Попитай д-р Арабаджиев: Видове кризи

Начална страница | Интересно | Здраве | Попитай д-р Арабаджиев: Видове кризи
image

Възрастови кризи

Наши читатели се свързаха с мен с конкретни въпроси свързани с психо-емоционални и поведенчески промени, които настъпват с индивидите в хода на техния жизнен цикъл. Нещо, което в психологията се нарича „криза”, т.е. това е период в който индивида има да разреши определена проблематика, която в контекста на тематиката е възрастово обусловена, да натрупа своя опит и да премине в следващия етап от живота си и да използва вече натрупания си опит, като да продължи да надгражда. Предвид обема на темата, ще бъде разделена в два поредни броя на в. „България СЕГА“.
Д-р З. Арабаджиев

Първата криза в живота на човек се нарича „ината“. Обхваща възрастта около 3 г.в. Детето проявява „Аз-активност“, по отношение на опознаване на външния свят. Дефицита му се изразява в липса на усет за време и пространство. Малкото дете проявява голяма активност и има стремеж да задоволи потребността си да прави нещата само. Много често получава отговор от страна на възрастните „Не“, тъй като те осъзнават неспособността му да извършва дейностите самостоятелно и обикновено го ограничават в дейността му или я извършват вместо него. Всичко това води до ограничаване на свободата на действие на малкото дете. През тази криза може да се формира триъгълник на взаимоотношения, в който участва малкото дете, майката, бащата или други значими хора, които ги заместват. При формирането на техните ролеви взаимоотношения, ако има разминаване в мнението по отношение на задоволяването на потребността на детето и единия от възрастните стане съучастник на детето, то този модел на манипулация на дадения родител се фиксира в подсъзнанието и става траен модел на функциониране всеки път когато има формиране на нов триъгълник на взаимоотношения при нова социални ситуация. Когато родителите са на различни мнения, детето се научава, че ако „мама не дава, то тати или баба ще даде“. Много често родителите влизат в конфликт помежду си, и този конфликт е манипулиран от детето. То се е научило, че ако създаде конфликт в единия край на триъгълника, то това ще доведе до задоволяване на потребността му. В последствие този модел се прилага и вън от семейството при други социални ситуации. Опитвайки се да създава конфликт между родителите, за да получи желаното, много често тези деца биват обвинявани от родители си, че лъжат. Детето започва да живее с лъжата и непрекъснато му се вменява, че е лъжец и в последствие губи реалната си представа какво е лъжата. Естествено, крайния вариант на безкомпромисност и единомислие от страна и на двамата родители също не е здравословен. Детето може да бъде прекалено потиснато и дори смазано психо-емоционално от родителите си. Такива деца в бъдеще се формират като много несигурни, нерешителни, винаги търсят някой възрастен, който да реши вместо тях, който да ги ръководи. В последствие си търсят и партньори и приятели в живота на които да прехвърлят отговорността на собствените си решения, които са неспособни да вземат. В крайна сметка, с времето детето трябва да напусне първата си възрастова криза и начина, по който излиза от нея остава като натрупан психологичен опит. В съвременния свят много деца са принудени да живеят само с един родител. Тази роля най-често се изпълнява от майката. Много често майките моделират детето си само по собствените си критерии. Тогава детето не може да изгради триъгълника на взаимоотношения. То няма и другата гледна тока, чувства се „смачкано“, единственото което му остава е да плаче. В последствие в училищните години, съучениците му много добре усещат неговата социална безпомощност и то става жертва на тормоз. Най-добрия вариант за справяне с първата възрастова криза е да не се ограничава детето в стремежа му към самостоятелна дейност, да бъде подпомагано, да се стимулира неговата активност и да се договарят различните социални ситуации. Детето излиза от тази възрастова криза в момента, в който развие усет за време и пространство. Родителите започват да ограничават все по-малко детето и да му казват „Не“. В края на кризата детето вече натрупало психологичния си опит. В тази първа криза не е важна целта която иска да постигне детето, важен е пътя до целта. Активността е изключително важна. Когато то получава отговор „Не“ при проява на активност, то отговаря с друга активност: плач, крещене, хвърляне, хапане, скубане, чупене. Рискът в тази ситуация е родителя да започне да бие детето и да го наказва. Може да се стигне до формиране на неправилна представа за себе си, че когато проявява активност получава наказания. Ако родителя не издържа на виковете на детето и започне да му дава неща, с които да го подкупва, за да си осигури спокойствие, това също се формира като траем модел за постигане на целите. По-добрия вариант е родителя да изтърпи поведението на детето си, или да потърси съюзник, който в този момент да направи забележка на детето, най-добре е да е друг възрастен непознат за него. Родителят да се научи да се договаря с детето си, а самото дете да се научи да прави избор и да разбере, че изборът му има социални последствия. В противен случай риска е детето да стане смазано от родителя поради непрекъснатите наказания и каране или да стане много разглезено. Наличето на тези емоционални проблеми могат да дадат проявление под формата на психосоматични проблеми като: атопичен дерматит, бронхиална астма, кошмарни сънища, нощни страхове, запек и др. Моделите, психологичния опит, който натрупва детето излизайки от първата си възрастова криза в последствие съучаства в последващите възрастови кризи, през които то преминава. Трябва да се има предвид винаги, че биологичната възраст не винаги отговаря на психологичната възраст на детето и тези параметри са формални и понякога по-големи деца могат да преминават по-късно през първата си криза или обратно.
Втората възрастова криза е през първата година в училище. Обхваща възрастта около 6-7 г.в. В тази възраст децата имат добър интелект, разбират много повече от случващото се около тях. Започват да си дават сметка за началото и края на живота. Може да се говори на по-сложни теми с тях. Способни са на моделирана активност и сами да контролират до известна степен поведението си. Самостоятелно могат да се справят с по-елементарни конфликтни ситуации. Наблюдава се стремеж да се повтаря функциониране в триъгълник, в който обикновено през тази възрастова криза участват две деца и един възрастен. Стремеж да регулира взаимоотношенията си с другите деца като ангажира възрастен, най-често тази роля е за учителката. Дефицита на децата в тази криза е как да функционират успешно с връстниците си, без да бъде ангажиран друг възрастен. Обикновено отсъствието на възрастен води до изостряне на конфликта между децата в първи клас. Първоначално тези конфликти възникват само между две деца, а в последствие се формират групи, при които има различни варианти: група срещу група или групата срещу едно дете. Психологическия опит, който е натрупало детето в предходната криза, много често може да доведе до формиране на триъгълник между дете-родител и учител, и това да генерира конфликт межди родител и учител. Стария психологичен опит може да се използва и във взаимоотношенията с връзстниците. Ако детето се е научило да бъде подкупвано от родителите си, за своето послушание, внимание и да осигурява спокойствие на родителите си, то в последствие може да се опита да подкупва своите съученици, за да получи вниманието и приятелството им. В такива ситуации обикновено то предлага своите услуги, различни действия или храна и материални средства. Може дори да се стигне до кражба от дома, за да даде нещо на другарчетата си. Много често когато детето няма вече какво да предложи в замяна, може да започне да генерира симптоматика през тялото си, за да спечели вниманието на другите, такъв е примера с хистерията (конверсията). Естествено, тук е налице и социо-културалния фактор който създава контекста на детето докато расте. Понякога самите родители не могат да създадат условия за формиране на приятелства на детето. То е затворено в дома си, защото родителя задоволява страха си да не случи нещо с детето му, защото се притеснява да го остави само без надзор. Такива деца контактуват предимно с възрастни. Възрастните са толерантни с тях и обикновено им угаждат, но когато са в реална ситуация с връстници, другите деца не са толкова толерантни към тях и това може да им създаде неудоволствени изживявания при контакта с връстниците, което да доведе до изолация, затруднение да изгради приятелски взаимоотношения и да ги превърне в маргинали. Друг риск е тези деца да се включват във взаимоотношения с връстниците си само в случаите, когато могат да заемат родителска роля спрямо тях. Те често са доста самотни деца. Групата не ги приобщава, те също не търсят групата, ако другите не ги повикат те не отиват при останалите деца. В такива случай е добре родителите активно да стимулират създаването на приятелства. Първоначално да поканят в дома си едно-две по-толерантни деца, за да се ангажират по някакъв начин. Да ги извеждат заедно да играят и в последствие да се опитат да ги интегрират в друга група деца, но не поотделно, ако вече като изградена двойка приятели или повече от две деца. В противен случай детето им ще получи поредна доза разочарования. През тази възрастова криза също може да се генерира психосоматичен проблем или дори психопатология, но тук психологичната проблематика е свързана с липса на способност за изграждане на приятелства, липса на изграждане на нови значими социални връзки вън от семейството, нарушени взаимоотношения с връстниците и дори нарушена комуникация с учителите. През тази криза доминантата е другия, активността е насочена не към пътя за постигане на цели във времето и пространството, а към спечелване на другия и първата социализация. Невъзможността това да се случи може да доведе освен до изолация, затваряне, психосоматика и психопатология, но може да бъде и причина за снижение на академичните постижения. Най-добре е детето да изгради значимо взаимоотношение поне с един приятел, а след това да се социализира с групата. Така постепенно детето ще се научи да се свързва с едно дете и в последствие и с другите деца. От друга страна в тази възрастова криза детето трябва да се научи само да се справя с проблемите си, а възрастните само да надзирават, без да се наместват освен в случаите, когато е наложително.
Третата възрастова криза е пубертета. Обхваща възрастта на половото съзряване след 10-11 г.в. Отново се характеризира с повишена активност. Девиза на младежите е „Аз мога сам“. Като, че ли има повторение на същия стремеж както при първата криза, но докато на 3 г.в. активността е насочена към предмети, тук при тийнейджърите е свързана по отношение на контакти. Дефицитът на тази възраст е социално-психологичен. Този дефицит е резултат от тяхната активност и нетърпение. всичко искат да се случва на момента. Те също си носят психологичния опит и проблематика от предходната криза. Противопоставят се на родителския авторитет, често стават агресивни към тях. Не искат да приличат на родителите си, защото от всичко най-много искат да са уникални и неповторими. Те търсят друг модел за подражание, който да им даде възможност да „скъсат нормите“. Много често през тази криза агресията към родителите и ориентирането към друга социална среда е свързано най-напред с поява на деструктивно поведение. Това поведение е още по-осезаемо, ако тийнейджъра има натрупана психологична проблематика от предходните години и те стават още по-деструктивни, това те приемат за тяхно нормално поведение и то се подкрепя и закрепя от групата, към която искат да принадлежат. Чрез деструктивното поведение те се преживяват като индивидуалисти и се чувстват най-добре себе си. Обикновено първата част от тази криза е до 16.г.в и е по-проблемната, след което младежите се стабилизират емоционално, стават по-социално зрели и по-спокойни. Опитват се да експериментират с различни дейности, стават сексуално активни, могат да станат жертва на ПАВ в стремежа си да са деструктивни и да станат автодеструктивни. Съществува дисонанс между сексуална роля и социална роля. Много е важно в тези моменти родителите да не ограничават децата си, а да се опитат да им осигурят активност и да им разширяват хоризонта, по отношение на контакта или други социални ситуации. Важно е детето така да се подпомогне, че по-добре да се впише в хармочни групи, с адаптивни модели на поведение и подражание. Ако все пак групата не е най-подходящата да успее да намери баланса да присъства с тях, за да задоволи потребността си да общува, но да съхрани себе си и да не подражава на модели, които не са в негов интерес. Ето затова родителя трябва да разширява хоризонта на детето си по отношение на социалните последствия от едно или друго поведение. Да дава много примери. Детето може да се прави че не го слуша, но всъщност всичко е чуло. Много често човек излизайки от пубертетната криза със или без проблематика за дълъг период се стабилизира и започва да функционира в различна степен за дълъг период.

Д-р Затослав Арабаджиев
за в. „България СЕГА“
Фейсбук: petrov arabadzhiev
Скайп: d-r zlatoslav arabadzhiev
Тел. 00359889990168






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7