С ДЪХ НА ТРОПИЦИ И РИГАН...

Начална страница | Интересно | Литература | С ДЪХ НА ТРОПИЦИ И РИГАН...
image

Марион Колева е български преводач и журналист. Завършва немска гимназия в София и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Като студентка участва в театралната група СУ 113. Работи десет години в Младежката редакция на БНТ. Живее 13 години в Каракас, Венецуела (последните 5 от тях работи в World Tel-Fax Electronics като ръководител на отдел „Реклама и връзки с обществеността“). Защитила е магистърска степен по история на Америка в Католическия университет в Каракас. От февруари 2004 г. живее в Йоханесбург, Южна Африка. Работи в NetGroup, а по-късно става асистент на културния аташе в мексиканското
посолство в Претория. Марион е член на Съюза на българските журналисти. Автор на пътеписа „Венецуела“(1994) (за който става носител на ордена „Андрес Бельо“), на стихосбирката „Отвъдни думи“ (1996) и на новелата „Крилатата змия на пътя“ (електронен формат 2006. От 2008 работи като журналист, преводач и рекламен експерт за няколко софийски издания — Еxterior, ТВ Сага, Енира Медия итн. От месец юли е програмен редактор в БТ7. Нейни текстове са публикувани в „Родна реч“, „168 часа“, „АзБуки“, „Поглед“, „Демокрация“, „Литературен вестник“, „Родопи“, „Пулс“, „Антени“, „Младеж“, „Труд“, „Еxcelencia“, „Журналисть“, „Простори“ и т. н., както и в литературни страници. В момента е редактор в TV7. Предлагаме на читателите на в. „България СЕГА“ стихове на Марион Колева. Приятно четене!
Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго -------------------------------------------------

ДЪЩЕРЯ МИ С ПОДПРАВКИТЕ
Дъщеря ми се учи да готви.
Край огнището свещенодейства,
инстинктивно налучкала котвата,
придомяваща всички семейства.

Смесва вкусове, гозби подправя –
магданоз, копър, джоджен, босилек.
Гледа никога да не забравя
най-основното - лудото биле.

Пробва риган, овчарска торбичка,
от душицата бабина ръси,
щипка обич, медец от пчеличка
и горчик от тревичките къси.

Дъщеря ми ще стигне с годините
на рецептите сложни предела –
през котлето ще минат чужбинските
чер пипер, джинджифил и канела.

Ще пътува и бавно ще свиква
с другостта на огнищата сва́рени;
но ще носи в дланта си, да сипва
от солта на земята ни шарена.

ДИВИ-ДИВИ НА АРУБА
На остров, хвърлен сред безкрая,
където вятърът не кротва
по десет месеца годишно
и вее все в една посока,
където супа от игуана
е местен афродизиак,
луксозни яхти пускат котва,
но никой не оставя знак,
расте сред камъни и кактус,
сред климати немилостиви,
комично кривнало клонаци,
полупустинно диви-диви.
Пореден залез в мрака топва
карминената си боичка;
нощта над ствола плащ изопва,
вълните шепнат тайни срички.
Поскърцва пясъкът в съня си
под стъпки на нечисти твари.
С копнеж потърсили брега си,
в дървото взират се рибари.

ЗИМЕН ДЕН В КАПАДОКИЯ
Дими ноември.
Утринта
зад бурка от мъгла се гуши.
Той вдига ледена яка,
пристъпва с глинени ботуши.
А тя извила е снага,
наведена над мъртва сврака –
под ореола от тъга
следобеда смирено чака.
С огнище топло
Вечерта
примамва скитницата плаха.
Сушени плодове,
лоза ...
Наследството на Андромаха.
Забравена от лош късмет
Стопанка
Царевица
рони.
В нощта
всевиждащият лед
пълзи по скалните икони...

СПОМЕН ЗА ТРОПИК
Щом дните боледуват от носталгия,
а нощите дъхтят на скършен лотос,
събирам с лунен сърп небесна салвия
в един другоизмерен звезден топос.

Там слънцето и вятърът играят
с балоните на облаците бели.
Колибри, гуачараки, гуакамаи
изписват цветозвучни акварели.

Там времето е топло, нежно, сладко...
Прилича на детенце по пижама,
качено върху рамото на татко,
окъпано в смеха лъчист на мама.

АРМАНДО РЕВЕРОН РИСУВА ХУАНИТА НА ПЛАЖА В МАКУТО
Завърта се, пристъпва, предизвиквайки вълните
креолка в ритуален танц сред мидички и пясъци.
Соленото море й гали ласкаво петите,
планктонът я приветства с изумрудени отблясъци.
Папаята в паницата оранжево сияе,
преливаща от сокове.
До нея – тамариндо.
Към ноздрите се втурва ароматът му потаен.
Хуана се изтяга продължително. „Que lindo!”
На плажа се е проснала трептяща маранята,
хамачето си паяче сред палмите изплита,
едреят гуакамаи под овала на яйцата –
черупката с крачка новопоникнали подритват.
Художникът жената в акварелите съблича.
Разцъфва епифилумът.
Същинско земно чудо.
Ревнивата вселена зад статива му наднича,
когато Реверон рисува Ева „al desnudo”.

ПЕЧАЛНИ ТРОПИЦИ
Умират боговете ти, кетцал.
Сърцата си изтръгват от печал.
Реки кръвосмесителни текат –
на хищно цвете корена поят.

Утихва птицезвучният нахуатл -
надпяващ гуакамаите спектакъл –
с петнайсет думи само за "зелено"
и гласни, извъртяни на вретено.

Духът му в раковината тръби,
оплаква индианските съдби.
Поредна раса времето затри
в безпаметни тропически гори.

Димящо огледало на вулкан
за жертвеник избра си Кукулкан.
Изкупи сам божествения грях,
превръщайки се в зрънце, в звезден прах.

И пак животът, царевично прост
буи в квасена с кърви бяла кост.
Бащите бавно в тъмното кълнят;
вода студена в топъл шоколад.
Автор: Марион Колева






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7