Една самодива по трудния път към успеха

Начална страница | Личности | Една самодива по трудния път към успеха

Краси Зуркова притежава онова рядко срещано обаяние, което буквално има силата да те притегли в орбитата си и да те задържи там. Разговорът с нея е съизмерим единствено с близка среща със самодива. И в двата случая оставаш пленен и безмълвен. Може би не случайно тя намира за интересни тези митични фолклорни създания и дори кръщава дебютния си роман именно „Самодива“. Не знам… Факт е обаче, че тя има способността да магически да притегля всички и всичко към себе си – с дълбокия си вътрешен свят, с откровеност, мисли, присъствие и не на последно място с талант. Точно заради последното се срещнахме за интервю с нея, а в процеса му с възхита установих останалите изброени.
Краси е в България заради турнето на романа си, който първо беше издаден в Америка (със заглавието “Wildalone”) от престижното издателство „Харпър и Колинс“. В последствие книгата бива преведена и за турския пазар, а днес вече е достъпна и в българските книжарници от издателска къща „Егмонт“ – издали поредиците за Хари Потър и „Здрач“. Невероятното ѝ постижение е още една причина за българската гордост и доказателство за значимия ни принос към света. Не знам дали пишейки страниците на романа си Краси си е давала реална сметка колко много прави за родното и за признателността на целия ни народ, че буди интересът на различните читатели към нашата малка страна.   
Но не само „Самодива“ е повод за възхита, а и целият живот на авторката. Краси завършва Принстън с История на изкуството, след това и Харвард със специалност право. Живее в Ню Йорк, Чикаго и понастоящем в Лос Анджелис. В даден момент постига така желания от всички блясък и лукс на голямата американска мечта, но захвърля сигурното, за да поеме по рискования път към личното щастие, който достойно я възнаграждава с успехът ѝ днес.
Ето какво разказа тя специално за читателите на в. „България СЕГА“:

Как дойде идеята за романа?
Идеята за романа всъщност беше идея за стихотворение. Преди пишех много поезия. Когато работех в Ню Йорк, по петнайсет часа на ден, свободното ми време беше ограничено, тук-там по няколко минути, и можех да пиша само къси стихове. По принцип харесвам минималистичното писане във всяка форма. Та тогава 2001 година написах стихотворение за самодивите. От малка обичам българския фолклор, приказките и всичко магическо и митично. Специално самодивите привлякоха интереса ми и един вид образът им ме преследваше, защото повечето същества във фолклора ни са ясно определени – те са или лоши, или добри. Докато самодивите са двойствени – могат да бъдат изключително зли, но в същото време да изпитват чувства. Стихотворението ми разказваше за самодива, която разкъсва момче, понеже подобен акт е в природата ѝ, но в мига когато той издъхва, тя разбира, че се е влюбила в него. Тогава измислих и думата “wildalone”, понеже стихотворението беше на английски. Та от този момент съществува самата идея. По-късно, когато взех решение да се занимавам по-сериозно с писане, като му отделя повече време и усилия, реших проекта да бъде с автобиографични щрихи, но едновременно с това да е магически реализъм – съвременна история, с любов и тъмните нюанси на готиката. Беше лесно главната героиня да е българка учеща в Принстън, това е личния елемент в сюжета, наред с него знаех, че самодивите ще присъстват, понеже исках да преплета нашия фолклор – все пак цял свят знае за вампирите и мисля, че е време да се направи стъпка встрани. Пишейки романа нямаше как да не включа и мита за Орфей, който ми е много любим, а покрай него се стигна и до Дионис… Тогава осъзнах, че менадите на Дионис ми напомнят за самодивите, което ме провокира да направя подробно изследване и така нещата се задълбочиха. 

Каза, че преди си писала само поезия. Беше ли ти лесно да преминеш от кратката форма, която трябва да каже много, до обема на роман?
Беше интересно. Едно от първите неща, които забелязаха в Америка, а вече и тук в България, е че въпреки, че книгата е проза тя е много поетична. Не става въпрос само за метафорите, но и структурата на самите изречения, които с малко казват много. Затова определят стила на писане като достъпен. Аз пиша проза по същия начин както пиша поезия. Първо трябва да има музика на параграфа – дълги изречения редуващи се с къси, в които отново трябва да има музика, която зависи от това къде ще сложиш запетая. Не харесвам прекаленото трупане на думи, както и самите дълги и сложни думи, освен ако не са абсолютно необходими. Повечето писатели не обичат да махат части от написаното, защото са привързани към труда си, докато аз с радост хващам страниците и започвам да задрасквам. До известна степен думите ме дразнят и колкото повече заличавам, толкова повече ми харесва онова, което остава. Четох, че най-трудно се пише текст, в които не усещаш думите, а езика е прозрачен, за да се стопи бариерата между читателя и написаното. В Америка това не се осъзнава и има култ към сложното писане. Изпитват уважение към труднодостъпното излагане на мисли, все едно този стил е по-достоен, което аз не мога да си обясня…

Обяснявайки ме подсети за сентенцията, че „Най-големите чудеса се крият в простите неща“.
Имаше и една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери във връзка с това, как той разбира, кога е постигнал съвършенство пишейки. Неговият отговор е, че този момент настъпва, не когато не е останало нищо, което да добави, а когато не е останало нищо, което да махне. Аз може и да не съм открила нещо ново, светът не е от вчера, не всички пишат по този начин и Хемингуей е само един от примерите. Но и в изкуството по принцип се изискват доста усилия, за да изглежда толкова просто и лесно. С писането също е така, текстът трябва да звучи все едно няма друг начин, по който да бъде казано.

Трябва да ти призная, че историята около издаването на „Самодива“ в Щатите, много ми напомня за тези на Дж. К. Роулинг или Стивън Кинг. Те и двата са срещали много откази и са били отхвърляни дебютните им романи, докато накрая всъщност биват издадени. И твоя път до издателство „Харпър и Колинс“ не е бил никак лесен, така че, според мен, можеш да се наредиш именно до тези двама автори.
Като числа – не, като стойност на книгата – не знам… Истината е, че процесът е доста шизофреничен. Преди време някой си беше направил експеримент. Беше взел откъси от книга спечелила наградата „Пулицър“ и ги бе изпратил на различни издателства с цел уж да издаде нов роман. Никое издателство не се беше сетило, че откъде са цитатите и всички му отказали, като той после публикува отказите в Интернет. Аз може би имах късмета на начинаещия или пък беше съдба, не знам. В началото, за седем месеца нахвърлих опростен вариант на книгата на хартия, дори мислех, че съм я написа преди още да знам колко много работа се иска, за да се превърне в пълнокръвен роман. Тогава я изпратих на голям агент в Ню Йорк, който прочете първите петдесет страници и веднага ми отговори. Каза ми, че стилът ми на писане е страхотен, а идеята безкрайно оригинална, но съм взела най-елементарното в историята, при положение, че книгата може да бъде много повече. Това определено ми даде начален тласък и вяра в това, което правя. В последствие, когато започнаха да идват отказите, се случи нещо интересно. За една и съща точка, например героите ми, започнах да получавам коренно противоположни мнения от различните агенти – един много ги харесва, друг мисли, че са ужасни. Тогава осъзнах, че не трябва да обръщам внимание на негативите, а да положа максимални усилия, за да превърна книгата в най-добрата ѝ версия, за да може да се намери човек, който да се влюби в нея, да повярва достатъчно и да я сложи в ръцете на хората по правилния начин.

Мислиш ли да напишеш продължение или да подхванеш друга история?
В момента и двете. Не знам как е тук в България, но в Америка трябва да си написал дебютния си роман целия преди да го разпращаш на издателствата. Вече за втория може да си готов само с една глава и резюмето. Но за да напишеш роман се иска време. Хубаво е първо да видиш историята в съзнанието си като филм и ако си дадеш сметка, че ти би го гледал, това означава, че имаш интересен сюжет първо за теб самия. Все пак ти си този, който в продължение на години ще живее с тази история. Когато прожектирах в ума си сюжетната линия, тя беше много по-дълга, като „Самодива“ е само първата половина. Тук е повече въведение, докато втората част я виждам много по-дълбока с еволюирали персонажи.

Предполагам ще има и повече мистика и ще навлезеш дори по-навътре в митологията.
Точно миналата година изчетох много неща относно мистиката. Още докато пишех тази книга разбрах, че това с което съм се заела, е много по-сложно от колкото предполагах в началото когато си казвах: ще напиша романтична история и ще си измисля просто някаква мистерия. Оказа се, че е писано много по темата и тези мистики всъщност са били далеч от, както ги наричат хората, оргиите на древните гърци. Те са представлявали духовно преживяване, което е спасявало хората от всякаква житейска емоционална криза. Вече от столетия балансът между Дионисиевото (интуицията и чувствата на хората) и Алонониевото (разума и логиката) е тотално разрушен. Например в Америка хората като че ли се боят от емоции и тепърва страната се отваря за тези неща.
Това е от една страна. От друга, вече шест години се занимавам с конкретната история и тематика, така че сега ми е дошла друга идея за нещо различно. Сюжет, който се развива в Лос Анджелис и не обвързан с български и гръцки митове, а с пиратството. Но не това, което сме свикнали да гледаме по филми, а друг вид пиратство – отново с мистика и общение с океана и водата. Но това е дълга и сложна тема, която няма да разкрия съвсем за сега. Иначе от както преди шест години се преместих в Лос Анджелис това е темата, която ми занимава съзнанието.

Понеже спомена, че автора трябва първо да види историята като филм, мислила ли си по въпроса за филмиране на романа? Много от днешните ленти се базират на книги.
Когато реших да започна да пиша роман, си купих много книги, които да насочват как това да се случи. Един от съветите, който даваха те, беше че когато решиш какви герой ще имаш, трябва да си избереш реален актьор за всеки един от тях, защото ако просто си измислиш героите има реалната опасност всеки един от тях да стане версия на теб самия. Затова когато измислих персонажите, си изтеглих от интернет по 20-30 снимки на актьори в различни състояния и изражения на лицето, които виждах в конкретните образи. Всъщност до някъде дори взаимствах част от имената. Например Джонатан Рис Майърс беше вдъхновение за един от персонажите, понеже ми се стори подходящо демоничен. От него взех и името Рис, което дадох на героя си. Впоследствие осъзнах, че името му на български се пише като животното рис, което пък е свещеното животно на Дионис… Получи се магическо съвпадение.
Колкото до филм, в Америка има една огромна бездна между студиата, правещи касови продукции и независимите филми, които в момента са с изключително ограничен бюджет. По пътя към вторите, трябва някой продуцент или режисьор да повярва в сюжета, за да намери спонсори за заснемането му. Но за да се случи това, трябва първо историята да се завърши и да се види цялостната ѝ посока, също така първоначално е необходимо да има голям брой читатели, които да представляват вградена публика, за да може студиото да гласува изисквания бюджет. Но за сега си пожелавам на „Самодива“ да ѝ се случи първото най-хубаво нещо, а именно да докосне читателите. За останалото ще видим.

Нека да насочим вниманието и към теб самата, отделно от романа, защото твоята лична история е изключително интересна. Ти биваш приета и завършваш История на изкуството в Принстън. Как се спря на тази специалност?
Отидох в Америка с мисълта, че мога да изучавам право или международни отношения. Стъпвайки там се попаднах в курс по икономика, което за мен беше абсолютно нов свят, който ме омагьоса но за кратко. Паралелно с това записах и курс по италиански ренесанс. В Принстън имаш 2 години, през които трябва да решиш какъв ще бъде профила ти. В даден момент осъзнах, че сърцето ми ме тегли към Историята на изкуството. Не само че влагах душата си в писмените работи, но и с изключителен интерес четях допълнително всичко свързано с изкуството. Например, никога не бих хванала на закуска да чета “The Economist”. Така реших да преследвам мечтите си, макар професорите да ми казваха, че ще си проваля бъдещето. Интересното е, че определям това като може би последното правилно решение, което взех за много години след това. След това завърших право в Харвард, което бе съвсем различна корпоративна посока, защото реализацията в тази сфера е по-лесна. Но това решение вече го взех от страх и предпазливост, а подобни избори не съвсем на са най-правилните. Въпреки всичко Историята на изкуството си остава моя страст, след писането, която днес е по-скоро хоби, понеже не знам дали човек може да носи две дини, но три – определено не.

Без да предполагаш отговори и на следващия ми въпрос за Харвард и правото… Не беше ли трудно по онова време за момиче от България да замине в непозната страна, да учи в толкова елитно учебно заведение и отделно спънките които среща, заради липсата на високите технологии днес?

Така е. Всичко ставаше по старомодния начин, с писма… Тогава имаше много притеснения и опасения, защото изпращаш документи и не си сигурен дали ще бъдат получени. Когато трябваше да си получа резултатите от изпитите за прием, буквално ставах всяка сутрин в шест часа, за да чакам пощальона, да не би да сложи писмото ми в погрешната кутия или каквото и да било. Вече когато отидох там започнаха първите имейли, които разбира се бяха старовремски, но позволяваха комуникация със семейството, оставено на цял океан разстояние. До завършването ми в Принстън, един разговор по телефона до България струваше 2 долара на минута.  Беше трудно, но в сравнение с годините преди това, може би не чак толкова.
За непознатата страна и учебното заведение, по-късно малко или много съжалих, че се спрях точно на Принстън. Другите университети са в големи градове, където има повече комуникация и културен живот, докато Принстън е много изолирано място, там е просто университетския кампус. С други думи или се вписваш или не. В тази мисия аз не успях, но и реално не полагах усилия да се впиша в общата картина. Например, дори дрехите, с които бях отишла всички отговарящи на стандарта по който се обличаме тук, се открояваха. Осъзнаваш, че сред сто американци в лекционната зала ти си единствен, който не е облечен идентично с останалите, които си пасват. Всички са със скъсани дънки, тениска и джапанки, а ти носиш черно сако… Бях себе си и живеех живота си така, както го разбирам. Като цяло беше объркващо и самотно преживяване. 

С какво те промени престоя ти в Щатите? Вече са изминали доста години от както си там.
Времето там ми помогна да разбера какво искам и какво не. Не съм сигурна, че това би се случило някъде другаде. Когато си тийнейджър и после в периода на ранните 20 си по-голям авантюрист, животът още като че ли не ти е показал зъбите си и си безотговорен, в хубавия смисъл на думата. После обаче започваш да учиш житейски уроци, да се сблъскваш със суровата реалност и в даден момент можеш дори да се откажеш. Това се случва с много хора и дори стана и с мен самата. Животът и мисленето, което те заобикаля, започват да ти налагат, че е време да се откажеш от детските фантазии и да подхванеш съществуването си по един много структуриран и разграфен начин, подобно на всички останали. Следва едно обезверяване и се налага да се задоволиш с нещо, което не е достатъчно добро за теб. Може да се изрази в личен, професионален или духовен план. Когато се случи при мен, за късмет, аз се вслушах в ставащото. В онзи момент изживявах типичната американска мечта – работех за елитна правна фирма, предстоеше ми да стана партньор, имах голям апартамент и уж всичко се беше наредило. Изведнъж осъзнах, че не съм щастлива, макар преди това да се считах за такава. Липсваше ми емоционалното и духовно съществуване от преди, което на онзи етап бях заровила дълбоко. В Принстън може да съм изпитвала тъга, но бях вдъхновена и вярна на себе си, с богат вътрешен свят. Именно тогава дойде пробуждането. Проследих къде по пътя потулих момичето, което бях и в така започнах да пиша книгата и съвсем целенасочено да влагам в тази изразност на търсенето нужната енергия и време.

Ето, че сега си в България за турнето на „Самодива“, като първата ти спирка беше родния ти град Елена. Успя ли да се докоснеш до това свое отминало „Аз“?
Да, много повече от колкото очаквах. Самия факт, че аз и хората в публиката говорехме един и същи духовен език, ме възхити. Преди това слушах как хората в България се променят, как живота ги убива и масово се вълнуват само от пари… Оказа се, че това не е така! Но нещата вълнуващи дошлите на представянето на книгата и въпросите, които ми задаваха бяха до колкото изненадващи, до толкова очаквани. Спомням си, че си помислих: Аз не случайно съм това, което съм – аз произлизам именно от тук!

По случай 24 май, получи лична покана от президента на България  да присъстваш на негово събитие. Как мина?
Беше някак нереално, но в хубавия смисъл. От 2003 година, съм си идвала в България само веднъж при това за една седмица в родна Елена. Практически съм се „откъснала“. Знаех от преди, че Историческия музей се превърна в съдебна палата, но не знаех къде е новия музей, за мен това е Резиденция „Бояна“ – това са легендите по комунистическо време, там някъде зад оградата, където никой не ходи. Още с влизането видях България като институция – знамето, химна, „Върви, народе възродени“… Всичко това бе едно изключително емоционално преживяване. Дори самият факт, че Стоян Михайловски е част от родословното ми дърво, го направи още по-лично. Изведнъж стоях там, срещу мен беше президентът, а зад нас имаше хор от пеещи деца!

Стелиян Стоименов,
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7