НЕ БОЙТЕ СЕ

image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, в миналия брой ви разказах за една интересна инициатива в София, която бе осъществена благодарение на група изявени български писатели. През февруари 2019 година, по идея на писателите Весела Люцканова и  Христо Славов, в Българския културен център – София, се учредява Асоциация на младите български писатели. Над петдесет творци от различни поколения – от двайсетгодишни до утвърдени имена и доайени на българската литература, се обединяват около идеята за споделяне на творчески идеи и опит.
В този брой ще се запознаете с един от членовете на Асоциацията Цветелина Александрова и нейния разказ „Не бойте се“. Приятно четене!

Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност - Чикаго
--------------------------------------------------------------------------------

НЕ БОЙТЕ СЕ
Цветелина Александрова
„Ний спориме с дама на тема…“
(Песен за човека, Н. Вапцаров)

   Минава един през нощта.                                        Младата жена зиморничаво се свива в палтото си. Уж е отоплено таксито, а зъбите ѝ тракат от студ. Пак прекали с работа – доклада, презентацията за утре. И тъкмо си мислеше, че е приключила, подадоха ѝ нови данни да добави към материалите. Няма как, трябва да впечатли богатия инвеститор. Шефът я беше извикал по-рано през деня, за да ѝ съобщи, че ще я назначи за директор на новия филиал на фирмата. Отначало се колебаел дали да бъде тя или колежката ѝ, но онази сама си била шута като забременяла. Е, всеки с приоритетите си – засмя се нервно Гери. На нея не ѝ трябват деца – само мрънкат и цапат. Нали вижда майките в офиса – недоспали, изнервени, демодирани, вечно в служба на малките тирани. Истинско изтезание са капризните, врещящи идиотчета не само за родителите, но и за околните. Трябва да забранят на малките лигльовци да припарват до хотели и ресторанти. А отсъствията за болнични – шефът хич не обича такива работи. Все пак, нали трябва да разчита на служителите си. Навън фучи страхотна виелица и таксито се лашка несигурно по замръзналия път. Плътна пелена от разлютени снежинки закрива стъклата – чистачките едвам смогват да разчистят.             -  Ама че работа! – измърморва шофьорът. – Не стига кучия студ, ами и бензинът е почти на нула. Май няма да мога да Ви откарам, госпожо!              - Какво! – не може да повярва Гери. – Но как! Аз Ви плащам!
-    Хубаво, но явно има повреда – крещи той, за да надвика ревящия двигател. – Заредих преди да тръгнем, а сега е на червено. Да Ви оставя в едно кафе на двайсетина метра, че ако по-нататък закъсаме, не знам кой ще ни спасява в тоя ад.
-    В никакъв случай! – отсича Гери. – Аз си плащам и Вие отговаряте за мен.
-    Ама колата ми не е наред, какво да направя! –ядосва се шофьорът.
Гери мълчи.
Младият мъж млъква и натиска злобно педала за газта. „Само разправия с тая злобна кучка ми липсва сега! Едва намерих допълнителна работа да закърпим малко положението вкъщи. Ако подаде оплакване, направо изхвърчам.“ Колата се мята все по-безпомощно по хлъзгавия терен в центрофугата на снежната стихия. Прехапал устните си до кръв, шофьорът най-накрая успява да закове пред входа на сърдитата си клиентка.
-    Е, пристигнахме, госпожо! – уморено я вика.
-    Госпожо! – подвиква след малко пак, след като не чува никакво движение откъм задната седалка.
Обръща се да я погледне. Отпусната на седалката и пъхнала длан под бузата си, тя сладко спи и се усмихва насън – точно като малката му дъщеря.
-    Госпожо – леко я докосва по крака.
-    Да! – тя отваря очи, потръпва, проследява ръката му. – Как си позволявате!?
-    Пристигнахме, госпожо! – отговаря кратко той.
Гери мълчаливо изважда банкнота от двайсет лева:
-    Задръжте рестото.
Той прибира парите.
Изведнъж колата изръмжава страховито, раздрусва се и моторът угасва.
Шофьорът паникьосано натиска ключа и се мъчи да запали отново. И пак. И пак. Грабва телефона си. Ужас! Батерията е напълно паднала. Ами сега!
-    Госпожо! – виква той през прозореца.
Тя тъкмо е затръшнала вратата на колата след себе си. Гърбът ѝ за момент се сковава, аха, да спре. Позабавя крачка, но не се обръща. Леко приведена, упорито преодолява силния порив на вятъра.
„А, не! Няма да ми се измъкнеш!“ – шофьорът ядно удря по волана, слиза от колата и се втурва след нея.
-    Госпожо! Моля Ви! Колата ми загасна и батерията на телефона ми падна. Трябва да телефонирам. Моля Ви! – посяга да я докосне.
Жената бърза напред, без да показва, че го е чула.
-    Моля Ви, госпожо! – изравнява се той с нейната крачка.
Тя забързва още повече.
Шофьорът отново я докосва по ръката.
Тя се дръпва възмутена.
-    Ако обичате! – и пак се втурва в борбата с вятъра.
-    Ама аз… – безпомощно разперва ръце шофьорът, но после се отказва.
Спира и я гледа как бавно преодолява последните няколко метра до дебелата врата на затопления вход. Ето, рови в чантата, изважда ключа, пъха го, отключва. Не поглежда назад. Вратата се затръшва след нея.
Шофьорът остава изправен, втренчен в нея. Вятърът набива в лицето му ситни жилещи ледени мушици. Ръцете му са вкочанени и той ги напъхва дълбоко в джобовете си.
Но какво! Тя се връща! Нима е възможно?
Шофьорът с едри крачки се насочва към ведрото квадратче светлина във входа.
Гери открехва вратата, подава главата си и изкомандва:
-    Елате насам!
Невярващо, младежът се устремява към нея и бързо се мушка във входа. Чува силен бебешки плач. Той поглежда въпросително към жената.
-    Има изоставено бебе, ще повикате ли социалните? – посочва тя с пръст към далечния ъгъл на входа.
Младежът присвива очи и забелязва бебешка количка, която се поклаща от гръмогласен рев. Той се приближава до количката, надниква вътре и с уверени движения поема малкото вързопче. Гушва бебето и го потупва по гръбчето.
-    Е! Приятна вечер! – прозява се Гери и се отправя към асансьора.
-    А, не! Почакайте, моля Ви! Нямам батерия, не мога да се обадя. А и тук е много студено за бебето.
-    Съжалявам! – вдига рамене Гери. – Не съм го изоставила аз. Нали Ви повиках да се свържете с когото трябва – тя му обръща гръб и натиска бутона.
-    Добре, но поне ми дайте телефон да звънна. И в тая буря – съмнявам се, че някой ще дойде, госпожо. А бебето трябва да се нахрани, преоблече.
-    Уфф… От него ли се разнася тая противна миризма! – бърчи нос Гери.
-    Ще го преоблека, няма проблем – но няма как тук на студа.
-    А какво? Да не искаш вкъщи на кожения ми диван да го сложиш… – жената стиска носа си с пръсти.
-    Моля Ви! Трябва да спасим детето – настоява младият мъж.
-    Ами звъннете на някой от съседите – прекрачва прага на асансьора жената.
-    Късно е – продължава да настоява младежът. – Надали някой ще отвори сега, хората са наплашени.
-    Наистина съжалявам, но съм много изморена и утре имам важна среща. Трябва да се наспя – Гери обръща гръб на младежа и се протяга към бутоните на асансьора.
Младежът обаче бързо натиква количката в процепа на асансьора, все така с бебето на ръце.
-    Чакайте! Не искате ли да се прочуете? Ще пишат по вестниците за Вас. Как сте спасили изоставеното бебе в мразовитата нощ. Ще Ви се възхищават в работата.
Гери изведнъж го поглежда заинтересована.
-    Добре, ще звънна на 112 – изважда тя телефон от чантата си.
Набраният номер дава заето.
-    Е, хубаво, качи се – въздъхва тя примирено. – Докато се свържа със социалните.
Замълчава за малко и добавя:
-    Ще го преобуеш в банята.
-    Благодаря, госпожо! – отговаря студено младежът.
Гери не казва нищо. Стои в ъгъла на асансьора, притиснала кърпичка до носа си.
-    Вижте, тук има бележка – младежът дръпва от количката някакво листче – явно откъснато ъгълче от вестник. – За щастие са оставили и памперси и мляко.
Гери упорито мълчи и не отделя поглед от острите върхове на ботушите си.
Асансьорът спира на етажа. Тя отключва вратата, показва му банята, събува ботушите си, изритва ги в един ъгъл в антрето, а после се запътва към хола с телефона в ръка.
След известно време се появява в банята, за да забележи, че младежът и бебето вече не са там, а розовата ѝ баня мирише на конюшня.
-    Ей, къде си! – Гери подозрително се оглежда наоколо.
Той е в кухнята. Седи на диванчето и храни бебето с биберон.
-    Не съм разрешавала да влизаш тук – гледа го студено Гери.
Бебето спира да яде и извръща поглед към нея.
-    Шшшт – поглежда я строго младежът и залюлява бебето. – Трябваше да ѝ стопля млякото. Момиченце е – младежът се усмихва уморено.
-    Добре. Социалните ще дойдат чак на сутринта. Сега нямали кола. Ще ти покажа къде да преспиш с бебето.
-    Колко сте благородна, госпожо! – кима саркастично младежът. – Сигурен съм, че пресата ще отрази достойно всичко това.
-    Хмм – изсумтява Гери и излиза от кухнята.
След като се накисва хубаво в ароматната си вана, забучила слушалки в ушите, за да не чува бебешкия плач, тя се просва под пухения юрган и заспива дълбоко. Сънува как лично кметицата я награждава с медал, задето е спасила живота на изоставено бебе. Подават ѝ бебето да се снима с него, но то мирише ужасно. „Моля ви, дайте ми друго! Това е много миризливо! – изохква тя и покрива носа си с кърпичка. Тълпата изведнъж се развиква: „Измамница! Да върне медала! Върни медала, крадло!“
Гери изведнъж се събужда. Откъм другата стая се носи оглушителен рев. Гери сяда в леглото и объркано се озърта. Събитията отпреди няколко часа бавно се завръщат и се наместват на местата си в главата ѝ.
„Бебето! Разбира се! Знаех си – досадни, миризливи, шумни създания. И обсебващи! Ето, часът е три, как ще презентирам утре!“ Със стиснати устни тя се отправя към хола, където е настанила младежа и бебето. Гери поглежда учудено към дивана. Одеялото е отметнато. Младежът го няма.
-    Уфф! – изпъшква недоволно тя.
Разперило ръце, бебето се дере с всичка сила, цялото червено. Нощната лампа свети. Гери се приближава до количката и се надвесва над бебето.
-    И какво, няма ли да млъкнеш най-накрая, а? – скарва се тя.
Плачът изведнъж изтънява, бебето присвива устни, приковава поглед в Гери и млъква. Вперва любопитен поглед в нея.
-    Ах, пак миришеш ти! – мръщи се Гери и размахва ръце да отпъди непоносимата миризма.
Бебето изведнъж разпъва устни. Гери решава, че пак ще заплаче .
-    Не, не, моля те, никакви такива! – извиква тя.
Бебето любопитно следи с очи движенията на лицето ѝ, докато изведнъж устните му се разтеглят в широка беззъба усмивка. Гери притихва. „Тя ме харесва“ – прокрадва се една мисъл, по-бърза от светкавица, в недоспалата ѝ глава. Ръцете ѝ потрепват несигурно. Тя ги стиска в юмруци, разпуска, пак стиска, пак разпуска. Неуверено посяга и взема бебето. Неумело го прегръща. Сяда на люлеещия се стол и внимателно поставя малкото телце върху себе си. Бебето върти глава, души с носле и все така разучава лицето на Гери с поглед. После намества главичката си удобно в падинката между гърдите ѝ, примлясква с устнички, клепачите му натежават, миглите се премрежват. Заспива.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7