ми. Ежедневно чета български новини и се интересувам от случващото се в родината, а ако ми се дояде нашенска кухня, има от къде да си я набавя в Щатите. Семейството ми е в Америка, съпругата ми, дъщеря ми, домът ми… При това положение кое трябва да ми липсва? 
Отделно, през всичките тези години се връщах всяко лято за  най-малко три месеца. Тоест, остават девет месеца, които прекарвам във Флорида, а те не са достатъчно дълъг период, през който да усетя липсата.  

Имаше ли рязък преход между бурната кариера тук и по-спокойния начин на живот там?
При мен преходът беше плавен, определено не стана изведнъж. Още преди да прекратя кариерата си започнах да мисля за собствен бизнес, върху който трябваше изцяло да се концентрирам. Беше занимание изискващо години работа, за да се съгради и в крайна сметка да заработи. Става въпрос за хотел на Черноморието, който навремето построих. Този проект ми запълни цялото време и всъщност бе причината да се прибирам всяко лято. В този период не съм прекратявал и връзка с колегите си, те дори са ми идвали на гости в Щатите, а аз съм ходил на участията им. В същото време в Америка продължихме да правим концерти в различни градове, по определени поводи, които все пак поддържаха някаква връзка и емоция между мен и публиката. Така че, не съм се чувствал ограбен – нищо от това, на което бях свикнал, не ми беше отнето. Дори не съм предполагал, че някога пак бих записал песен и видео към нея. Всичко това стана много спонтанно.

Споменавайки новата ти песен „За две жени“, ще кажеш ли как точно се роди идеята за нея?
Миналото лято си възвърнах едно старо приятелство с певицата Деси Слава. Много години не се бяхме чували и виждали с нея и случайно се срещнахме на едно нейно участие в Слънчев бряг миналата година. Тогава изкарахме три дена заедно, като до края на сезона се виждахме, ако не всеки ден, то почти през ден. Тя работи доста активно, телефонът ѝ постоянно звъни и обсъжда различни проекти. Може би това ме „зарази“ и покрай нея ми се зароди идеята и аз да направя песен. Мелодията на песента ми хрумна и веднага проведох няколко разговора с различни композитори, мои приятели работили и в чужбина, да ги попитам да не би тази мелодия да е нещо, което съм чул някъде, запечатало се в съзнанието ми и да го преповторя, мислейки си, че е мое авторско. Оказа се, че никой от тях не я е чувал. Текстът на песента е дело Мариета Ангелова, с която сме близки приятели. Тя е написала най-хубавите текстове в поп-фолка – за Ивана, Глория и др. Записах „За две жени“ с идеята да я пусна да се върти в интернет за онези, които ме помнят и искат да чуят нещо ново от мен, но в последствие постигнахме договореност с „Пайнер“, че ще се излъчва по телевизия Планета и след като заснех и видеото, песента тръгна. Целта с парчето не беше да се изживяваме като новатори, а да покажем, че и в днешно време могат да се правят мелодични песни, защото сега всичко е само бийт, бас и еднотипен ритъм, като мелодия почти липсва.

Един вид нещата са се променили в поп-фолка?
Да, затова исках песента ми да има от онова „някогашно“ звучене, защото последните години жанра изгуби аудиторията на средна възраст, като се пренесе изцяло в клубовете. Песните се правят само за младите хора и съответно текстовете, както и посланията, се измениха. Вече не се срещат онези смислените песни, които има какво да ти кажат. Не казвам, че „За две жени“ има дълбоко послание, но има смисъл. Днес има много подобни връзки, като тази за която пея, може би е мода, не знам… 

Спомена, че си обмислял да пуснеш песента за онези, които си те спомняли… Аз мисля, че отново скромничиш. До колкото знам преди появата на песента си участвал в не едно ретро парти, където заведенията са били препълнени, а хората са пеели с теб песните ти.
Ретро партитата започнах да ги правя миналата година, като всичко стана случайно. Забелязах, че един клуб в Слънчев бряг организира такива. Тогава писах на певицата Вероника, с която сме близки, като ѝ предложих въпросния клуб за участие. Казах ѝ, че е удачно място и аз с удоволствие бих отишъл да я слушам, понеже тя прави хубави и смислени песни. Тя от своя страна ме попита защо аз самия не участвам в подобни програми. Отвърнах ѝ, че цялата ми апаратура е в САЩ, че в България нямам контакти с озвучители и т.н. Тогава тя ми предложи да ме свърже с мениджъра и озвучителя си и да ми преотстъпи нейната техника и микрофон. Стана на шега, но при положение, че ти предлагат всичко това на куп и то по толкова благороден начин, щеше да глупаво да откажа. След пет минути вече разговарях с мениджъра ѝ по телефона, а до 2-3 дни имахме пет поети ангажимента. Да ти призная, тръгнах с известна доза неувереност, понеже посетителите на клубовете са предимно млади хора, а аз съм прекратил заниманията си с музика преди 10-12 години и мислех, че няма да знаят песните ми и съответно да проявят интерес. Отивайки в първия клуб, собственика ми показа на монитора, че заведението е пълно. При капацитет на клуба 500 души, те бяха пуснали 700 и отпращаха цели компании поради липса на места… Стори ми се нереално, че всички тези хора бяха дошли заради мен, знаеха песните ми и пееха с мен. След това получих покана за второ участие в заведението и продължих с останалите места. По този начин се зароди тръпката отново да бъда пред хората на сцената, а в последствие и да направя нова песен.

Интересно ми е как реагират твои приятели американци, когато разберат, че си известна личност в България.
Когато се запознавам с американци тази тема не я коментирам. Ако им кажа „Ей, знаете ли, че навремето съм правил албуми, имал съм клипове, изнасял съм концерти и хората са ме разпознавали на улицата“, мисля, че ще ме вземат за луд. Шоубизнесът в Щатите е на съвсем друго ниво, с различен мащаб. Има няколко изключения, в които съм споменавал за всичко това, но то е ставало на такъв етап в разговора, когато е неизбежно да разкажа за моето минало в България. В общи линии не споменавам тази част от живота си запознавайки се с нови хора.

Кои са ти любимите градове в Америка?
Харесвам Маями. Със съпругата ми дори коментираме дали да не си купим апартамент на Саут Бийч. Там живеят много млади хора и усещаш как животът кипи. Обсъждали сме къде бихме искали да се установим когато се пенсионираме – в район с хора на нашата възраст или сред млади хора. Аз мисля, че втория вариант е по-добър, защото не ми се иска да виждам около мен болни или страдащи хора. Животът е достатъчно кратък, за да се обграждаш допълнително с болката и мъката на другите. Затова мисля, че ако на старини се пренесем в Саут Бийч, всичките тези млади лица биха ни стимулирали да живеем по-дълго и по-безгрижно.
Харесвам също Ню Йорк, Лос Анджелис, Лас Вегас и Сан Франциско – това са красиви градове, но не си представям да живея там. За няколко дена нямам против да ги посетя, но съм свикнал на тропическия климат сред палми и плажове, затова Флорида е моето място.

Предстоят президентските избори в Америка през ноември. Няма да те питам за кого ще гласуваш, но мислиш ли, че това са най-подходящите кандидати?
Няма да ме питаш, защото политическите предпочитания са деликатна тема. Ще си позволя обаче да направя един съвсем лек разбор. По принцип не съм се задълбочавал прекалено в тези кандидатури. Точно когато дебатите бяха в разгара си, бях зает с мои неща и нямах време да проследя всичко. Като цяло фаворити за президент са Хилари Клинтън и Доналд Тръмп. Не знам дали Хилари би направила нещо по-различно за държавата и света от Барак Обама, а аз съм на мнение, че има много неща в Америка, които могат да се променят към по-добро. Доналд Тръмп е сериозен бизнесмен и човек, който е свикнал да командва и нещата да се случват по неговия начин. Не знам обаче дали шоу елементът при него не е прекалено голям. Един мой приятел американец наскоро каза, че не би желал да види Тръмп срещу Путин… Просто го счита за недостатъчно компетентен. Ако се стигне до там, че той заеме президентското място, се надявам да има достатъчно хора около него, които да го съветват и консултират, за да бъде добър държавен глава… Не знам. До колкото съм запознат, в момента преднината е за Хилари Клинтън и има голяма вероятност тя да спечели. Аз все още не съм сигурен за кого ще дам своя глас, ще изчакам до последния момент и ще преценя.

Какви лични проекти ти предстоят? Разбрах, че обмисляш следващата година да пуснеш нова песен.
Обмислях идеята още това лято да пусна нова песен, но разсъждавайки върху последните тенденции в жанра, прецених, че не е необходимо. Мисля обаче през ноември да снимам видео към едно лятно парче на остров на Карибите и дори вече сме в преговори с тамошна продуцентска компания. Искам да бъде нещо по-различно от това, което в момента е на родния пазар. В България клиповете са скъпо удоволствие, но въпреки това режисьорите използват едни и същи похвати, снимат еднообразно и се преповтарят. За съжаление не им се иска да отделят повече време и да помислят за по-сериозни сюжети за клиповете.
Ние вече работим по самата песен, предстои да се напише текста и се надявам догодина през месец май да излезе. Нямам амбиции да се завръщам с пълната сила, с която в момента се представят топ имената, да се съревновавам с тях правейки по 7-8 клипа годишно, за да бъда актуален. Достатъчно ще ми е да правя по една или две песни през годината, за да покажа на хората, че съм жив и здрав и съм направил нещо ново за тях. Надявам се тези проекти да се харесат.

Това е за България, а за Щатите предстои ли ти нещо?
Да, на 1-ви октомври в Маями имам участие в благотворителен концерт за българското училище „Аз, Буки“. Програмата ще бъде разнообразна, няма да е единствено поп-фолк. Ще има български поп песни като тези на Васил Найденов, Орлин Горанов, Тони Димитрова и Тоника СВ. Ще пеем и много македонски и патриотични песни, малко гръцко, малко сръбско. Общо взето, всеки ще намери по нещо за себе си. Надявам се хората да дойдат да се забавляваме заедно и да подкрепим тази хубава кауза.

Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“?
Да гледат малко по-ведро на живота, дори несериозно на моменти, защото ако човек се задълбочава във всяко нещо има вероятност самия той да затъне и изпадне в отчаяни състояния. Годините ме научиха да гледам отвисоко на случващото се около мен, даже и на драматичното. Така че, не приемайте нищо прекалено сериозно. Животът е прекалено кратък, за да се задълбочаваме излишно. Ведро напред!

Стелиян Стоименов,
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7