НЕШКА РОБЕВА: СПОМЕНИ ОТ ГИМНАСТИКАТА

Начална страница | Интересно | Cпорт | НЕШКА РОБЕВА: СПОМЕНИ ОТ ГИМНАСТИКАТА
image

/Продължение от брой 45/


18.10.2018
Здравейте приятели,

От 1.10.1976 г., започвайки работа в ДФС „Левски- Спартак“ поставих второ начало в професионалното си развитие – т.е. направих голяма и решителна крачка назад. Поне тогава така смятаха много от моите приятели и почитатели. От треньор на Национален отбор поех деца и започнах подготовката им за преодоляването на първите препятствия, по пътя към спортните върхове. А препятствията около мен /съответно и при състезателките ми/, винаги са били в изобилие…
Мисля, че това, което помня и искам да разкажа за „второто начало“, заслужава да му бъде отделено повечко време...


22.10.2018
И така, след като подадох оставката си, се оказах без работа, без приятели и в болница с още 5 жени в стая, за цели 40 дни.
Освен, че тялото ми бе изтръпнало  от инжекциите, страдах и от обичайното си безсъние, което бе най-мъчителното, защото слушайки тихото и равномерно дишане на останалите, не смеех да мръдна, не знаех колко е часа и с нетърпение чаках вратата да се открехне… Това беше главният лекар, който идваше в 6,00 ч. и надзърташе във всички стаи… Аз го очаквах, като Ангел-Спасител и винаги щастливо и чистосърдечно прошепвах: “Добро утро“, с надеждата, че може би днес ще бъде последният ми ден в болницата и точно в този ден ще чуя, че всичко е наред и утре ме изписват… И така го откарах цели 40 дни…
Освен моят съпруг, който идваше привечер и носеше разни лакомства, за щастие на цялата стая, до болницата се отбиваше само Лушка /Бъчварова/. Затова представете си изненадата ми, когато се почука и в стаята се появи Йосиф Ашер – председателят на секция Художествена гимнастика към ДФС „Левски – Спартак“ и започна да ме убеждава колко талантливи деца имат и как не могат да ги изявят в индивидуалното. До този момент „Левски-Спартак“ печелеха в ансамбловата надпревара. Разказа ми подробно за Златка Бончева, която ме очаквала и с радост ще ми предаде подготвените от нея деца… Предложи ми военизирана бройка, на което аз винаги съм се противяла. За себе си отчитах, че не съм пригодна да работя под пагон. Отличавах се с изключителна самодисциплина, така че дисциплината не ме плашеше, но бях открила и нещо друго, което вече знаех, че е недостатък за всяка кариера, а най – вече за военната… Не можех да приема заповед, ако не виждах смисъл в нея. Не можех да приемам заповеди, ако ги смятах за глупави или погрешни, с една дума знаех какво ще стане в един по-далечен момент… И все пак в края на краищата Ашер ме убеди…
И зачаках… За да получа военизирана длъжност, по онова време, трябваше да бъде разследвано цялото ми потекло, почти до девето коляно… Какво търсеха? Определено врагове на народната власт. И така, започна чакането, което продължи няколко месеца…
Вече бях изгубила надежда, че ще ме вземат, когато отново се появи Ашер и почти шепнейки сподели, че в отдел кадри на МВР се е получил анонимен донос срещу баща ми./той нямаше право да ми го казва, но понеже искаше изключително много да започна работа, ме попита да поиска ли втора, по-обстойна проверка. Отговорих – да!/.  Това, което чух беше, колкото  ужасяващо, толкова и невъзможно. Не бях живяла дълго време с баща си, а и той си бе отишъл от този свят година по-рано, но бях твърдо убедена, че обвиненията са колкото измислени и нелепи, толкова и насочени, не към него… По-скоро към мен ... Мен не ме искаха там…
И отново зачаках…
Проверката мина и истината лъсна… Аз започнах работа в „Левски – Спартак“, като военизиран треньор с чин лейтенант… Скоро разбрахме кой е пуснал доноса, а защо? За това се бях досетила от самото начало… Същият донос, обаче бе изпратен и до работата на брат ми, от където не поискаха втора проверка и като неблагонадежден, бе изпратен в трета глуха...
И така на 1 октомври 1976 г., преодолявайки локви, калища и заобиколена от сюрия циганета и бездомни кучета, влязох в малката заличка на „Герена“… Посрещнаха ме с цветя… Златка бе построила отбора и всички изиграха това, което бяха подготвили. Не беше много, но в замяна на това беше многообещаващо…
Между децата, които Златка Бончева ми предложи, не фигурираше едно слабичко с меки и красиви ръце – Анелия Раленкова. Посочих я и попитах, защо не е между избраните. Отговорът беше -  "защото няма необходимите качества". Да, но имаше прекрасни, меки и изключително изразителни и красиви ръце. Не ме питайте какво значи това, не бих могла да обясня, но поисках и получих и това дете. 
Златка Бончева ме представи пред децата, като треньор, който може да направи от тях шампионки. Направи го по начин, по който децата да повярват, че работата им с друг треньор, ще бъде за тях награда, а не наказание. Бях й благодарна и за вярата и за доверието, което ми оказа…
 

23.10.2018

Приятели,
Прекрасно е, че има към кого да се обърна по този начин...
Снощи писах и оставаше тази сутрин да прочета, да коригирам тук - таме, където се налага и да публикувам продължението на разказа си от вчера. Точно по тази причина, тръгнах рано към залата, когато по радиото в колата чух коментара за „Кресливите майки, на уж болните деца“, както и реакциите на наглите ни политици. Простете за израза „нагли“ – твърде мек за „българските изродици“, както ги нарича Апостолът… Аз просто имам по-консервативно възпитание… А трябва ли когато… Трябва ли да проявяваме възпитание, когато става въпрос за самозабравили се наглеци - хрантутници, избрани от народ, когото те презират, мачкат унижават и доят, безсрамно… Доят до кръв…
Бях си обещала. Почти се бях заклела, че няма да участвам, нито да пиша, нито дори да се интересувам от политика… Не издържах… Както винаги.
„НАРОДЕ????“ 
Не, няма такъв народ…
Няма народ, който да заслужава управници като нашите…
 Да се гавриш с болката и мъката на майките, да се гърчиш, като глист само и само да запазиш местенцето си и на всичкото отгоре да обясняваш на същия тоя народ, колко е неблагодарен, непросветен и прост, защото не може да търпи повече забития до кокала нож…
Няма народ, който да търпи подакващите на властта, уж работодатели, които предците ни биха нарекли и то с основание - "кръвопийци"… Работодатели, които заплашват, че срещу майките ще изкарат синовете, отрудените и очукани съпрузи и дъщерите…
Срещу същите тези майки, които са ги откърмили?!
До кога ще  търпим безобразници, посерковци и наглеци да ни управляват…
А кожодерите, които се хвалят, че ни давали хляба и поради това могат да разполагат с нас?… Кога отново ще избухне „…вековната злоба на роба…“?
 
Това не е лозунг, не е призив, това просто е едно изохкване…
И вместо да се делим на зелени, червени, сини, оранжеви и какви ли не още цветове от политическата ни палитра, не е ли време наистина да им покажем на самозабравилите се, че не сме мърша, а народ, че Левски, такива като тях действително нарича "изродици", че Ботев пророчески  е писал;  „Патриот...“.
И най-накрая, давайки воля на гнева си, заради унижението, на което са подложени българските майки, “някога юнашки“ - да гледат как децата им умират, защото не могат да платят лечението им, как затъпяват, защото истинското образование не е изгодно за управниците, как прокудени далече от дома, търсят илюзорното си щастие… Да стенат пред страданието на немощните си,  остарели и ненужни родители… Ще цитирам отново Ботев:
„Нашият православен народ е достигнал до такова гнуснаво, скотско положение, щото аз не зная какво още по-голямо зло може да съществува на света, което да го накара да се стресне и да протестува против своите скотски теглила. Тука се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществование, а ти мълчиш като риба, търпиш като вол, молиш се Богу, като най-последния грешник и чакаш второто дохождане на Месия, за да добиеш награда за твоите петивековни страдания! Какво искате от подобен народ? Той е роб и роб безусловен, и аз имам пълното човеческо право да го прокълна от сичкото си сърце и душа, ако той и занапред остане така равнодушен към своята горчива съдба. Проклет да е, ако той не въстане против своите кръвопийци!   /5 януари 1875 г./"
От тогава и до днес, над всички ни тегне проклятието на Ботев…

24.10.2018
И така, приятели, започвайки в „Левски-Спартак“, реших, че ще работя не хаотично и по настроение и вдъхновение, както ние работехме, като състезателки, а така като трябва?! Така както пише в учебниците, защото учебниците се пишат от умни хора – професори, доктори, к.ф.н. и т.н., значи това е Истината и Пътя…  И  тъй,  като току що бях завършила ВИФ /Висшия институт за физическа култура и спорт/ с отличие, защото си бях зубрачка… защото учех много,  даже прекалено много, за да не си помисли  някой, че може да се отнася с мен, като с "известна", затова тъпа  спортистка…
 Първото нещо което направих, бе "Дневник на треньора". Изисках от момичетата да ми представят и своите дневници… По този повод си спомням една малка смехория. Когато за първи път поех подготвителна група в ЦСКА, обясних на децата, че задължително трябва да ми представят дневниците си. При проверката кой е изпълнил задачата, едно от децата ме гледаше  с широко отворени очи и на въпроса ми къде е дневникът й, със свито гърло прошепна, че още не може да пише. Тогава в гимнастиката приемахме деца от първи-втори клас…, а тя като дъщеря на известен спортен журналист, беше приета... на 6 години.
И така, след, като снех антропометричните данни на поверените ми бъдещи шампионки, второто, с което се заех, бе да опиша уменията и спортните им достижения, което не беше никак трудно, поради факта, че почти нямаха такива, трето да направя перспективните им планове, което бе много по-трудно, защото имаше много какво да се желае и най-вече, да се учи… И четвърто - да планирам бъдещите им спортни  резултати…
 Планирах смело и със замах… Чудя се на самочувствието си тогава... Впрочем това е предимството на младия човек - самочувствие, подхранено от липсата на достатъчно опит и безспорно от натрупаните книжни знания...  Както по-късно ще се убедите, теорията безспорно е необходима, но без подплатата на опита, понякога води до неочаквани и неприятни изненади… За разлика от самочувствието подплатено с невежество, което неминуемо води до предизвестен провал…
Тук ще си разреша кратко отклонение…  Преди  време ми поднесоха един отчет за изминала спортно състезателна година и план за бъдещата подготовка и очакваните спортни резултати от наши състезателки. Няма да крия, поднесоха ми го с думите: чети да се посмееш… Не се смях… Още от пръв поглед личеше немарливост и абсолютно подценяване на документи, без които треньорът не може. Или поне не може сериозно да работи. Не говоря за правописните и стилови грешки, говоря за недопустимата демонстрация на невежество и подценяване на треньорската професия… Говоря за това, че от доста време насам се работи опипом и то при условие, че зад гърба си имаме години натрупан опит. Опит преминал през и отсял безкрайно много грешки. Понякога горчив, но и опит, донесъл истински и трайни успехи за спорта. Опит, който чуждите, бързо напредващи школи, ползват и не се притесняват да признават произхода му, защото само глупакът може да подмине подобно богатство с пренебрежение. И така,  всичките ми наблюдения и констатации за състоянието на състезателките, бе примерно отразено и архивирано  в  „Дневник на треньора – 1976 г… Тъй, като имам навика да съхранявам всичко писано, /може би с илюзията, че някой може да прояви интерес/ скоро поотупах прахоляка от въпросния дневник и го заразглеждах с интерес… И наистина се оказа интересно четиво…


26.10.2018
Приятели, да продължим с разказа за гимнастиката...
Интересното четиво, което ви обещах, току що навърши  42 г… /Преди тридесетина години ми предлагаха само да издам Треньорските си дневници и на базата на резултатите, които имахме, щях да поставя пред името си "проф." !!! Или поне едно "д-р"!!! Окончателно! И до живот!!! И сега нямаше да се срамувам пред бившите си ученички…
 А сега гледам 42-годишния си дневник и се подсмихвам на тогавашното ми  тюхкане, че Лили е прекалено нисичка – да виси на шведската стена!  Главата й, барабар с гривата, е прекалено голяма, колената изпъкнали и не е хващала нито обръч нито лента, нито…  Илиана е твърда в кръста и няма отскок – да скача над пейката! Анелия? Задължително трябва да й удължа шията, няма "падьоми" – ще ги направим! Но пък, какви хубави ръце има… А Тереза ходи навътре с краката… Задача – да ходи по улиците в първа позиция! И още какво ли не… И накрая почти гениалното заключение, че трябва да се работи!!! А за Лили -  да се моля да порасне… Набелязала съм и още цял куп мерки, които трябва да предприема, за да постигнем желаните резултати… 
Коректно и подробно бях описала всичко, което  ми бе предала  Златка Бончева - Шест надъхани, наперени и силно мотивирани „Левскарчета“. Пет тринадесетгодишни  /тогава нямаше нито Европейски, нито Световни, нито Олимпиади за девойки. Тогава имаше просто разряди/ - Илиана Раева – капитан на отбора, Камелия Игнатова, Тереза Карнич, Анелия Раленкова, Таня, не си спомням вече второто й име и Лили Игнатова, която бе само на 11 г., но се движеше със сестра си. Към този безкрайно перспективен състав /много пъти, по-късно ми се случваше да чета как те още тогава си били световни…?!/ прибавих и Валентина Ганева…
Успоредно с обучението на малките, които върнах към азбуката на художествената гимнастика, като бойна единица, която да направи пробив още на първите състезания и да участва на предстоящото Световно първенство,  подготвях и  Валя…
 На базата на „изключителните“ си теоретични знания, изготвих перфектния, според мен план, който щеше да я доведе до най-високия връх, пък ако щат да не й го признаят!!!
Подбирах музика, като търсех най-подходящата за натюрела на Валя и за всеки уред… Подбирах, подбирах, но все се въртях около това, което бе най-близо и най-познато за мен. Т.е. балетната и оперна музика. Затрудненията идваха и от това, че музикалният съпровод можеше да бъде само на пиано…
Направих новите съчетания на Валя… Обръч на арията на Мефистофел от „Фауст“, Поставих топка върху „Калинка“… Избрах за нея още една музика, с което хвърлих в малък ужас пианиста си - „Петрушка“ на И. Стравински…  Толкова много харесвах тази музика, че отхвърлих всякакви възражения, за това колко е трудна за изпълнение, когато изпълнителят си гледа в ръцете, а камо ли да гледа състезателката…
Без да хваля себе си или Валя, съчетанията бяха почти умопомрачителни. Толкова трудни, че всички се чудеха как ще ги изиграе?!
 Аз, обаче  имах план.
Нали бях учила планиране на спортната тренировка… Бях учила и методика на преподаване… Знаех всичко и за постепенното навлизане в спортна форма…Знаех и за периодизацията, за макро и микро циклите… О, само ако можете да си представите, колко много знаех! 
Знаех как да подходя и го направих: Планирах всичко по месеци, дни , часове, подходи и всичко останало… Планът предвиждаше: толкова месеца ще прави само трудните елементи – по 100, по 200 пъти на ден, толкова ¼, /по 20 всяка/ от съчетанието, толкова ½, /също по 10-20/…
А когато заиграе цели съчетания, ще бъде безпогрешна, артистична и щастлива… Щеше да  шашне всички с изпълнението си…
 Да, ама когато Валя трябваше да заиграе целите си композиции, шашна само мен… Започваше, стигаше до някъде и спираше на ръба на припадъка?! … 
Не, не беше претренирана!  Нямаше как и още по-малко от какво! Държах я в сферата  на комфорта. Та какво бяха за нея някакви елементи, четвъртинки, половинки…? Плюс това всичко бяхме изработили почти до съвършенство, само трябваше да го събере в цялото си съчетание… На всичкото отгоре няма и месец преди Републиканското, един ден ми се появи в залата цялата в плюски?! Реших, че е пипнала едра шарка. Веднага на лекар! И тогава лекарят ме попари с вряла вода. Диагнозата беше невродермит. Стоях и не можех да проумея за какво става въпрос? Оказа се, че с дълго осигурявания комфорт и пазене от цели съчетания, неволно бях насадила у нея ужас. Необясним, за мен ужас, от това как ще изиграе проклетите цели съчетания. Бях я докарала до там, че само мисълта, че й предстои нещо такова, я изкарваше от равновесие….
И така месец преди състезанието, взех Валя у дома и акуратно се занимавах с това да увивам ръцете й с бинтове, защото през нощта разчесваше проклетите пъпки до кръв… Да следя редовно ли взима лекарствата, от които ходеше, като пиян морков и за разкош, да я разхождам по Витоша, за да гледаме зелено… Защото успокоявало? /Бях го опитвала и от себе си знаех, че хич не помага. / Е, ако трябва да призная – беше ми черно пред очите…. Провалът ми щеше да бъде толкова страшен, че не ми се мислеше.   Въпреки ужаса, че състезанието чука на вратата, изпълнявах стриктно лекарските предписания, само се чудя, как и мен не ме изби, тоя невродермит…
 Следобеда отивах на тренировка с малките. Поставях им новите композиции и това, което ме смайваше, беше че играеха, като хали, завършваха и веднага искаха още едно?! И още едно?!! Цели!!! Едно след друго? Без спиране и признаци на умора… И с такова настроение…
 Какво става, защо така?
 И в края на краищата разбрах. Под въздействието на емоцията, в желанието си да покажат новото, те не само не усещаха умората, те дори не се сещаха за това, че трябва да бъдат уморени… 
А Валя? Бях я изплашила.
И тогава разбрах още нещо и то твърде съществено. Че колкото и шестици да си натрупал в книжката или дипломата, колкото и буквички да сложиш пред името си, без опита в практиката - си за никъде……
И така безславно и болезнено завърши моето първо сериозно планиране…
По-важното е, че не се отказах и още по-важно беше, че си извадих нужните заключения.
От този момент нататък, поставех ли ново съчетание, задължително планирах в тренировката две цели. Без значение колко грешки ще направят, важното беше да не се стигне до страх от това, че предстои нещо много трудно.
Да си призная и аз, като състезател мразех целите съчетания. Случвало ми се е, след цяло да излазвам на 4 крака от терена, случвало ми се е и да повръщам.
Спомням си как баща ми дойде на една тренировка и като гледаше, как не мога дъх да си поема на края на съчетанието, се разплака… Страхувайки се за здравето му, забраних да идва на тренировки и състезания.
Така безславно започнах в „Левски“ с Валя. Искам да отделя малко повече място за нея.
Тя го заслужава.

31.10. 2018
Тези дни не спрях да мисля за Валя.
Сигурно съм навлязла във възрастта, когато спомените връхлитат човека и то с такава сила и  безпорядък, че отнемат и най-малката възможност да им се противопостави, укроти или подреди по възраст и значение. Странното, поне за мен, е че в действителност, спомените, за разлика от нас нямат възраст… За разлика от нас, точно най-старите,  не избледняват, не губят силите си с годините…!? Не отслабват!? Напротив стават все по-силни и агресивни… И до там, че почти мигновено убиват, много по-младите свои събратя… Имам толкова ярки спомени от детството и абсолютно пропаднали и изчезнали скорошни… 
Такъв е случаят с Валентина Ганева…
Веднага след отказването от състезателна дейност, продължих работата си в ЦСКА до Спартакиадата /тогава имаше такова състезание/. Подготвих Ансамбъл, който завоюва първо място и Ирина Илиева, която също стана шампион на България в своята категория… Харесвах Ирина, тя носеше мекотата и пластиката на Мария Гигова. /Въпреки вечното ни съперничество, харесвах стила на Мария/. Шампионската титла на Ирина, й даде възможност да кандидатства за Национален отбор… Приеха я и  аз вече се виждах треньор на бъдеща звезда… Дори шампионка… Когато Жулиета каза, че поема подготовката й за бъдещото Световно първенство, преглътнах доста мъчително огорчението си… Жулиета беше старши треньор и имаше това право…
 Дълго време, следейки развитието на Ирина, съжалявах /и до сега/ за нереализирания й талант…
През 1974 г. поех Националния отбор - Ансамбъл… При подбора на състезателките, вниманието ми привлече едно момиче от Варна…
 Беше Валентина Ганева, която ме впечатли с нещо много детинско и чисто… С големите си светли очи и лъчезарна  усмивка… Взех я, защото имаше и изключителни качества, отскок - лек и грациозен,  като на пантера,  прекрасна линия на пируета, сръчна  и бърза в боравенето с уредите.  Не можех да я включа в ансамбъла, защото беше доста по-нисичка от другите, но не можех и да не я взема, защото ми се струваше несправедливо да я оставя извън Националния отбор, само заради ръста…
И така, успоредно с подготовката на Ансамбъла, започнах и подготовката на Валя…
За мен Валя беше предизвикателство. Особено след, като взеха Ирина.   
Колкото и да говоря, че мразя състезанията, поне тогава не беше така /отчасти и сега…/
Бяха ми взели Ирина.
 А аз исках да докажа правото и възможностите си, да работя в Индивидуалното. Започнах с Валя. Исках да го докажа, това мое право, най-вече на Жулиета. Исках да й го докажа, не чрез договорки, нечестни игрички и удари под кръста… /Бяха ми отправили вече предложение да застана на мястото й… Чрез мен искаха да се отърват от нея…/ Предизвиквах я на честна, спортсменска борба… Търсех признанието й… Точно нейното признание. Исках го. Знаех, че повече от мен никой, освен дъщеря й, не я бе обичал!!!
И я предизвиквах… Знаех, че ще победя. Но тя трябваше да го признае!?
Сега се чудя на тогавашната си амбиция и убеденост…
 Познавах Жули, като треньор. Имаше талант, фантазия и размах на голям постановчик, имаше хъс към риска… Беше хазартна личност, обичаше предизвикателствата… Качества, които в по-голямата им степен харесвах и прибавях към своите…  Не мисля, че имаше нещо лошо в това... Нали беше мой учител?
 Възхищавах се признавах и познавах силните страни на Жули…
 Но знаех и слабите.
 Жулиета нямаше моето постоянство  и търпение в работата… Нямаше моята организираност. Гимнастиката бе започнала вече да й омръзва…  Тя носеше артиста в себе си… Когато аз задълбавах в работата и се впусках в подробностите, тя махваше отегчено с ръка и през смях ми казваше, че съм скучна… Истината е, че  скуката бързо превзема  ежедневието на нашата работа…  Още тогава бях убедена, че един треньор загуби ли търпението си, да изработва и шлифова детайлите, губи пътя към шампионската стълбичка…
 Аз току що започвах… Имах и време пред себе си и търпение в работата…  Със сигурност знаех, че именно това е моето оръжие. И, разбира се, вироглавието, така присъщо на младостта. /И тук не мога да се сдържа да не изкажа почудата си: отдавна остарях, тогава защо не ме напуска вироглавството?/ 
Ето виждате ли как спомените ни връхлитат и променят пътя на мисълта… Отплесват ни от темата.
А може би така и трябва? Защото прекалената подреденост, носи и предсказуемост със себе си. Убива интереса у читателя. Това, като оправдание…
Ще продължа утре. В залата ме чакат децата… Поставих сама пред себе си ново предизвикателство…
Вярно е, че никой не застава срещу мен...
Никой не ме предизвиква за никаква борба…
Аз, обаче - тази която мрази състезанията, ще се опитам да преборя неверието, апатията, както и усещането за празнота и самотност… Качества, които все повече убиват желанието да се боря… Дори със себе си…
Със себе си?!
А няма ли…? Няма?
Не е вярно, че не обичам борба...
Обичам я! Онази, все по-рядко срещаната… Честната?! Спортсменската?! Онази, за която вече само в книгите може да се прочете. Която осмисля усилията и е същността на една дейност, наречена СПОРТ…
Онази борба, при която, дори да изгубиш, с уважение подаваш ръка на победителя. 
До утре, приятели…
/СЛЕДВА/







Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7