Четиригодишен живот в открито море през погледа на един пианист

Начална страница | Личности | Четиригодишен живот в открито море през погледа на един пианист
image

Светомира Алекова не е просто пианист, тя е невероятен пианист! Това може да го потвърди всеки, които поне веднъж е имал удоволствието да чуе музиката, която това прекрасно момиче извлича от клавишите на инструмента. Но не само изключителният ѝ талант я  превръща в човек, който всички биха се гордели да познават. Тя е представител на един вече застрашен от изчезване вид хора, които не са станали жертва на времето, в което живеят. Светомира е стриктен оптимист, който предпочита да извлича положителните неща от живота, макар да не остава сляпа и за лошите страни на света. Човек няма как да не се зарази от усмивката ѝ, дори само, ако се размине с нея по улицата. Това момиче се откроява с бърза мисъл, остър ум и интелигентност, с които едва ли могат да се похвалят съвременните „музиканти“  бутащи се в нашенския шоубизнес. Запазила е човещината в себе си и винаги е готова да подаде ръка, за да помогне на някого, просто защото такава е природата ѝ. Тя е честна и пряма, никога не би те подвела в мнението си и с цената на всичко ще ти каже истината, защото вярва че светът не може да се гради върху лъжи.
От 2012-та година насам Светомира работи по круизни кораби, като обикаля света и радва хората с изпълненията си. Тя иска повече хора да отворят сърцата и да допуснат това изкуство, защото музиката сама по себе си е феномен. Двамата се срещнахме, за да поговорим за животът ѝ в откритото море и преди това. Сега ви давам възможността да прочетете интервюто, което това красиво и способно момиче даде специално за в. „България СЕГА“. Предполагам, че след това и вие, подобно на мен, ще се запитате как може тези думи да бъдат изречени от човек само на 26 години.  

Да започнем от самото начало. Разкажи ми повече за себе си. Къде си родена и израснала? Как започна да се занимаваш с музика?
Аз съм от Варна и целият ми съзнателен живот е минал там, всички първи впечатления, които съм изградила са свързани именно с този град. Спомням си, че в детската школа към музикалното училище за първи се запознах с музиката и започнах да свиря на пиано. Още тогава се зароди желанието ми да посветя живота си на това изкуство. После след четвърти клас кандидатствах в училището и всъщност там завърших. Мисля, че това бяха от последните випуски, които запазиха това истинско отношение и възпитание по начина, по който би следвало да бъде – на изключително високо ниво и стандарт. В днешно време това трудно би било приложимо.

Кое те насочи точно към музиката? Можеше да е всяко друго изкуство.
Именно семейството ми бяха хората, които решиха да ми дадат този шанс в живота и да ме насочат в тази посока. Майка ми като учител, винаги е искала да ми даде едно добро образование, което да не е ограничено само в една сфера, а да придобия добра ерудиция. Явно са видели израз за това в музиката. Аз не мога да живея без нея, но и всеки един човек има нужда от това изкуство. Дори и да не се занимаваш с тази сфера, ти слушаш музика или отиваш на концерт и лесно можеш да се отъждествиш с нея. Отделно, баща ми, който е свещеник, е много музикален и също е свирил на пиано преди. При него дори са идвали чуждестранни музиканти да го канят да започне кариера като оперен певец, но той е предпочел пътя и служението на което се е отдал. Дядо ми Димитър е бил учител по акордеон и йоника, прадядо ми е бил скулптор и архитект, направил плана на град Търговище, баба ми Светомира е била танцьорка по народни танци… Всички те са хора с отношение към изкуството. На мнение съм, че семейството е основата, една необходима предпоставка от която да се тръгне. Около мен винаги е звучала музика. Във Варна е нямало седмица, в която да не отида на оперна постановка или мюзикъл, повечето дори съм ги гледала по 8-9 пъти. Тогава за мен това беше събитие, нещо което чаках с нетърпение в края на седмицата.

Кажи ми защо точно пианото?
Помня, че преди да започна уроците, родителите ми обясняваха, че то е всеобхватно. С годините се убедих, че са прави. Когато самата аз свиря и музицирам, усещам пианото като един малък оркестър. Като се започне с диапазона от ниския до високия регистър. Един истински майстор може например да пресъздаде дори звука на чуруликане на птиците, да наподоби човешки глас чрез инструмента, да не говорим за звука на флейта или на брас секцията на духовите инструменти в ниските регистри. Цигулката например, който ми е също много любим инструмент, може да изсвири най-сърцераздирателните мелодии, които да докоснат душевността, но това което пианото като солиращ инструмент може да постигне, освен тази мелодия с добавен акомпанимент, с цялата форма на изпълнение, е нещо достатъчно крупно и изчерпващо като че ли възможностите на всички музикални идеи, които един композитор може да има. Ако не са в оркестър другите инструменти имат нужда от акомпанимент, дори и в солиращите партии им е необходимо нещо, което поддава този фундамент, върху който те да се изявят като солисти. Пак се връщам към цигулките, ето те са разделени на цели групи, за да се постигне тази крупна звучност, освен 1-ва и 2-ра цигулка има още 20. Докато при рецитал на соло пианист, пианото е абсолютно достатъчно.

Трябва ли човек да започне да се учи от малък, за да стане добър пианист?
И да, и не. Например, за да свириш на духов инструмент трябва да станеш на една малко по-голяма възраст, за да може дробовете ти да са достатъчно развити и да дишаш правилно. Аз съм „За“ не всеки да става професионален пианист, да се явява по конкурси и да изнася самостоятелни концерти с цената на всичко. При мен са идвали хора, които са над 30 или 50 години и са ми казвали: „Цял живот съм си мислел да свиря на пиано, но не смятам да ставам пианист, защото вече сигурно е късно.“ Това не е така! За мен няма значение възрастта, на която ще се започне – възрастен или дете, просто трябва да се възпитава тази култура и музикалност, да се апелира при желание. Свиренето е като отдушник на преживяното и те обогатява духовно. Да създаваш музика, да я караш да излиза изпод пръстите ти е нещо много ценно и не бива да бъде отнемано от предразсъдъците, че не мислиш да ставаш професионален музикант. Според мен всеки трябва да има шанс, който даже и на едно любителско ниво може да му помогне повече от всеки вид терапия.

Така представяш нещата, че мисля и аз да започна да вземам уроци по пиано, а се замислям дали да не запиша и бъдещите си деца…
(Смее се).
Важно е да се поощрява подобно желание. Защото веднъж хората докоснали се до музикалното изкуство, дори после да поемат по друг път, в тях вече е посято зрънцето. Именно те ще са хората, които ще си купят билети за концерт. Така се оформя една културна публика от хора с отношение към изкуството, нещо което все повече започва да липсва в световен мащаб. Сега хората са влезли в един консуматорски тип на поведение… Тоест, правят необходимото, гледат на нещата практично и функционално, като не осъзнават, че нещото от което имат нужда е духовно обогатяване. Тъжното е, че дори и да си дадат сметка в някой момент, те не знаят къде да го потърсят.
Може би, точно защото пианото обогатява по този начин, известните композитори са го избрали като изразно средство за тяхното творчество.
Много от именитите композитори, всъщност не са били дори професионални пианисти, с виртуозна техника. В момента правя научен труд за Чайковски. Тъй като пише концерти за пиано, той често е бил критикуван от своите съвременници за използването на някакъв вид неудобна фактура – как разписва нещата. Чайковски е знаел да свири на пиано на добро ниво, но определено не е бил виртуоз. С музика, като цяло, започва да се занимава след 22 годишна възраст, до тогава е работил като нотариус в кантора. Толкова силно усещал това призвание към изкуството, в тази късна за един музикант възраст, че е решил изцяло да му се посвети, без каквито и да е съмнения. И въпреки всичко е написал едни от най-запомнящите се концерти за пиано в света. Сега всеки уважаващ себе си пианист би искал да го включи в репертоара си. Така че, не е нужно да си брилянтен пианист, за да си именит композитор и да останеш в историята на музикалното изкуство.    

Последните няколко години ти работиш като пианист на круизни кораби, което днес е доста популярно. Кое насочи твоя избор в тази посока?
Стана много случайно. Имах колеги, които направо мечтаеха след като завършат да работят в чужбина или по крузи. Аз дори не съм го имала като идея, докато една позната не ме насочи към компания, която търсеше пианист. Когато ме одобриха и реших да приема предложението, се озовах срещу едно предизвикателство, защото трябваше коренно да сменя стила и зоната си на комфорт с нещо изключително ново за мен, като кавъри на популярни песни. Тук мога да вметна само, че няма нещо като универсален музикант… Има много добри класически пианисти, както и джаз пианисти, но някой който да е добър във всички стилове и еднакво добре и убедително да достига до публиката си, просто несъществува. Въпреки, че е един и същ инструмент, формата на интерпретиране, музициране и нюансиране, са като различни светове. Тогава прекарах цяло лято, преди да започна работата, подготвяйки репертоар, защото по круизите има гости оставащи за 7 дена, но и такива които са за 1 месец на борда. Тогава 80-100 песни просто не са достатъчни, ако някой гост хареса изпълненията ти и реши да идва да те слуша всяка вечер.

Как протичаше ежедневието ти на кораба?
В зависимост от това колко дълъг е периода на договора, човек влиза в една рутина, която аз винаги се стремя да избягвам. Животът на кораба е стриктно организиран. Ако тук човек има работно време от 10 до 18ч. и през него трябва да е в офиса, след това може да извършва всякакъв вид друга дейност. Докато при нас всичко е разграфено до последния детайл, дори кога ще имаме парти. Всичко върви по строги правила, защото ние сме екипаж от над 1000 души подбрани от цял свят. Тоест, ние имаме различен мироглед, поведение и дори манталитет. За да може да има ред, действително има нужда от правила. Аз лично, като музикант съм доста по-облагодетелствана в сравнение с останалата част от екипажа, защото работя предимно вечер. Това ми дава свободата да сляза от кораба и да разгледам портовете и градовете на които спираме, които в много от случаите са мечтани дестинации от немалко хора.  По този начин гледам да се докосна до духа на различните места и култури, избягвайки от навика, който може да ме накара да върша нещата механично.
Често се случва обаче и през деня да имаме обучения за сигурност, евакуация или за това как да вършим по-добре собствените си задължения.

Какво е усещането да си един вид затворен в кораба, макар мащабите му, разбира се?
Това действително е така, колкото и положително да гледам на нещата. Пак казвам, аз съм много облагодетелствана като музикант, защото има хора, които не могат да излязат със седмици навън и да стъпят на твърда земя. Те най-вероятно се чувстват именно затворени и притиснати.

Срещна ли интересни хора през престоя си?
Със сигурност и това ме прави много щастлива. Ако не работех точно на крузиен кораб, може би нямаше да срещна толкова много хора от различни точки на планетата и да разбера мисленето на цели общества. Те действително са като извадки на собствената си националност и представляват определен тип поведение и начин на мислене. Буквално пренасят всичко от собствената си страна и в живота на кораба. Например, индонезийците имаха своите традиционни пиршества с танци и цветни костюми, от които и аз самата станах част. Докоснах се до културата им, без дори да съм била в тяхната държава. Отделно, вечер след изпълненията ми обикновено при мен идват хора, за да ме поздравят или да ми кажат колко обичат музиката и така се запознавам с още нови лица. 

Какви са минусите в работата на борда?
Като всяко нещо и това има две страни. Много хора виждат само положителната част и ми казват каква късметлийка съм, че работейки обикалям света. Това е така, но те не виждат как стоят нещата отвътре. Действително има голям стрес и е трудно, защото сме толкова много хора затворени на едно място. Дали сме в добри отношения или споделяме едно мислене – ние нямаме избор. Тук в България избирам с кого да се видя и къде да отида, докато на борда нямам тази свобода. Там няма как да се отделиш от заобикалящия те свят. Ежедневието ти минава изключително интензивно и е изпълнено със задължения, затова никога не знаех кой ден от седмицата е, представях си нещата само в портове. Най-големият минус, разбира се, е това че не можеш да се видиш със семейството и приятелите си и живееш в една постоянна липса. На кораба е трудно да изградиш дълготрайни взаимоотношения от каквото и да естество.

Имала ли си някаква стресова ситуация на кораба?
(Смее се). На нас не ни се е случвало да ни нападнат пирати, както при други кораби.  Спомням си, че един път се беше възникнал някакъв минимален пожар, който се случи да е в момент на обучение точно за пожари. В началото никой не успя да асимилира, че това всъщност се случва реално. Иначе, когато си в открито море има моменти, в които си е доста бурно и се е стигало до там, че да падат неща от рафтовете. Това не на всеки понася и се изисква мъжество да продължиш да си вършиш работата, защото ние трябва да изпълняваме задълженията си при всякакъв вид условия. Веднъж пък ми бяха изчезнали партитурите и то точно във вечер, в която трябваше да свиря в яхтклуба пред VIP гостите, така че трябваше да импровизирам без план какво ще свиря. 

Според теб музикант къща храни ли в България?
Да, възможно е, но не е лесно. Самият факт, че ми се е наложило да работя извън граница е доказателство, че ситуацията в която се намира нашата държава  действително не е лесна. Това не се отнася само за музиката. Макар че поговорката е клиширана, понеже както има професионалисти с образование и качества, които за жалост нямат шанса за реализация и изява, така има и такива които успяват да направят кариера.
Интересно е, че много хора отивайки на концерт, не си дават сметка колко много труд, организация и репетиции стоят зад събитието. Аз самата готвейки се за конкурси съм репетирала от пет часа сутринта. В такива моменти трябва да пренебрегнеш и жертваш много неща от нормалния живот, за да можеш да постигнеш целта. Затова казвам, че пианото ти дава много и дори те възпитава – учи те на постоянство и стремеж да преодоляваш предизвикателствата. Положението в страната ни е трудно, но това не означава, че трябва да се откажем. Вярвам, че ако почукаш на сто врати поне една ще се отвори. Притежаваш ли талант и работиш ли усърдно, винаги ще се намери начин.
Отделно, мисля че тази поговорка не е казана не толкова до реализацията или заплатата на един музикант, колкото до това, че музикантите са бохеми. Личността на творците, в частност музикантите, е вечно  търсеща и на моменти хаотична. Те живеят за мига. За тях не е много характерно да събират пари и да ги инвестират.

Какви са бъдещите ти планове?
Все още ми е интересно да експериментирам и да посещавам различни места. Като цяло съм отворена за нови проекти и бих се впуснала в такива, ако идеята е достатъчно стойностна и си струва. В момента съм в период на творческо търсене и ми се иска да трупам още опит. След време много ми се иска да се установя в България, макар всички да се оплакват от живота тук. На мнение съм, че потенциала който имаме като народ и духа който носим, са незаменяеми с каквото и да било по света. Бих искала в близкото бъдеще да дам част от себе си и опита си на поколението, което идва след мен – дали като частни уроци или като собствен школа. Да запозная по-малките от мен с висшите цели на нашето изкуство. Възхищавам се на музикантите, които остават в държавата ни макар да знаят, че заплатите в чужбина за същата дейност са далеч по-големи. Въпреки този факт те са тук и продължават да поддържат едно изключително професионално ниво и да работят за страната си. Това заслужава адмирации, защото въпреки условията те са си отдали целия живот и труд на делото, понеже това не е просто работа, а призвание. Изкуството трябва да се цени. Има един случай, който ми е останал в съзнанието. Не си спомням точно за коя държава беше, но по време на война се обръщат към премиера с молба за още боеприпаси и военна мощ, която да се изрази под формата на субсидии, за да се защити държавата. Той им отговаря, че няма как понеже бюджета за целта вече е предвиден. Те му казват, че може да се приспаднат средства от културата и образованието. Тогава той казва: Ако няма култура и образование, защо изобщо трябва да защитаваме тази държава?
Вече като че ли забравихме, че това е нещото което ще съхрани националното ни самосъзнание. Народ без съзнание, вяра и култура е като дърво без корен. Затова един музикант не трябва да гледа единствено колко ще спечели, трябва да знае, че той е част от будителите в днешно време.    

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7