ТВОРЧЕСКА АВТОБИОГРАФИЯ

Начална страница | Интересно | Литература | ТВОРЧЕСКА АВТОБИОГРАФИЯ
image

На Светла  Панайотова

     Родена близо до Дунава -  в семейство на учители. От ранна възраст обиква Словото, пише стихове, разкази, участва в литературни и театрални кръжоци, рецитали.  
     Завършва Висшия институт по икономика „Карл Маркс” в София. Като студентка  участва в редица културни събития (рецитали, самодейни театрални постановки) заедно със студенти от ВИТИЗ (НАТФИЗ)„Кръстьо Сарафов”, което поддържа интересите й в областта на художествената литература, театъра.
     След завършване на висшето си образование получава разпределение в Пловдив – Електронно-изчислителния център. Работи като проектант, икономист, като заедно с това продължава да развива литературните си интереси и занимания. Пише стихове и разкази, участва в литературния  клуб на учителите. Започва да публикува свои разкази в сп. „Тракия”, сп. „Отечество” и в някои вестници.
     Няколко години работи като нещатна  журналистка в радио Пловдив – редакция „Литература, изкуство, култура” и в редакция „Икономически новини”. От този период датират повечето й познанства с автори от Пловдив, страната и чужбина, които продължават и досега.
      Двадесет години работи като учителка в Професионална гимназия по икономика. Изявява се пълноценно в обществения живот; поддържа непрекъснати връзки с читалища, училища в Пловдив и цялата страна, в чужбина.
Член e на Дружеството на писателите.

ПУБЛИКУВАНИ   КНИГИ :

1. ВЕЧНИЯТ  КЪГОВРАТ – поезия. Пловдив, 2004 г., преиздавана два пъти

2. МОРЕ, НЕБЕ, ЗЕМЯ, ЛЮБОВ – стихове и есета, Пловдив 2007 г., преиздавана

3. АЗБУЧЕН ПЪТЕВОДИТЕЛ НА СЛОВОТО – разкази, стихове, есета, наука,  Пловдив, 2012 г., преиздадена  2014 г.

4. ТРЕПЕТНО  ОЧАКВАНЕ  Пловдив, 2014 г. – стихове и лирически фрагменти, преиздадена 2016 г.
                                                
                     

 
ПТИЦЕЛОВЦИТЕ

разказ
 
Най-отпред вървеше мъж. В едната си ръка той носеше голям кафез, а в другата – някакво при¬спо¬собление с метални куки, телове и тънки мрежи. След него, със същия разкрач и стъпвайки в следите на мъжа оставени в пепелта, вървеше високо, бледо момче с из¬пито лице. То също носеше кафези – два, с по една пъс¬тропереста, притихнала птица. Подир момчето вървеше босо, тъничко момиче. И то люлееше кафез в едната си ръка, а в другата държеше дълга, жилава пръчка, която влачеше в праха.Тримата гледаха право пред себе си и надолу – към земята, без да нарушават ритъма на крач¬ките си.Само момичето на два пъти се спря, обърна се назад и със съскане размята жилавата пръчка към ста¬реца, който ги следваше на разстояние и към децата, вървящи след старика.
Тази странна процесия вече наближаваше края на селото, откъдето започваха полята и вековните сен¬чес¬ти гори. На прага на последната къща, която не бе оградена, седеше жена със съсухрено лице, едро тяло и силен глас, който прогърмя:
- Ей, старче, какво си се лепнал за тия…! Зарежи ги! Това на се хора…Зарад тях къщите ни, дворовете, градините, полята останаха без птици. Чуваш ли! От години птица не е кацала по нашите места. Те ги про¬го¬ниха. Те, но минават и други като тях. Про¬кле¬ти да са с техните сандъци, куки и капани! Дано се оплетат в мрежите си, забодат с куките си…
Старикът се опря на тоягата си. Лекият вятър повя сре¬бристите му коси, бялата му брада. Очите му – свет¬ли, бистри, като планински езера отмиха недо¬вол¬ство¬то, гнева от лицето на жената, взряха се в пътя, по кой¬то отминаха птицеловците. Заговори с ясен глас: - И аз им рекох, казах, че птиците са птици, за да летят, а не да пеят мъртви песни в клетки. Исках да им кажа още…Но те са глухи, а очите им само надолу гледат. Та чудя се как виждат с тях. – Старикът затвори очи, вирна глава нагоре. Децата се сбутаха и крадешком пристъпиха едва-едва, гледайки го мълчаливо. – Елате, милички, елате. Ще разтворя ей сега торбата и на всички ви ще дам… - повика ги старикът тихо, с топъл, ласкав глас, застинал над тоягата като изваян. Но децата не помръднаха.
- Пристъпете де, пристъпете, от какво се боите? – извика им жената и те полекичка напреднаха. – Пристъпи и ти, човече! – повика тя старика. Така! Седни на моя праг. – Странникът отпусна лекото си тяло, подпря тоягата в стената и въздъхна. Кожата на ръцете му, скулите, челото бе кафеникаво-червена, спе¬чена, като пресъхнала земя. – Отде идеш, старче? – попита го жената.
- От далече, от много далече…
- А кой си, какъв си ти, човече?
- Опитвам се, да спомня  името си и какъв съм бил… Вървя от град на град, от село в село, пре¬хвър¬лям планини, оставям зад гърба си равнини и долини…
- Защо вървиш, вървиш..?
- Тъй трябва… - старикът кротко се усмихна, по¬ложи длани на земята.
- Тъй трябва, казваш, ала не може тъй!Какво ще стане, ако зарежем всички нашите къщи и полята…
- Но аз ги нося, жено. Сега ще видиш. Но първо, нека ти разкажа за гледката, която се явява пред очите ми и все ме гони нататък, и още по-нататък…
- Разказвай, старче!
- Треви, поля, дървета - смачкани, утъпкани и черни…Пламти, трещи и цепи се небето… И много хора падат, пълзят край мене окървавени, реват и сте¬нат, затрупват ме… - говореше прегракнало старикът. Очите му не бяха бистри, светли като планински езера, а бели, празни, без зеници.
- Сънуваш старче, страшен сън това е.
- Не знам какво е сън, защото нивга не заспивам жено – въздишка тежка и дълбока изпусна той, при¬тваряйки очи. – Дано ме само мен спохожда тая страшна гледка.
- Дано – отвърна му жената, свила силния си глас.
- Повикай ти, сега децата, по нещо искам да им дам… - отворените му очи пак бяха светли, бистри, като планински езера. Той развърза торбата, извади бели листове, разстла ги на земята. И грейнаха червени, жълти, сини, оранжеви цветя… Полюшнаха се златни ниви, синееха се планини и облаци, морета…Цъфтяха в розово и бяло, в лилаво дървета, храсти и гори, трева зелена лягаше на откоси… Слънца избухваха и жареха над тоя дивен свят.
Децата гледаха със зяпнали уста, ококорени очи, ръцете плахо се протягаха, докосваха боите, световете. Жената също ги гледаше със зяпнала уста, съсухреното й лице поемаше от цветовете и старецът го виждаше тъй младо, прелестно, като на малкото момиченце, приседнало в полата й. Усмихваше се старецът и нещо тихо си говореше. Пак бръкна в торбата, извади още листове, кутия с бои - трескаво започна да рисува.
И кацваше на всеки лист различна птица. Ста¬рецът го подхвърляше нагоре, грабваше нов. Децата ги вземаха, хукваха из селото, размахвайки ги, ръсейки ги весело, със смях. И отведнъж по къщите, дърветата, градините, накацаха, запяха птици.
- Сега да тръгвам – рече старецът, пристегна си торбата.
- Остани при нас, човече –каза жената с усмивка. Валчестото й лице бе възвърнало свежестта си.
- Не мога да остана. Трябва да вървя, докато очите ми все още виждат красотата на тоя дивен свят, докато ръката ми се плъзга върху листа…
Той нарами торбата през  рамо, взе тоягата в ръ¬ц¬ете си и тръгна натам, където бяха отишли птице¬лов¬ците.
Жената изправи едрото си тяло, загледана подир старика и тихо изрече: “Господи, благодарим ти, че ни изпрати този человек. Благослови го в пътя, който е поел.“ Дочула смях и песен, жената се обърна. Откъм селото идеха децата. Посред тях вървеше млад момък и свиреше със свирка. Те спряха при жената.
- А ти, от де се взе? – попита го жената с усмивка на устата.
- От небето и земята – отвърна напетият, красив мо¬мък. Погали децата по косите, посвири им със свир¬ката. Те го гледаха с обич, със светнали от радост очи.
- Такъв – като тебе, ни трябва в нашето село. Ос¬тани при нас – каза жената.
- Не мога, жено. Трябва да вървя, да настигна ония… Трябва да бъда заедно със стареца – усмихна се момъкът на жената, децата и тръгна с широка, лека крачка, сякаш не докосваше земята.

Светла Панайотова, Пловдив
За в. «България СЕГА»

П.С. Разказът е излязъл във вестник „Димитровско знаме“ през 1982/83 г. със заглавието „Старецът и птицеловците“.

НАЧАЛОТО  НА  КРАЯ
разказ
 
Човекът се промъкваше в безкраен лабиринт от пътеки, обградени с железни тараби. Той пое нагоре – по онази стръмната, с надеждата, че тя най-сетне щеше да го изведе от капана. Вървеше, падаше, лазеше и пак ставаше с окървавени лакти и колена, с обтегнати мускули, които сякаш се късаха, когато изопваше шията си и с напукани устни търсеше въздух.
Стелеше се жълтеникаво-сив прах – тежък, блестящ като стъкло, парещ. Прахът бързо се втвърдяваше и човекът едва успяваше да изскубне краката си, когато те затъваха в зейналите тук-там пукнатини. Вече беше опитал – като се вплиташе в празнините между железните тараби, да се изкачи над тях. И всеки път, железата се проточваха още нагоре. Строполяваше се долу, в тясното – окървавен, с изкълчени рамене, навехнати глезени, подпухнали длани, поглеждаше със сълзящи очи и виждаше, че оградата свършва над бучащата му глава. Веднъж даже зърна просветнало през праха ярко небе, което го ослепи за миг. Друг път му се мярна клонче и синя птица кацнала на него.
Земята се размести и човекът пропадна в някаква дупка. Заора в нея:блъскаше се, мяташе се, но затъваше все по-дълбоко. Край! Край! Крещеше, хъркаше, плюеше пръст и прах, дращеше като къртица. Искаше да пробие земята и пак да се промъква, промъква.
Спасението дойде неочаквано. Прахът престана да се втвърдява, земята спря да се гърчи, издигна го от дупката и той пак се озова в своята стръмна пътека. От очите му бликнаха сълзи. Капеха в праха и се превръщаха в малки топчета, които блестяха в чудни цветове.Човекът взе едно, върху окървавената си длан. Топчето се стопи, раните изчезнаха, ръката му стана силна и здрава.Удари желязото. Не го заболя, но и желязото не се огъна. Грабна в другата си ръка от блестящите топчета – постави едно върху хриптящите си гърди, друго – върху хлътналия си, болезнено гърчещ се корем, върху коленете, прасците, стъпалата, върху разцъфналите като огнени цветенца пръсти. И най-малката драскотина изчезваше. Порови в пепелта за още. Искаше да постави на кутрето си, пукнато, с изтръгнат нокът, на не намери повече.
Изправи се човекът – силен, горд и красив, готов да извърви желязната пътека, та ако ще тя да води в още по-страшен ад. Огнената пещ изстиваше, тъничък ветрец разнасяше жълтеникаво-сивия прах и човекът усети под нозете си твърда земя.Голият склон, който бе видял в началото, преди да падне жълтеникавата нощ, свършваше. Човекът затича по пътеката. В ума си носеше пламенната надежда, вяра, че на върха трябва нещо да се случи. Трябва!
Но изведнъж пътеката започна да се стеснява все повече и повече. Човекът едва се провираше. Железата се привличаха като магнит, сплескваха го, трошаха го. Но той не се връщаше назад, не искаше и не трябваше да се връща. По-добре тук да умре! В мига, когато тялото му изпука, в главата му блесна светкавица и сърцето му спря да тупти, човекът разкъса железата, излезе.
Строполи се върху земята, лежа дълго, нямаше сили да мръдне, но ушите му жадно се вслушваха във всеки звук. Всички те идеха от треви уханни, от дървета, бликаща вода, пеещи птици. Небето бе синьо, прозрачно синьо, безкрайно синьо. Очите на човека жадно пиеха светлина, светлина и чиста небесна  синева. Цялото му същество се изпълваше с благодарност и той тихо мълвеше с напуканите си устни: „Благодаря, благодаря ти велик, безкраен Вселенски Ра-зум! Благодаря!”
Силите на човека се възвръщаха. Той полека се изправи, разтвори нозе. Гледката бе смайваща. Той стисна очи, но веднага ги отвори от страх да не изчезне видяното: голяма долина с малки хълмове, оградена от невисока планина. Върховете на планината блестяха в аметистови лъчи. Дърветата бяха облечени в нежнозелено, със светлосини ивици, които ту вълнообразно се гонеха, ту застиваха, топяха се в зеленото, пръсваха се във вълшебните цветове на храсти, треви, цветя. Отвсякъде бликаше вода. Въздухът трептеше чист, прозрачен. Грееше топло, ласкаво, старото-ново слънце. 
Сред долината, далече, блестеше малък, мраморно бял град. Градът и долината от неговия детски сън!  Тогава той лежа цяла седмица в леглото, отказваше да стане и с отворени, и със затворени очи виждаше само долината, същата тази долина и този град.
Разпери ръцете си човекът. Извика – чу гласа си. Започна да се спуска. Спираше, полягаше сред дъхавите поляни, пиеше, измиваше  се с водата от бистрите ручеи, потоци, хапваше плодове. Някои му бяха познати на вкус, други-нови, непознати, общуваше с миролюбивите животни, които срещаше.Те го гледаха предано с очите на деца, жадуващи внимание, обич.
В човекът бе настъпила необикновена промяна. Без да обръща главата си, той виждаше всичко и надалече не само встрани, но и зад себе си. Когато пропя една от любимите си писни, учудвайки се, че все още я носеше в главата си, той усети и друга промяна. Можеше – вървейки с обикновената си крачка, да премине разстояние от няколко метра. А когато пък се затича по една криволичеща пътека, сякаш някой го носеше, повдигаше и той се движеше с голяма бързина.
Човекът се удивляваше на това, което ставаше с него.  Същевременно си припомни, че той знаеше отпреди за тези възможности – беше чул, беше прочел за тях от мъдреци. И ето, сега те ставаха реалност след всичко, което се случи с него на тази нова земя, под това ново небе, слънце.
Човекът се изпълваше с благодарност, преклонение към Твореца, създателя на това многообразие, изобилие, красота, хармония. Радост изпълваше сърцето му, но и тъга.
Той непрекъснато се  взираше към върха, откъдето бе слязъл, с надеждата, че там ще се появи още някой. С мислите си, със зова на сърцето си той отправяше молба желязната пътека, която бе успял да отвори в нейния край, да пропусне още хора към тази долина и този мраморно бял град.
Когато човекът бе вече близо до града на върха се появи фигура. До нея изникна втора, трета… Човекът преброи – дванадесет. Той вдигна ръце към небето и благодари.
Човекът стигна до града. Стоеше замаян, с разтуптяно сърце  пред високите, широко отворени порти украсени със скъпоценни камъни, целият превърнат в слух, в струна – улавяше всеки звук, нежния повей на вятъра, пърхането от крилете на бели гълъби виещи кръгово-спирален танц…
Опрял гърба си върху единия от двата многовековни кедъра, които стояха като стражи отстрани на портите, човекът дочуваше пеене на няколко гласа, съпроводено от музика. То долиташе на вълни, които ту утихваха, ту се възземаха като зов, като ласка приветлива, изпълнена с чувство на преданост, благодарност, любов.
Човекът слушаше, слушаше - тяло, душа, дух в него се сляха в едно. Той стоеше на земята, но същевременно се рееше, летеше в синьо-лилавото небе и цялото му същество се изпълваше с възторг, обновление, Любов. 
Човекът премина през портата, навлезе в града – чист, блестящ. Красиви, с фантастично-причудливи извивки и форми се издигаха невисоки къщи, стълбища, фонтани, статуи.Дърветата във великолепните градини, водата във фонтаните и малките езерца, птиците – цялата природа беше жива, живееше.„Но къде са хората? Къде?” – питаше се човекът. Обхвана го смут, тревожност. Вече не се чуваше ни музика, ни пеене. Градът отвътре изглеждаше опустял. „Нима съм сам, сам сред цялата тази красота?” Бе жадувал, бленувал за часа, когато ще влезе в града, изпълнен с вяра, че ще срещне себеподобни.
Човекът стигна до площада на малкия град. Краката му се подкосиха от това, което видя. Гледаше, гледаше с невярващи очи, със сковано от мъка сърце. Млади мъже и жени, малки и по-големи деца – момчета, момичета, стояха, седяха на тревата като вкаменени, замръзнали в различни пози:едно дете посягаше към играчка, друго - бе нагазило в бистър поток, трето–държеше книга, на четвърто – устата му бе леко отворена, виждаше се крайчецът на някаква храна.В три дъгообразни редици стояха певци, а пред тях цигулари, младеж и девойка с флейти. 
Всички бяха красиви, здрави, силни, лицата им, очите, излъчваха чистота, светлина, живот. „Но защо стоят така?” Защо не помръдват?”
Човекът се олюля, коленичи на земята, горещи сълзи закапаха от очите му. Искаше да извика, но нямаше глас. Мисълта му, сърцето му зовеше божествено, небесно чудо! Изправи се полека човекът, усещайки необикновена сила. Разпери ръце, дигна ги към небето и с ясен глас извика: „Господи, моля те, вкамени мен! Мен, вкамени! А всичките тези хора около мен - оживи!”
Розова светлина обля площада. Мъже и жени, момчета и момичета, всички се раздвижиха. Тих говор, детски смях, цигулка и флейта поздравяваха Човекът, който стоеше сред тях усмихнат, преобразен, вдъхновен. 

Светла Панайотова, Пловдив      
За в. «България СЕГА»

П.С. Ноември 2019 г. Преработен вариант на същия разказ, със същото заглавие, е излязъл като дебют в списание „Тракия“, брой 3-1980 г.
                 







Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7