Оперната певица Надя Савова: Световната ми слава не успя да достигне до България

Начална страница | Личности | Оперната певица Надя Савова: Световната ми слава не успя да достигне до България
image

Носителка на десетки награди от международни и световни конкурси, покорителка на световните оперни сцени, Надя Савова пее само веднъж на българска сцена

Няколко поздрава на италиански, които пазя в телефона си като реликви и които така и не разбрах, защото не знам езика, са от познанството ми с една от световно известните оперни певици родени и расли в България – Надя Стефан Савова. От десетина години общуваме с тази невероятна жена, която живее в Милано и само от време навреме си идва в България. При всеки разговор с нея усещам болката ѝ – светът я призна, но в България е почти непозната. На сцената на софийската народна опера е пяла само веднъж. И то случайно. Гледах я преди няколко години на сцената на древния амфитеатър Арена ди Верона в италианския град Верона и до днес ме топли възхитата от нейното представяне в операта „Тоска” от Пучини. От този ден насетне сме имали много дълги разговори с Надя, често се чуваме се по телефона, разговаряме по различни теми и тя не пропуска нито един празник без да ми изпрати поздрав по телефона. На италиански. Вероятно по навик, защото Надя не е забравила българския език…
Все още…

Надя, родена си във Варна, като ученичка печелиш награди за поезия и проза, сътрудничиш на варненския вестник „Народно дело”, а в университета учиш физика. Как се оказа в Миланската консерватория?

В „Бал с маски“Физиката беше желание на родителите ми. Моето желание беше да уча пеене и затова напуснах университета и се явих на прослушване в Ансамбъла на Българското национално радио. Приеха ме веднага като сопран. После спечелих стипендия и заминах да уча в Миланската консерватория в класа на Канетти и Ферраро. Допълнително вземах уроци при учителката на Райна Кабаиванска, маестра Дзита Фумагали. По това време пеех на много сцени, в различни градове на Италия, защото трябваше да се самоиздържам. С времето започнах да печеля и награди от редица международни конкурси, като този на името на Джакомо Пучини, например, на „Вердиевите гласове” и т.н. Докато бях в първи курс се наложи да заместя Елизабета Валоа, една много известна по това време оперна певица,  в постановката Дон Карлос. Тогава италианските вестници написаха на първата си страница: „Надя Савова притежава силен и блестящ глас. Тя е истински специалист за най-трудните роли в целия оперен репертоар– Абигаил, Манон Леско, Тоска, в която участва заедно с Джузепе Джакомини…” Разбира се, почувствах се обичана…

Това ли е началото на световната ти слава? Един от официозите на Италия написа наскоро: „Надя Стефан Савова е и ще си остане винаги един от най-прекрасните драматични сопрани, с могъщ, прекрасен, висок регистър и наистина забележително интерпретативно чувство...”

Славата ли? Да, може би това е било началото, но аз не го разбирах все още. Дори и когато започнах да пея заедно с Борис Христов, с Ренато Брузон и Бруна Балиони не се чувствах покорителка на сцената. Започнаха и турнетата ми – почти по целия свят. Пяла съм в „Хованщина” заедно с Никола Гюзелев и Христина Ангелакова. С тях все си говорехме за България.

За България, която просто не те забелязваше?

Българка съм, не може да не страдам за родината си. А това, че тя не ме забеляза през шеметната ми кариера, не е мой проблем.

В операта „Тоска“Имаш слабост и към журналистиката, изпращала си ми материали за българската преса, пишеш стихове, правиш преводи от италиански, как намираш време?

Време имам през последните години когато ангажиментите ми в операта значително намаляха.

Защо намаляха, имаш такъв богат репертоар?

Защото годините ми станаха повечко. Не, че не ме канят, канят ме. Наскоро имах покана от Германия да участвам в „Тоска”, но аз отказах. Няма да изляза с бастун на сцената. Не, че съм тръгнала с бастун, но така е думата… Забавлявам се с преводи от италиански на здравословна тема, дори някои от тях съм публикувала във вестниците.

Знаеш колко любопитни са журналистите, а ти май не ги обичаш особено. Докато италианската преса те боготвори, в българската преса не се е появило нито едно твое интервю, защо?

Права си, никога не съм давала интервюта за български вестник, освен разговорите ми с тебе, ако се приемат за интервюта. Не обичам публичността. Може би и затова не съм седнала да пиша автобиографична книга. А има какво да разкажа. Все пак пяла съм и съм общувала с най-известните гласове в оперното изкуство. Аз искам друго - малкото хора в България, които ме познават и са ме гледали на световните сцени да ме запомнят като изпълнителката на Елизабет от операта „Дон Карлос”. Повече не искам…

Това ли е любимата ти роля?

Една от любимите ми роли. И сега ще ти кажа нещо абсурдно – в тази роля за първи път пях на Русенска сцена и то само с един пианист. В същата опера пееше и сестра ми, също много добра изпълнителка, и това ми даде кураж да се кача на сцената. Аплодисментите на публиката, които не стихваха, пък ми дадоха увереност, че наистина мога да пея. В Бургас съм пяла в ролята на Леонора от „Трубадур”. Всъщност, това беше прислушването ми за оперния конкурс в София, от който аз се отказах.

Защо?

Защото предпочетох да отида да уча в Италия. И с тези няколко прояви приключих с родната сцена. Италия ми отвори пътя към световните сцени. Участията ми в „Аида”, „Ернани”, „Отело”, „Тоска”, „Евгени Онегин” винаги предизвикваха бурни ръкопляскания в залата. Няма опера в която да не съм пяла в Германия, Франция, Америка, Испания, Югославия и т.н. Всъщност, сега си давам сметка, че няма опера, в която да не съм пяла.

А България? Защо никъде не спомена името на родината си?

В България моите сънародници не ме познават. Освен тези, които са могли да ме гледат по световните сцени. Да, българка съм, но българите наистина не знаят нищо за мен. И големият италиански оперен певец Рафаеле Арие е българин, но никой не знае за това… Няма да си изкривя душата. И в страната ни веднъж ме поканиха за участие, през 1987 година. На сцената на Софийската народна опера трябваше да пея в „Тоска” и аз дълго се готвих за това свое представяне. Все пак отивам да пея в родината си, вълнуващо е. После дойде разочарованието – нещо се беше объркало и се наложи да изляза и да пея роля в „Атила”. Не бях готова с тази роля. Не ми допадаше и само бях е прегледала с един пианист преди да изляза на сцената. Така, че споменът не е много приятен.

Както се казва, хубава работа, ама българска…

О, не! Такива неща се случват понякога и в най-реномираните опери. И друг път се е случвало да ме поканят за една роля, да се готвя за нея няколко дни, а когато отида на място да се окаже, че трябва да пея съвсем друга партия.

Правила ли такива компромиси?

Да, и само заради публиката, защото е дошла в залата прочитайки името ми на афиша. Въпреки, че подобни промени са един голям риск за изпълнителя. Не винаги е сигурен, че знае текста, не е наясно с режисурата, с диригента, с партньорите, с които се налага да пее. Има опасност изпълнителят да се провали, а такъв провал публиката трудно забравя. Знам какво е напрежението в такива ситуации, изпитвала съм го не веднъж и два пъти. Така беше и когато пях на софийската сцена. Още повече, че за първи път излизах пред българска публика. Тогава не знаех, че ще е и за последен. Но от всичките световни оперни сцени, май само България се оказа недостъпна за мен…

Имате ли представа защо?

Не! Нямам отговор на този въпрос. И до днес не мога да си обясня защо. Хайде да не коментираме този проблем. Сигурно има някой в основата му, който просто не ме е харесвал. Но пък ме харесваха не само в Италия…

Каза Италия, живееш в Милано, сама, в един от най-добрите квартали. Има ли нещо, което да те тревожи?

Да, тревожат ме много неща. Ще ти кажа само един пример. Живея близо до един от големите зеленчукови пазари в Милано. Преди години тук стоката си продаваха италиански търговци, които сами произвеждаха плодовете и зеленчуците. Вечер когато свършваше пазара и по масите оставаха наранени и с лошо качество плодове и зеленчуци идваха индийци или египтяни, които събираха тези отпадъци за храна. Сега е точно обратното – на масите продават търговци най-вече от Индия, а когато пазара свърши идват италианците. Тревожи ме и друго, Милано, а и градове като Верона, Флоренция и Венеция са пълни с негри. Това са търговци, които са нанизали на ръцете си чанти, шалове, часовници и досаждат на туристите. Като видят карабинери някой от тях подава сигнал и търговците изчезват. Това преди го нямаше. Нямаше ги и т.н. битпазари на които продават само негри.

Как протичат сега дните ти?

Ако питаш за това дали ми е скучно, не ми е скучно. Живея по свой начин – храня се здравословно, поддържам здравето си с разходки и пътуване. Превеждам от италиански публикации, които ми помагат за да поддържам тонуса си. Един ден вероятно ще ги публикувам. Поне веднъж в годината пътувам до България, гостувам на близки хора. Така, че нямам време да скучая.

За пореден път сте в София, как намирате столицата ни?

Ами променена, шумна, задъхана. И с много бездомни кучета. Аз и преди съм ти разказвала за това как е решен този проблем в Италия. Появи ли се куче на улицата, веднага го хващат и го карат в приюта. Там стои 10 дни и ако никой не го потърси или не го купи, го приспиват. И в Италия, а и в другите държави където съм била, такова чудо като в София не съм виждала – кучетата да се разхождат на глутници…

Била съм няколко пъти в твоята Италия, помня я с цветните градини и са огромните пазари за билки и за екологично чисти плодове и зеленчуци.

Това е, което ми липсва в България. Аз съм свикнала да пазарувам от места, където се продават екологично чисти продукти. В София обаче е трудно да се намери такова място. Преди няколко години успях да намеря едно забутано магазинче за такива продукти на бул. „Мадрид” и си купих пакетче сини сливи. Изуми ме цената, която ми поискаха за 100 грама сини сливи – 8 лева. В Германия половин килограм от същите сливи струва 3 лева. Когато си отидох у дома и отворих пакетчето в него имаше само няколко разкашкани плодове, които въобще не ставаха за ядене. Това са нещата, които наистина ме разочароваха. Иначе обичам да се връщам и да се докосвам до родината. Нищо, че тя отказа да се докосне до мен и до моето творчество…

Тодорка НИКОЛОВА,
за в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7