Спомените на Красимир Аврамов са едно от най-добрите неща, които можете да видите някога

Начална страница | Личности | Спомените на Красимир Аврамов са едно от най-добрите неща, които можете да видите някога
image

Неотдавна имах уникалната възможност да присъствам на авторския моноспектакъл "Спомени", на певецът Красимир Аврамов. Бях закупил билета си седмица преди това и с нетърпение очаквах да видя с какво може да ме изненада постановката. Напоследък, като че ли човек е претръпнал към всичко. Масовите продукции постоянно ни заливат, Холивуд окупира ежедневието ни със всевъзможни фантастични истории и всякакъв вид небивалици. Зрението и слухът ни са се пренаситили на разнообразности до толкова, че сме привикнали към какво ли не. Имунизирали сме се срещу дадени емоции, като тези на  изумление и възторг. Новото приемаме с безразличие и просто продължаваме нататък.
Мислите, които се въртяха в съзнанието ми, преди да се настаня в меките червени седалки на залата и да стана част от публиката на "Спомени", бяха две. Първата беше, какво всъщност знаем и разбираме под думата "пантомима"? На позабравеното и "ръждясало" напоследък мълчаливо изкуство, човекът на двадесет и първи век, гледа като на онази простовата улична игра. Мимове наричаме хората нанесли бял грим по лицата си и замръзнали в конкретна поза, подобно на статуя, очакващи някой доброжелател да подхвърли монета в шапката поставена на земята пред тях. Някак си, в хода на времето, сме забравили произхода на това древно изкуство. Изтрили сме от разбиранията си оригиналната дума от гръцки произход  "пантомимус", която в превод означава – подражаващ на всичко. Но най-вече, определено сме свикнали да подценяваме силата на невидимия свят.
Втория въпрос, който се "блъскаше" в стените на мозъчния ми дял, докато бавно вървях заедно с хората стискащи билетите си и проверяващи номера на местата си в залата, беше, как точно Красимир Аврамов, известен с прозвището си Човекът глас, се бе озовал в този театър с това начинание. Извадих смартфона си и бързо се посъветвах с Google. Сядайки на седалката вече бясно четях биографията му. Оказа се, че доста преди да се занимава с музика, Аврамов се беше отдал на мимиките. Дори специалността, с която бе завършил НАТФИЗ в класа на професор Инджев, беше именно пантомима. Точно когато навързах нещата, завесите на сцената се разтвориха. Прибрах телефона си и заех удобна поза.
Като всеки българин с вродена недоверчивост, наблюдавах изпод вежди. Предварително знаех анотацията на спектакъла. Историята разказваше за възрастен мим, живеещ в болезнената прегръдка на самотата, която бе неговия затвор. За да избяга от клетката си, мимът се обръща към най-ценното си притежание, а именно спомените си. Докосвайки се до всеки предмет в дома си, в съзнанието му се отваря портал, който го отвежда до конкретната случка, в онова отдавна отминало славно време на неговата авантюристична младост. Две минути след като започна "Спомени", предразсъдъците към постановката и съмненията дали Красимир ще се справи с не леката задача да придаде плътност на невидимото, се стопиха неусетно. Бях удивен, как певецът-мим, успява да пресъздаде всичко без никакъв проблем. Можех да се закълна, че почти виждах контурите на несъществуващите предмети, с които героят си служеше или просто докосваше. А лекотата, с която играеше Красимир, ме изпълни с възхищение. Той влизаше от роля в роля - от грохнал старец, скован от времето, до енергичен младеж с буен дух. Превъплъщаваше се в лекар, майстор на маски, дори в цял оркестър. Образите се меняха, а състоянията на лицето му се редуваха изпипани до съвършенство. Как го правеше? Сигурен бях, че не само аз си задавах този въпрос, защото съседите по място, "ах"-каха и "ох"-каха, също като мен. В един момент просто забравих да мисля, забравих да се питам каквото и да било и се потопих изцяло в това шеметно пътешествие в света на комедията, където властваха единствено емоциите. Смях се така, както много отдавна не бях. Не говоря за онова подхилкване под нос, а онзи здравословен, буен смях извиращ от сърцето. Публиката беше изцяло завладяна, предала се пред талантът, който се изливаше от сцената върху нея. Етюдите се сменяха, историите ставаха от смешни по-смешни и в един момент имах чувството, че в помещението нямаше достатъчно кислород.
Но каква стойност щеше да има спектакъла, ако изграждащите го елементи се състояха единствено от комедия? Явно Красимир Аврамов беше помислил и за това, защото след като просълзяваше присъстващите от смях, следваха сълзи на умиление. Фино преплетената драма, подчертаваше достойнството и качествата на "Спомени". Но най-ценното, въпреки всички безценности, беше фактът, че в сърцевината си моноспектакъла осмиваше съвременното обществото, с всичките му абсурди и безобразия. Етюд след етюд, зрителите виждахме недостатъците на човешкото, които днес са се изострили заплашително, подобно на кост подаваща се от кървяща рана. По-късно се замислих точно за това и си дадох сметка колко много трябва да наваксаме, всички ние. Хората без сърца, несправедливата смърт, неоценената саможертва, идиотизмът, симулацията на любов, сбърканата народопсихология, маските превърнали се в част от лицата ни, некадърността в институциите... Всичко това се иронизираше в "Спомени", а Аврамов подобно на учител показваше неправдите, преподавайки от сцената важните уроци на живота. Не разбрах кога "отлетя" час и половина. До толкова се бях почувствал, участник в историята, че бях загубил представа за това, че съществува действителност извън пределите на залата. Реалния свят, в който живеех беше изместен от мълчаливия, който наблюдавах. Не исках да свършва, никой от гостите не искаше, защото недоволството от неусетния край се разнесе из редиците. Излизайки от театъра, пред очите ми все още се въртяха сцени от видяното. Знаех, че ще се връщам към тях дълго време, особено когато сивотата на дните отново запълнеше времето. Изведнъж се почувствах малко променен, удовлетворен и изумен. Да, въпреки всичко, явно все още имаше неща, които можеха да накарат мен и останалите да се чувстваме изненадани. При това по приятен и положителен начин. Безспорно „спомените“ на Красимир Аврамов, са едно от най-красивите и увлекателни неща, които някога съм виждал и вече съм готов да гледам спектакъла отново.

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7