Когато малкото дете стане голям волейлолиост...

Начална страница | Интересно | Cпорт | Когато малкото дете стане голям волейлолиост...
image
Румяна Каишева на снимката и от снимката сред звездния ни преди години Национален отбор...

Попитах Румяна как обикновено прекарва своето волейболно лято в Италия, когато там използуват  свободното от училище време за да формират новите селекции за предстоящия сезон. Помолих за конкретен случай
- Преди 7 години, започва Руми, -в малката приемна на клуба по волейбол в Рим, в който изпълнявам ръководна длъжност вече над 20 години, влиза едно слабичко русо малко момиченце придружавано от баща си. Детето ме поглежда и казва: „Искам да играя волейбол“. Харесва ми фактът, че независимо от крехката възраст говори тя, а не таткото. 
През изминалите години Сара напредваше в спорта с много ентусиазъм и търсеше мои съвети и одобрение, а аз все на шега отговарях: „ Добре, добре, но за сериозни  ще разговаряме, когато станеш по–висока от мен“. И така до пролетта на 2016, след години на значителни постижения с детско–юношеските отбори на нашия клуб – градски, регионални титли, участия и престижни класирания на финалите на републикански първенства за съответните възрасти, участие с отбора на „големите“ в клуба ни в първенството на серия В1, т.е. серията, която предхожда А група, участия в регионалните селекции на Лацио и още и още – и тогава, миналата година, по време на Великденската ваканция първа покана за Сара за участие в лагер и турнир с Националния отбор на Италия за девойки до 16 години.
И вече съвсем наистина тя беше станала по–висока от моите не за пренебрегване 181 сантиметра. Емоциите, нейните, на родителите и близките, нашите в клуба, на съотборничките и приятелките й са наистина неописуеми, просто една експлозия!
Младата волейболистка на Италия - вече по-висока от българската си треньорка...И така „нашето“ дете беше пораснало и ни стана ясно , че наближава моментът на раздяла, Сара нямаше какво повече да прави при нас, от спортна гледна точка, и родителите й взеха едно много трудно решение в името на мечтата на дъщеря си. И независимо, че това бе годината на важни промени – първа година в гимназия, със съдействието на клуба, момичето замина за Милано, където е седалището на перманентен лагер на младите надежди на италианския волейбол женско направление. Не всичко е било лесно, но с пословичното си постоянство и воля, с ентусиазма и вярата характерни за младостта –  сега е в борба за златен медал от Европейско първенство, и то не само с присъствие, а с активна и важна роля на игрището от първия до последния мач, винаги позитивна и с решаващ принос за победите на отбора. Да, защото Италия победи и силния отбор на Русия и спечели златните отличия.
- Вие сте много български волейболистки, които  живеете с волейбола къде ли не вече по света... А отивате ли си често в България?
- Волейболът е колективен спорт по цялата си същност.  Като изключим сервиса, нито една акция не може да е индивидуална, докосваш един път топката и някой друг трябва да продължи. И по тази характеристика е единствен. Може би затова и всички ние сме така: някой даде знак (докосне топката) и останалите – стига да няма някаква сериозна причина – поемаме продължението на акцията. И така в една топла лятна вечер на площада пред църквата Света Неделя настава оживление: ето ни Катето, Ваня, Мила, Надка, Тео, Цуки, Деси и аз.
Не стигаме за един истински волейболен мач, но е прекрасно да сме заедно тази вечер, не липсва някоя шега... Левски срещу ЦСКА, обаждаме се на Мая в Италия, на Силва в Смолян, на Таня в Испания, момчето, което ни сервира няма как да откаже на постоянното ни искане да ни направи снимка, веднъж с телефона на една от нас, после с този на друга, веднъж подредени по един начин, после по друг.
Най-интересното и хубаво нещо на тези срещи е, че няма никакъв пръв момент на начало, като че ли всяка от тях е естествено продължение на предишната, дори и когато действащите лица малко или много се различават. Часовете минават, плащаме, както на игрището за победа или загуба, поравно.
И не ни се разделя, и тръгваме към Народния Театър. Както винаги през лятото градинката е пълна с младежи, през главата ми минава набързо мисълта какво ли впечатление им прави нашата внушителна група. Разходката ни има и друга цел. Няколко дни преди това синът ми Веселин ме пита: “Майко, минавала ли си през градинката пред Народния театър?“ Кимвам утвърдително и го поглеждам въпросително. „И нищо ли не ти направи впечатление?“ Кимвам отрицателно. На другия ден отидох нарочно, таблàта, на които винаги има снимки или отпечатан текст, този път бяха посветени на фотоизложба, автор Бончук Андонов „Обичам спорта, обичам София“. И на едно от тези табла – две снимки посветени на волейбола, триумфът ни срещу СССР с националния отбор 1981 в София и ЦСКА с Купата на Шампионите 1984 в Лохоф.
Направих си снимка с нашите снимки, като се замислих, дистанцията съответно от 36 и 33 години не само прави впечатление, а е направо стряскаща, но пък фактът, че и след толкова години нашите победи отново са на вниманието на всички някак си ме изпълни с гордост.
...  И така, последна снимка на фона на  най-красивата сграда на София според мен, разделяме се на групички по посоките на разотиване и се разделяме. До следващия път, с повод или без.
Румяна Каишева - Кръстева






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7