Народопатология-1: липса на съпричастност

Начална страница | Личности | Народопатология-1: липса на съпричастност
image

Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев


Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.   
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)
                    Христо Фотев, „Книга за свободата”

“Да ти взема болката” (цáвът данéм) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): “Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш.” И още по-мъдрото: “Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която  причиняваш?  Светът щеше да е съвсем друг.”
Това е трогателен глас от “интимната акустика на човешката душа”, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия. На cantejondo – дълбоката андалуска песен:
Майка ми има тревоги
и аз имам моите.
Аз чувствам тревогите на майка ми –
не моите.
“Възхищението е привилегия на духовно богатите личности” (професор Асен Златаров), апатията - привилегия на бездушните. След болестите, войните и природните бедствия, няма по-опасно явление за хората от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е - в алинеите на етиката -  престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно  честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.
Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за “Тоника”, не изрекат “Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен”, последните години от живота на Христо Фотев (1995-2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 72-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов.  Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев,  да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница, лечение за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван” вкъщи от Виолета!
Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген - наричам Homoreciprocansquero (съпричастния човек търся). Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, постмортем активност на някои поети, наричащи го „брат”, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за унаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница”, както бургазлиите я наричаме,  вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доцент Надежда Делева от Варна и пулмолога доцент Коста Костов в София. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек от тук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други - да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.

Георги Баев и Христо Фотев, от личния архив на адвокат Иво Баев – синът на Георги Баев.

 

 „Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.” – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник “Автограф”. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време - о държава, о нрави,  защо бяхте онемели, ослепели и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България!
Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995-2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена - разбира се - и  тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, остана безмълвен. И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90-100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като MayoClinic  в Рочестър, щата Минесота! Но за „прокълнатите поети” в България няма пари за лекуване, дават се пари само на началниците на писателите.
Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха “лъчезарно погребение” за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на стиховете му:
…Бургас е най-жестокият театър.
И аз съм сам – без никакъв декор.

По-гол съм аз от северния вятър…

Не ме оставяй ти, мой малък хор.
Остава ни - щом сме сгрешили - да се покаем - metanoia (гр. покаяние) означава “промяна на мисленето” – да имаме съпричастни действия към мъките и радостите на другите. “Очищения – Освещения, Опрощения, Откровения, Озарения”, както пише Румен Леонидов в “Сляпа неделя”. Иначе “птичките, кацнали на морските кончета и бадемите” (перифраза от “Сляпа неделя”), ще излетят от мозъците и душите ни.
И ние напълно ще оглупеем, озлоблеем, обездушеем.*


*От Георги Чалдъков. „Бургас. Сантиментални истории“, Издателство Морски свят ООД, Варна, 2012. Стр. 164-168.

ПОСЛЕСЛОВ-2016
Народопатология-2: липса на възхищение

Наистина чудовище е мощта на този укор.Кажете ми, братя, кой ще го надвие? Кажете ми кой ще метне ласото върху хилядите шии на този звяр?
Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра“

Липсата на възхищение и изобилието на омраза са изяви на „изместване“ (англ.displacement): психозащитна реакция, която Зигмунд Фройд преди повече от сто години нарече Verschiebung. А + ВХ → АХ + В: хора (B), които не могат да се самореализират, си изкарват натрупаната агресия (X) върху набелязаната от тях изкупителна жертва (A) – хистероидни прояви, които се стоварват върху талантливите българи.
Да не можеш, а да мислиш, че можеш, е най-голямото неможене (перифраза на„да не знаеш, а да мислиш, че знаеш, е най-голямото незнание“ на Сократ).След скандалите с конкурса “Бургас и морето” и тези с “Тоника” и Маестро Стефан Диомов, сега - при бургаските поети и особено при (само)награждаването им - виждам още примери за замърсяване на родната бургаска ноосфера (гръц. nous - разум,който – според Платон – води към душата). Тревожна за древните бургазлии е настъпващата ноострофа (духовна катастрофа) в градът най-хубав на земята, както казваше Христо Фотев.
Хорхе Луис Борхес – в разказа си „Тльон, Укбар, OrbisTertius“ – пише: предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, когато хората забравят за тях. Класически пример за това е един праг, който съществувал дотогава, докато на него стоял някакъв старец, и който изчезнал след смъртта му“.
Подобен пример за това е: Духът на един град, който съществувал, докато в него живели един Поет(Христо Фотев) и един Художник  (Георги Баев), и който изчезнал след смъртта им. Защото в града действа организираната посредственост на някои поети, закриляни от общинската администрация за култура.
На тях  напомням  „монолога на Дон Кихот“, написан от Христо Фотев:
О, слепота на глупаво родени.
Вий съществувате, зловещи демони,
вий, вещици с усмивки разкривени…
Вий идвате – сияещи насекоми,
влечуги седмоглави – и заспя ли,
във кръгове оплитате лицето ми –
заключвате ме в своите спирали.
    Защото е тревожна и социалната апатия на талантливите бургаски поети (Недялко Йорданов, Керана Ангелова, Георги Райков, Венда Райкова, Лорис Мануелян...), на водещия „Съботаж“ в радио „Хоризонт“,и на българската интелигенция като цяло, „кажете ми кой ще метне ласото върху хилядите шии на този звяр?“

Георги Чалдъков,
за в. „България СЕГА“
 
 






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7