Весела Люцканова: „ЧЕТЕНЕТО НА КНИГИ ОТВАРЯ ВСИЧКИ ВРАТИ НА ПОЗНАНИЕТО“

Начална страница | Интересно | Литература | Весела Люцканова: „ЧЕТЕНЕТО НА КНИГИ ОТВАРЯ ВСИЧКИ ВРАТИ НА ПОЗНАНИЕТО“
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019. В този брой ви предлагам интервю с писателката Весела Люцканова, чийто разказ „Антикварят“ спечели трета награда в конкурса.

„Ако заразите мойта кръв със равнодушие,
животът няма да ми е потребен…“
(Весела Люцканова)

Весела Люцканова е човек с изключително интересна съдба, както в личен, така и в творчески аспект. Има написани през годините над 37 книги – романи и сборници с разкази, за които е получила не малко награди. Но най-голямата награда й поднася самият живот, когато едва 9-годишна, оцелява като по чудо след американските бомбардировки над София през зимата на 1944 г. Сградата на ул. „Патриарх Евтимий“ в столицата е срината до основи – детският дом, където е живяла след смъртта на майка си в онези трудни години. Какво изживява малкото момиче след това, едва ли може някога да се разкаже с думи, един живот със сигурност няма да стигне. Но част от този кошмар по-късно (1982 г.) тя описва в романа си „Часовник в дъното на коридора“. Може би някакво морално удовлетворение за преживяното е, че през 2003 г., почти 60 години след онова безумие, вече утвърдената писателка Весела Люцканова, е първата българка, получила американската международна награда за престиж и качество „Златна звезда“, на церемония в Ню Йорк. Тази престижна награда се връчва всяка година на открояващи се световни лидери в областта на бизнеса, дипломацията и културата.
Изключително сензетивна и с умението на майстор-разказвач, тя успява да разтвори душата на читателя. А изваяното й слово дълбае като длето, за да накара сърцето му да зазвъни като струна. Доброта, морал, стремеж към красивото и вечното е усещането, което остава, след прочетеното. Разказите й са изпълнени с онази волност на духа, която само истински освободеният от оковите на ежедневието може да понесе. За да се издигне над всичко и над всички. /„Усещане за летене“/. И може би точно тази свобода и волност на духа й помагат да напише едни от най-добрите произведения в жанра на фантастиката. Където мисълта не знае граници и не се подчинява на условности. Където се откриват нови закони, но подчинени на градивното и позитивното.
Весела Люцканова е носител на наградите „Сребърният пръстен“ (за разказ) и „Голямото читателско жури“, както и на 25 първи награди за разкази, публикувани в пресата. Oтличена e с престижната европейска награда „Еврокон-89“ за цялостно научно-фантастично творчество (връчена в Сан Марино); награда за съвременен роман (“Щъркели на леда“); наградата „Гравитон“ за добро въображние (1993 г.); награда на СБП за 2007 за сборника с разкази „Бай, бай, хепинес“; „Изящното перо-2019“  (за разказ) в международния литературен конкурс, организиран от Салон за българска култура и духовност в Чикаго, САЩ и др. В навечерието на 24 май тази година Министерство на културата удостоява писателката Весела Люцканова с наградата „Златен век“ – печат на Симеон Велики.
В началото на 90-те години на отминалия вече век, писателката основава издателството „Весела Люцканова“, в което и до днес се издават стойностни български и чужди автори. Само през първите 10 години от създаването му в него излизат над 300 заглавия и както тя казва „няма нито едно случайно“.

С.Г.: Здравейте, Весела! Освен че сте утвърден писател, вече 20 години сте и издател, благодарение на който на книжния пазар се появиха стойностни книги от български и чужди автори. Какви са трудностите в тази професия на родна почва, в сравнение с политиката на другите държави спрямо автори и издатели?

  В.Л.: Трудностите бяха много и различни в годините. В началото българските книгоиздатели се нахвърлиха да издават забранявани книги, за да задоволят любопитството на читателя към тях – езотерика, еротика, дори порно, американски трилъри и крими романи, стари любовни романи и много от тези книги бяха еднодневки, но се харчеха „като топъл хляб“, докато всеки опит за книга на български автор оставаше глас в пустиня. Помня реакцията за първата българска книга, която издадохме, „Напиши за този род“ от Ана Каменова. Търговците ни отминаваха с насмешка и питаха: „Коя пък е тази?“. Преглъщахме огорчението и не се отказвахме. А първата американска книга, която издадохме, беше „Изкуството на преговорите – винаги да достигаш до да“ от екип на Харвардския университет, която тръгна много трудно, но в годините претърпя няколко допечатки, като най-добрата за преговорите. Така създадохме поредицата YES с всичките й полезни книги в различните области. От тях българинът научи много, но и те се продаваха бавно във времето. Когато започнахме да издаваме Вонегът, всички се смееха, че сме се захванали „с един мъртвец“, а той си беше жив и здрав и книгите му тръгнаха добре, и неиздаваните тук, и издаваните, като върнахме всичко онова в тях, което за наша изненада беше цензурирано. Доста от издателите продължиха с бързо продаваемите чуждоземни сензации, за да трупат печалби, по-късно доста от тях изчезнаха, а другите се преориентираха към по-стойностни значими книги на световни автори, като просветваха тук и там плахи опити за български писатели. Макар и трудно и много бавно традицията за българска литература се наложи на пазара, преодоляла съпротивата на търговците, а сред тях вече бяха навлезли и хора с познания и интелект. Другият голям проблем беше изчезването на книжарниците, книгите се излагаха на сергии, най-много на пл. „Славейков“, по големите търговски улици, по различни ъгли и пазари, и ако не се продадеше за три дни се смяташе за стара. С появата на книжарниците този проблем намаля, но не изчезна напълно. Който е следил внимателно издателския процес навярно е забелязал, че в трудните периоди на криза, а те не бяха малко, се търсеха повече развлекателните заглавия, в по-спокойните – читателят посягаше към класиката и пресятото стойностно във времето. Създаде се и Асоциацията на българската книга, която от създаването си досега се опитва да се пребори за по-ниско ДДС върху книгата, но без всякакъв успех при всичките промени на правителствата, нито едно не се отзова. Помощта на държавата единствено се реализира с подкрепа на издаваните заглавия чрез Министерството на културата с програмата „Помощ за книгата“. За разлика от една държава като Норвегия, и не само тя, която подпомага както своите автори с помощи, така и издателите, за да наложи родните си автори, за които поема и грижата да прескочат границите и се превеждат по света, а да не споменавам и ниската ставка на ДДС-то. От „игра без правила“ книгоиздаването навлезе в правилата на пазарната икономика с безпощадната й конкуренция. Със скъпа реклама, която ако е добра, продава всичко при липса на оперативна критика. Беше най-трудно и все още е за младите автори да докажат таланта си и да успеят да се наложат на пазара. Не че няма изключения, появиха се нови имена, но като цяло проблемът си остава нерешен. Едва ли ще мога да изчерпя всички проблеми, с които сме се сблъсквали, това е задача на опитен и безпристрастен изследовател, а аз съм пристрастна. Но и днес, както и в началото, на издател, за когото книгоиздаването е мисия и който държи на стойностната и българската литература, никак не му е било лесно. Не му е лесно и сега. И все пак нея ще я има винаги, защото българският читател все още не е загубил добрия си вкус и се нуждае не от най-продаваемото, а от най-доброто, създадено тук и по света. А наш дълг е да стигне до него.
И най-неочаквано на 12 май вечерта, бе обявено, че правителството променя ставката на ДДС-то от 20 % на 9 % от 1 януари 2021 година, едно закъсняло и отместено в бъдеще време решение. Човек не знае дали може да се зарадва при поговорката, която чух от доста колеги: "Я камилата, я камиларя". И от факта, че на 13 март ходих да прибера книги на издателството от една прекрасна книжарница, която на 31 май затваря. Погледнах всичко онова, направено с вкус и много любов от колежка, за която също книгоиздаването е мисия. Погледнах и жената, която продава и познавам от самия преход до сега и която ми сподели със сълзи в очите, че й предстои да се регистрира на борсата. Не можех да я прегърна, опитах се да я утеша с думи, но си тръгнах с уплаха  да вдигам телефона си, за да не ми се обадят и от друга книжарница, а толкова ми се иска да опазя оптимизма си. Дано успея и не само аз.
 
С.Г.: В свои разговори цитирате Чехов: „Няма нищо по-невероятно от живота“. Кое е най-невероятното, което досега животът Ви е предоставил?
 В.Л.: Най-невероятното? Самият ми живот. Труден, непредсказуем, с много обрати, довеждан до ръба и спасяван. Описала съм го в два от романите си „Часовник в дъното на коридора“, издание на изд. Български писател през 1982 година и „Животът – кратък и абсурден“, издание на Сиела през 2009 година. И двата са напълно изчерпани. Не бих се и опитала да го разкажа отново, за да не го преживея отново. Но по повод на един разказ „А бях дете“ един колега го бе прочел в списанието, в което го публикувах, и ми каза: „Звучи съвсем като истинско. Много добре измислено!“, а аз му отговорих: „Не е измислено, преживяно е!“, а той ме погледна и добави тъжно: „И аз съм го преживял!“. След този наш разговор седнах и написах „Часовник в дъното на коридора“, убедена напълно в думите на любимия ми писател Чехов, един от най-добрите познавачи на човешката душа. А този разказ и досега не съм го включила в нито един от сборниците ми с разкази.
С.Г.: Написали сте много книги с разнообразна тематика - над 37, но какво е обединяващото в тях, което като тънка нишка се свързва с читателите, за да бъдете разпознаваема и предпочитана като автор?
   В.Л: Обичта ми към хората. Вярата ми в доброто, заложено в тях. Надеждата ми, че може да бъде отключено, дори когато човекът е озлобен, агресивен и загубил всякаква надежда. И оптимизмът в бъдещето, който ме крепи не само мен, а и всички ни. А и най-важното - любовта ми към живота, колкото и кратък и абсурден да е, той е винаги прекрасен. „Животът – това безкрайно вълнение“ – първата ми книга в библиотека „Смяна“, заради която се отказах от първата си стихосбирка, също приета „Очи на магьосница“. Е, признах си, че съм писала и стихове, около 25 публикувани в сп. „Септември“, в. „Пулс“, в. „Литературен фронт“ и други. Но при въпроса на редактора „С коя казвате повече на хората?“, предпочетох сборника с разкази. Но не мога да се въздържа да не напиша само два стиха от едно от стихотворенията:
     „Ако заразите мойта кръв със равнодушие,
животът няма да ми е потребен…“
С.Г.: Дълбоко познавате националната ни история. За романа си „Влез през другата врата“ казвате, че е като „къща, изградена върху здрави темели от вековната ни история“. Защо днес от тази къща толкова млади хора без да се замислят „излязоха от другата врата“?
 В.Л.: Труден въпрос. Не искам да мисля, че те „излизат през другата врата“ без да се замислят. Много пъти съм си задавала този въпрос и все още не съм сигурна във верния отговор. В този дълъг период на все несвършващия преход рухнаха вековни традиции и сякаш изтъняха и като че ли се скъсаха здравите връзки не само в живота между поколенията, а и в литературата. Всеки млад човек търси себереализацията си. И когато не я намира тук, я търси другаде. Дали младите останаха излъгани в надеждите си, те явно са очаквали повече от нас, беззаконието, комерсиализацията, новите издигнати кумири като безнаказаното насилие над другите и определящото надмощие на парите във всяка област, дори в културата, чалгаджийството и опростачването на повечето ни сънародници не им е харесвало, както и на нас, но ние опитахме ли се нещо да променим? И точно интелектуалният ни елит тръгна първи. Познавам доста семейства, на които и двете им деца работят в чужбина, а и в моето от три, едното е в Щатите. Питала съм се къде сгрешихме ние? Не във възпитанието им, поне моите, както и на много от приятелите ни, децата ни раснаха сред книги и картини с огромна любов към страната ни, добре опознали както невероятно красивата й природа, така и историята й. Дъщеря ми изтъква лична причина, че ако не е последвала мъжа си, е трябвало да се разделят, а тя не би могла да живее без него, но едва ли при другите мотивът е същият и нейният отговор не ме успокоява.
С.Г.: Майстор сте на късия разказ. В „Безвремие“ с умел художествен и психологически похват показвате как героинята надмогва скръбта от загубата на скъп човек, за да продължи. В живота обаче какво може да даде смисъл на обречените?
   В.Л.: Според мен неведнъж съм писала за това, а и сега в най-новия си подготвен за публикуване сборник с разкази „Балканска мешавица“ съм го извела дори в текста на корицата, макар и всички истории да са пропити точно с „животът добива смисъл единствено когато има заради кого да си жив!“. А винаги има заради кого да си жив! С това изчерпвам напълно отговора. Между другото, най-много обичам да пиша разкази!
С.Г.: Вие сте един от българските автори, които пишат фантастика. Днес технологиите правят чудеса, които доскоро изглеждаха възможни само в сферата на фантастиката. Човешкото въображение ще надделее ли над изкуствения интелект и в каква насока този жанр ще продължи да се развива?
 В.Л.: Човешкото въображение е създало изкуствения интелект и съвсем логично е да надделее и над него. Наистина с бързото развитие на новите технологии на фантастите им става все по-трудно да предвидят чудесата, които все още не са се случили. Та нали точно фантастите са посланици на бъдещето? Но едно богато въображение винаги може да ни изненада с още непознатото и неоткритото от учените. В момента превес има фентъзито, което със своята приказност ни рисува причудливи светове и хора, то черпи образи не само от собственото си въображение, а и от националния фолклор, легендите и магиите, с които може да се постигне всичко. Докато за добрата фантастика е необходима силна и добра идея и колкото фантастична да изглежда тя, да ни убеждава в своята реалност, а най-доброто е и след години да се случи. Според мен трудностите идват не само от бързия напредък на науката, а и от закърняване на човешкото въображение, на което все по-често се поднасят готови модели, смлени преценки, клишета за отговори чрез телевизиите, интернета, дори и чрез училищното образование, което принуждава децата не да разсъждават, да мислят и да откриват, а да следват сляпо написаното в учебниците без личната им интерпретация. Това, което е добре за фантаста, е да чете колкото може повече, да вижда в картини прочетеното, сам да създава продълженията, да се остави напълно на собственото си въображение и колкото то е по-необуздано и разчупващо границите на възможното, толкова е по-добре за него. Фантастиката е литературата на младите, чрез нея те остават вечно млади, вечно търсещи, вечно откриватели. И вечно ще ни изненадват с постигнатата все още невъзможност, а и с промените в психиката на човека, който трудно догонва науката, а те успяват да я изпреварят. След завоюването на нови светове в Космоса и опознаване на непознати цивилизации, очаквам произведения в света на микрокосмоса и с овладяване на непознатите в тях бактерии и вируси. Бях изненадана, че точно в Китай, които първи стигнаха до нанотерапията, която обещаваше победата на наночастиците при всяко разболяване на тялото, с коронавируса битката излезе неуспешна. Но съм убедена, че въображението на учените, а възможно е и някой лекар фантаст, да създаде ваксината или чудотворното лекарство, което да спаси човека и от този невидим враг. Фантастиката като литература винаги ще открива неоткрити още пътища и за собственото си оцеляване, за да остане винаги любима литература за младите. А и не само. Както е казал Айзък Азимов, който чете фантастика остава вечно млад.
С.Г.: Още през 1971 г. в романа си „Клонинги“ пишете за генното модифициране и клонирането. Днес, когато науката е постигнала върхове, къде е мястото на морала и отговорността за сътвореното от човека? Не се ли опитва човекът да променя пътя, начертан от нашия Създател?
В.Л.: И този въпрос не е от лесните, но кога ли съм обичала лесните въпроси. Убедена съм, че всички научни открития са правени от учените в името на човека за здравето му или за подобряване на нивото му за живот. Човекът е имал две мечти – да лети и да бъде безсмъртен. Като боговете, които създава в митологиите си. Лекарите още от най-ранното детство на човечеството са откривали ваксини и лекарства срещу най-застрашаващите го болести и не малко от тях са ги изпробвали лично върху себе си, а някои са ставали и жертви. Атомната енергия беше открита, за да бъде впрегната и тя в полза на човека. А всъщност… всички знаем как се започна - Хирошима, Нагазаки. В интерес на политиците за покоряване на народи. В братоубийствени войни. Във военната индустрия, в нея се използват най-новите технологии, откривани, за да ни служат, а не да убиват. Също различните видове създавани болестотворни щамове… И още какво ли не. С откритията си човекът полетя и в Космоса, кацна на Луната, търси и признаци на живот на други по-близки и по-далечни планети. И всичко това все в името на човека. А този човек иска все повече и повече. Покорява природа, нарушава атмосфера, замърсява въздух и морета и посегна… да сътвори себе си. От една-единствена соматична клетка. За да стане и безсмъртен чрез клонирането. И най-сетне да се усети равен на Бога! Преминал всички граници човекът, не опазвал, разрушавал, посягал на най-ценното - живота, забравил какво е морал и отговорност, захласнал се в собствените си възможности, се приземява изведнъж от някакъв си вирус, който съвсем не се оказва безобиден. И ето го изправен пред равносметката, която трябва да направи, за да оцелее. Нужно му е да си припомни, че е толкова зависим от природата, от въздуха, от грижата за другите, от добротата и съпричастността си към тях, колкото всяко друго живо същество. И да намери както загубените си ценности, като се осъзнае и се смири, така и да открие мястото, което му е отредено от Бога, не като единствен и най-велик сред живата природа, а като най-моралния и най-отговорния поради разума си към всичко и всички.
С.Г.: От Ваше интервю разбираме, че сте били близки с гениалната Гена Димитрова, която на въпроса в какъв свят иска да живее, отговаря: „В свят, където думата Сърце, ще се изписва с главна буква“. Смятате ли, че поне малко се е осъществила мечтата й? Всъщност не живеем ли в свят, където сърцето вече е с органна недостатъчност и е спряло да функционира в духовен план?
  В.Л.: Бяхме няколко години съседи, сграда до сграда, преди да се преместят с мъжа й в „Червена звезда“. Толкова близо, че през отворените ни прозорци мощният й глас нахлуваше с вълшебство в стаята на децата ни, а аз каквото и да правех, спирах и присядах да я слушам. Така и се запознахме през прозорците. Имали сме много интересни разговори за какво ли не. Освен за литература и музика, разговаряхме и за живота, и за любовта, тя се интересуваше и от хората, които живееха на нашата улица, опитваше се да ги опознае и понякога се смееше, че всички съм ги представила едва ли не като ангели. Разказваше ми как са се запознали с мъжа си, как се влюбили от пръв поглед и на третия ден се оженили и оттогава навсякъде са заедно във всичките й турнета по света. Направо се срина, когато той загина в катастрофа. Спря да пее, спря дори да говори. Едва на четирийсетия ден от смъртта му пропя над гроба му, бях потресена и аз, и едва по-късно написах разказа „Гена“, включен в сборника ми „Водовъртеж“. Беше изключителна жена и от нея помня думите, че нито славата, нито богатството, нито дори любимата работа придават смисъл на човешкия живот освен обичта към някого, заради когото живееш. Ангажиментите й към музиката не успяха да я върнат напълно към живота, поболя се от болка и угасна тихо в Милано. Животът й беше само, докато Жоро беше жив и тя бе щастлива с него, и й се искаше всички да бъдат щастливи като нея, в „свят, в който думата сърце да се изписва с главна буква“. А колкото за нашите години сега бих употребила само една-единствена дума - „безсърдечие“, дори и за близки, и за много близки хора.
 С.Г.: Откровено и вече преболяно споделяте за трудното си детство, за родителите си, за приятелите. Кое е най-ценното за Вас в този живот, което бихте искали да продължи да съществува за поколенията?
 В.Л.: Обичта. Добротата, Грижите един за друг. Отговорността един към друг. И да създават щастие и радост за всеки, а не болка и тъга. Светът се нуждае от добри и щастливи, и отговорни хора, от мир и хармония между всички. Такова е посланието и в моите книги, които се надявам да останат поне някои във времето.
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
 В.Л.: Здраве, здраве, здраве! Да срещнете много обич и доброта! Да сте щастливи и да имате работата, която най-много обичате, защото само тя ще ви донесе истинското удовлетворение! Както и истинската любов!
Интервюто взе:
 Снежана Галчева – Председател на Салон
 за българска култура и духовност - Чикаго






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7