Да чуем тези, които могат...

Начална страница | Интересно | Cпорт | Да чуем тези, които могат...

Уважаеми читатели на нашето седмично издание за българските общности в САЩ и Канада "България СЕГА", както и електронната ни версия, която е позната на мнозина наши сънародници по света, разбира се - и в България!
В началото на 2018 г. имахме удоволствието да Ви поднесем, още от ръкопис, трогателно откровените спомени и съждения на неповторимата шампионка и треньор от самия връх на световната художествена гимнастика - Нешка Робева, за оня фантастичен период, когато изкуството на българските властни, красиви, неудържими, борбени, дарени с гигантски талант и трудолюбие, треньори и състезателки, бяха безпрекословни и имаха своето място на световния трон!
Получихме, или по-точно тя получи, висока оценка на своите мемоари, любов и признание, и като че върна в сърцата ни вяра и радост, че ще видим отново яркото сияние на българския феномен на световния връх...
И ето, че сега, в края на годината, подготвяме за Вас втората част на авторския ръкопис на Нешка Робева, която е безспорно в най-почетния елит на българския и световен спорт, както и в художествената гимнастика като изкуство, като красиво явление в съвременния обществен живот. Нейният опит, емоционалното и професионално съкровище, което притежава, ще помогне и подскаже на тръгналите, или онези, които ще тръгнат по нейния път към съвършенството...
И сега, както в началото, благодарим и на още една прекрасна представителка на българското спортно съкровище - европейската шампионка и олимпийска медалистка с нашия Национален отбор по волейбол - Цветана Божурина, която сега е активна фигура сред българската общност в Италия и благодарение на своя великолепен характер и човечност поддържа прекрасни контакти със спортната общественост, а и въобще с българските си корени... И ето че благодарение на нейното близко приятелство с Нешка Робева, така и с нашата скромна редакция в Чикаго, имаме приоритета и удоволствието да сме сред първите, които ще запознаят българския читател с темите и събитията, които Нешка Робева засяга в новата си поредица от статии. Те разказват за онези легендарни дни, месеци и години, през които фантастичната женска страст и гордост, воля, амбиция, съчетани с мъжка воля и издръжливост, създадоха в спортния свят такива състезателки и треньори като Жулиета, Мария, Нешка... и изключителната атмосфера, в която те постигнаха... много!
А колко и как... И какво ще прибавим у себе си като поука - ще се знае след прочита на писаното от Нешка и поместено в "България СЕГА" откровение за една легендарна спортна кариера.
С благодарност към Нешка и Цветана!
Климент Величков
в."България СЕГА", Чикаго



НЕШКА РОБЕВА - СПОМЕНИ ОТ ГИМНАСТИКАТА...

02.10.2018
Здравейте, приятели!
Поиска ми се отново да пиша за гимнастика. Сами се убедихте, че не спазвам хронология, защото всеки спомен отпечатан на екрана, бърза да доведе след себе си друг, той води трети и така безкрай. И все пак, мисля, че е най-добре да пиша за този, който не ми дава мира, колкото и да ми се иска да го убедя, че още не е дошъл неговия ред.
Пишейки така безразборно, давам преимущество на емоцията, защото, ако искаме само сухо отбелязване на факти, има си статистика, въпреки, че в много случаи е манипулирана и не отразява истината.
Миналият път писах за най-успешния и най-ощетен ансамбъл на ОЛИМПИЙСКИТЕ ИГРИ 1996г. в Атланта… И понеже много обичаме това „най“, най-неочаквано се появи споменът за един друг ансамбъл. Него малцина го знаят, така както малцина знаят, че като национален треньор започнах именно с ансамбъл през 1974 г., а не както моите мили биографи отбелязват, че старта ми е бил с назначението ми през 76 г. в „Левски-Спартак“…
Краят на 1973 г. Току-що бе приключило Световното първенство в Ротердам. Мария Гигова стана за трети път Абсолютен световен шампион, Краси Филипова взе сребърен медал на обръч, аз два бронзови – на обръч и топка. Реакцията на българските журналисти беше както следва – единствената състезателка в България е Мария, тия двете – сиреч Краси и аз, са за селския отбор… Може би са имали право, но аз бях щастлива, това беше четвъртото ми и последно Световно първенство и мисълта, че мога да се върна без медал в България, дни и нощи наред ме влудяваше…
Има какво да се разказва за това СП, но нека го отложим за по-подходящо време. Сега ще пиша за друго.
На връщане в самолета до мен седна Славчо Тепавичаров, който отговаряше за високото спортно майсторство в БСФС. Един изключително начетен мъж и дълбок познавач на спорта. По-късно стана съпруг на Мария Гигова. Краси и аз тренирахме при Жулиета, Мария вече на второ Световно първенство беше с друг треньор. Славчо се опитваше да ме успокои, за някои необясними оценки, като ме убеждаваше, че гимнастиката, която играя е изпреварила времето си, като комплимент - прекрасно, но не успокояваше… В един момент, доста неочаквано за мен, ме попита какво смятам да правя и ако ще треньорствам не искам ли да стана старши треньор на индивидуалното, защото Жулиета е уморена и безкрайно изнервена, пък и годините й не са малко?! / Тогава тя беше на 37г./ Отговорих по единствения възможен начин, /поне за мен/ че докато тя сама не пожелае, е абсурдно да застана на нейното място…
03.10.2018
И така, приятели, продължаваме...
Кандидатствах за асистентско място във ВИФ /Висш институт за физическа култура и спорт/, приеха ме и започнах работа, като асистент в катедра гимнастика, за да правя академичен спорт на високо ниво. След 6 месеца бездействие, напуснах, въпреки ентусиазма на ректора ни, /Проф. Иван Стайков/ който бе убеден, че когато има желание и на поляната може да се правят шампиони. По това време на мястото на сегашната прекрасна спортна база, поляни колкото искаш… Просто нямаше как да стационираме рояла… Признах се за неспособна и отпразнувах първата си оставка. Междувременно подготвих ансамбъла на ЦСКА за Спартакиадата и спечелихме първо място. Може би това даде основание на Сл. Тепавичаров, отново да ме покани за старши треньор, но този път за ансамбъла. /В Ротердам в тази дисциплина се сринахме до петото място./ Не се колебах дълго, приех и ето нещо, което новите биографи не знаят. Станах първият старши треньор на щат към БСФС /тогава с ранг на министерство/. До този момент всички други съвместяваха работата си в дружеството и нац. отбор.
Извоювах си правото да подбера от цяла България състезателки и след едномесечен лагер да тестираме и определим отбор от най-добре подготвените 12 гимнастички. По една случайност най-добрите 4 бяха от Варна, една от ЦСКА, две от „Левски“, една от „Славия“, от Велико Търново и т.н. … Настоявах и въпреки съпротивата се наложих да бъде изготвен регламент, който да се спазва. Доста бях преживяла, като състезателка, затова и дума не давах да се издума, да определяме състава според това, коя от кое дружество е и коя е харесвана или не. Най-много разсърдих Жулиета.  
След поредица контролни състезания на подготовка останаха Грета Сапунджиева, Даниела Хинкова, /Лс./ Здравка Саздова, Ина Димитрова, Татяна Кънева и Валентина Ганева/ Варна/, Румяна Спасова/Сл./, Мариета Балъкова /В. Търново/и Евгения Цанкова /ЦСКА/. След, като съставът се оформи от по-високи момичета, изтеглих Валя Ганева и започнах да я подготвям индивидуално.
Ансамбловото съчетание беше с 3 въжета и 3 топки, избрах музиката и Филип Павлов, /сега професор по пиано, тогава току-що завършил консерватория, отбиващ военната си служба новобранец/ направи прекрасна разработка на Дилмано–Дилберо.
Като екип бяхме, освен момичетата, балерината ни, Фильо и аз. Малко по-късно настоях и получих помощник треньор… Подготвяхме се на „Раковски“, заедно със спортната гимнастика… Залата беше по-ниска от 8 м… Дори не ми се иска да се връщам назад в спомените. Работехме много, момичетата правеха една различна и много по-трудна гимнастика от това, с което се представяхме до момента. Валя напредваше бързо… Жули все повече се сърдеше и най-вече заради това, че настоявах да не се съобразяваме с дружествената принадлежност на състезателките. Отношенията ни дотам се влошиха, че бях атакувана непрекъснато и то предимно за Валя Ганева… Очаквах с нетърпение състезанията, за да покажа Валя и знаех, че ако оценката за едно съчетание е, че трябва да се смени, значи е най-хубавото. През летния сезон, слава на Бога, успяхме да излезем в други по-високи зали. Два месеца лагер в Станке Димитров, отново същият състав в допълнение със съпруга ми, който, като асистент в институт, имаше достатъчно свободно време и стана нещо като душеприказчик на момичетата. Фильо написа текста и музиката на химна на отбора. Започвахме тренировките с песен - „Ние сме осем малки патенца“… Следваше солово изпълнение на първото, второто и т.н. патета… По средата на доста тежката тренировка се появяваше, като Ангел-хранител – батко Стойчо, /съпругът ми/ който носеше кутии нарязани плодове за изтощените от горещината и тренировката лакоми и прежаднели патета…
Спомням си как Марги Рангелова в типично нейния стил, реши да ни похвали, като написа една доста хапливичка статия. /„Цялото кралско войнство“/, в която разказваше как за две състезателки беше ангажиран екип от около десетина души и как ние… няма да ангажирам вниманието ви… С една дума когато Марги хвалеше, правеше го със страст и душа. И обратното! Наказаха я по настояване от ЦК на БКП. Това й беше първото наказание… А мен след подобни хвалебствия, хич не ме заобичваха повече.
Дойде време за отпътуването за Световното първенство 1975г. в Мадрид. Няколко дена преди това подготвих багажа си. За първи и последен път. Генералисимус Франко беше на смъртно легло, но бе издал и въпреки протестите от цял свят, изпълни смъртните присъди на група баски, които пак се бореха за независимост. Социалистическите държави в знак на протест срещу смъртните присъди, решиха да бойкотират всички спортни и културни мероприятия, които по това време се провеждаха в Мадрид. Можехме да участваме, само при условие, че генералисимуса бе потеглил към ада /където определено му беше мястото/, поне няколко дни по-рано... Проклетият старец потегли към небитието точно в деня на СП.
Куфарите стояха в коридора до последния момент с вярата, че…
Отборите на социалистическите страни не участваха, за което никой не ни поздрави. Дори внимание не ни обърнаха.
Година и половина усилен труд на момичетата отиде на вятъра. Тогава нямаше нито Световна купа, нито турнири, въобще Ансамбълът участваше само на едно Световно първенство...
Това бе първия тежък удар в треньорската ми кариера… Бе удар, най-вече за състезателките. И до сега не разбирам, и тогава  не разбрахме, защо точно спортистите и защо точно ние трябваше да протестираме, когато смъртните присъди вече бяха изпълнени, а Генералисимуса агонизираше близо две седмици, ако не и повече, докато небето и земята се споразумеят.
Ансамбълът беше разпуснат, момичетата качиха килограми, бяха абсолютно демотивирани за работа, когато пристигна новината, че във Виена ще се провежда пробно Европейско първенство...
04.10.2018
Приятели, продължаваме отново...
И така, когато отново събрахме отбора, започнах отчаяна война срещу излишната пищност във формите на девойките… Тогава разбрах, че колежката ми, на която подадох ръка в тежък за нея момент /умишлено не споменавам името й, защото не търся конфликт, а само истината в една далечна история/, защото беше останала без работа и без надеждата да намери скоро такава, беше бременна и в безизходица, е започнала флирт със състезателките и се опитва да ги спечели, с обещания за много високи резултати, с много по-малко работа, без изтощителното и изнервящо гладуване и без излишно високите изисквания на старшата… Спомням си, че тогава от БСФС, ми бяха платили за постановката на съчетанието /единствен път/ и дадох хонорара си на нея… В интерес на истината беше добър треньор. Човек, който наистина разбира от спорт и има виждане при изработването на детайлите… Мисля, че й липсваше нещо основно, без което не може да има съвместна работа, нарича се лоялност и е морална категория, което не ми попречи след години да я поканя втори път за мой помощник, за да изпитам отново недоумението и болката от поредния удар в гърба… 
И така, след краткото лирическо отклонение, продължавам до края историята…
Когато разбрах, че срещу мен се води една доста непочтена война, поисках да разбера какво ще бъде поведението на гимнастичките в случая. Бях млада и хранех илюзията, че децата ще осъзнаят и оценят кой истински е загрижен за тях по действията, а не по сладките приказки…  Бях, наистина много млада и неопитна…
 Какво в действителност исках от едни деца?!
Срещнах се със Славчо Тепавичаров и го помолих да ми разреши и се включи в експеримента. Той се съгласи. Пред отбора и помощничката ми обявих, че съм сигнализирала в БСФС за това, че подготовката не върви и съм потърсила съдействие. От там са ми отговорили, че ако не успея да овладея ситуацията, отборът и колежката ми трябва да решат как да продължат – с или без Нешка Робева и нейните изисквания - или с помощничката й, ако тя се съгласи да ги поеме…
Подготовката продължи без мен!
Стоях си у дома и повтарях многократно любимото си възклицание „Как така? Ама как така? Та нали аз …“
След три дни, се обади Славчо и ми нареди веднага да се връщам в залата и поемам отбора, защото килограмите застрашително растат, за сметка на подготовката… И когато се провалят, отговорността ще бъде моя и т.н и т.н… Той имаше право!
Върнах се. Сложих край на експеримента. И повече не го повторих. Освободих помощничката си.
Участвахме на Европейското първенство 1976 г., което беше само пробно. Взехме най-висока оценка за композиция и сребърен медал след СССР…
Получих поздравления от чуждите си колеги… За дебюта. Както и за подготовката на един съвсем нов и различен отбор…
Обещах си, че ще продължим...
След като бойкотирахме Световното първенство в Мадрид, Жулиета приключи с треньорската си  дейност. По настояване на Съветската федерация, Иванка Чакърова бе отстранена от поста, който заемаше, като председател на БФХГ…
Иска ми се да опиша подробно този твърде унизителен факт, с което да отдам заслуженото на една изключителна жена и българка…
В следващото продължение.
05.10.2018
Приятели, време е да завършим с 1976 г.
След, като приключи пробното ЕП за ансамбли във Виена, отборът беше окончателно разпуснат. Предстоеше нов подбор на състезателки, започваше подготовката за СП в Базел - 1977 г. Успоредно с ансамбъла усилено подготвях и Валентина Ганева като индивидуален състезател.
Жулиета Шишманова зае поста на Иванка Чакърова - Председател на БФХГ, която действително бе отстранена по настояване на Съветската федерация. Ще си разреша кратко отклонение от темата, за да засвидетелствам цялото си уважение към паметта на една жена, благодарение на която до 1973 г. художествената гимнастика се налагаше, като водещ спорт у нас и се ползваше с привилегиите на олимпийска дисциплина. Иванка Чакърова беше водеща фигура в международното съдийство и изключително стабилна опора за българските състезателки на всички СП.
На последното за старата генерация /М.Гигова, Кр.Филипова и Н.Робева/ СП в Ротердам, Иванка Чакърова, влезе в остър спор със съветската представителка във ФИГ – Валентина Батаен, за това при коя от нас двете /Н.Крашенинникова или Н.Робева/ да отиде бронзовия медал на обръч.… Спомням си ужаса, с който очаквах решението на съдиите. Извеждащият за награждаването, държеше ръцете на двете ни, в очакване да приключи спорът и обявят победителката… За мен този медал беше изключително важен, не си представях как ще се завърна в България без него. Бях работила изключително много… Бях работила понасяйки невероятни болки от натрупалите се травми… Големият наш лечител – П. Димков, ми беше написал ферман от илачи, а съпругът ми бе подчинил цялото си свободно време на това да ги приготвя ежедневно и да ги прилага върху мен… Спомням си, че след всички компреси - с какво ли не и къде ли не, вечер преди лягане, заприличвах на пашкул… От мен се разнасяше аромат на смесица от камфор, оцет и карамфил… От време на време Стойчо промърморваше: „…и като си помисля, че ми завиждат за жената..?!“ Една цяла година…
Бронзовият медал на обръч, бе отсъден на мен. По-късно след контестации и преразглеждане на оценките, същият бе даден и на съветската състезателка. Най-неочаквано за мен, взех медал и на топка… Има какво да се разказва за това СП. Ще го направя някога. А най-изстрадания си медал на обръч, получих благодарение на Иванка Чакърова. И това никога няма да забравя или премълча, при условие, че взаимоотношенията между нас, съвсем не са били гладки…
На годишната конференция махнаха Чакърова и всички, освен мен, гласуваха да бъде освободена от поста, за да отиде да развива художествената гимнастика в Испания. Аз, както винаги недоумявах и неуморно повтарях любимото си „Как така?!“. Чувствах се лично засегната, обидена и унизена, заради нашите ръководители…
И така на първото заседание на Бюрото /УС/ на БФХГ с председател Жулиета Шишманова, тя представи концепцията си за подготовката на отборите за предстоящото Световно първенство. Индивидуалните състезателки щяха да се подготвят децентрализирано в дружествата си. Ансамбълът – централизирано със старши треньор – Златка Пърлева! В настъпилото неловко мълчание, се обади само Мария Хаджийска, която беше преподавател в института на всички ни. Само тя се осмели да зададе въпроса – „Защо, нали всички харесахме работата на Нешка? Нали харесахме композицията й?“ Отговорът беше – „Да, тя може да остане помощник на Златка.“ Благодарих и отново си подадох оставката. Този път от поста на Старши треньор…
Поисках да се върна в ЦСКА. Там вече бе назначена Р. Стефанова. Отново ми предложиха да стана нейна помощничка. И аз отново отказах…
Останах без работа, оказах се и болна. Попаднах в болница. Сбърканото лечение, бе съпроводено от още по-обърканите ми мисли в продължение на 40 дни. Л. Бъчварова, с която бяхме приятелки от състезателните години, идваше да ме вижда… И най-неочаквано се появи Йосиф Ашер - председателят на секцията по художествена гимнастика към ФД „Левски-Спартак“...
Е, приятели, за сега до тук.
Следва продължение

Нешка Робева






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7