ПОЕЗИЯТА НА ПЕТЪР АНДАСАРОВ

Начална страница | Интересно | Литература | ПОЕЗИЯТА НА ПЕТЪР АНДАСАРОВ
image

Петър Андасаров е български поет и журналист. Завършва Учителски институт „Св. Иван Рилски“ в гр. Станке Димитров /Дупница/ и специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1971 г. живее и твори в София. Автор е на повече от 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Съюза на преводачите. Носител на наградата „Георги Джагаров“ и на орден „А. С. Грибоедов“. Стиховете му са преведени на руски, белоруски, чешики, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари.             Предлагаме на читателите на в. „България СЕГА“ стихове на Петър Андасаров. Приятно четене!
Снежана Галчева – Председател на Салон                     за българска култура и духовност – Чикаго
----------------------------------------------------------------------------------

ПРОСЪНИЦА                                                                              На Боян Ангелов
Отида ли си аз, отида ли си
от времето на вас подвластно
ще имате в наследство мойто минало,
останало завинаги безгласно.

Затуй сега в захлас да си говорим
прегърнати, с допрени рамена,
че моят глас ще бъде утре спомен
в едни отдалечени времена.

Те вашия живот ще са задминали,
но в тях гласът ми ще е жив.
Повикайте в съня си мойто име
и аз ще съм небивало щастлив

да чуя вас в небесните селения
и думи по небето да ви пратя,
те вие да си спомните за мене
като свидни мои братя!



ЖАЛБА ПО БРАТ МИ КРЪСТЬО
Няма я мама, няма я.
Жално да те оплаче
вместо тъмните гарвани,
дето на гроба ти грачат.
Сякаш химн погребален
за тебе сричат ли, сричат.
А аз чувам гласа мамин
в плач да се дави, да хлипа:

Ти, люлчина песен в сърцето ми,
мехлем за всякоя рана,
защо хвана път към небето
без време – толкова рано?

Ти имаше път още да ходиш
и път подир себе си да оставиш.
Като пчела в небесна магия да бродиш
и меден живот да даряваш.

Слънчице мое непрежалимо
кой те дявол, чедо измами –
от белия свят в задгробния да минеш,
ангелче мило на мама?



А ПЛАНИНАТА НЕ ПЛАЧЕ

В тъмно и светло - отрано
сол върху градските улици
хвърлят и сякаш че рани
газим и тъпчем по хубост.

Вятър поне да бе слязъл
и на снега да подскаже,
че е в опасност – да бяга
от тая солена проказа.

Кал на деня по лицето,
плач на нощта, вместо ласка.
Задният двор на полето
сякаш е зимата градска.

А планината не плаче,
пее със гърлото бяло:
„Бела съм, бела, юначе,
цела съм света огряла“.


МУЗИКА В БЯЛО       
            На Васил Петров
Навън светлее дълъг сняг –
Смехът на зимата това е.
светът като в еленов впряг
пътува бавно към безкрая.

И сякаш не снегът вали,
а бяла музика извира.
И цялата природа я боли
от красота ефирна.

И няма край, и няма брод
симфонията снежна.
И стига ти за цял живот
безкрайната й нежност…

ЗИМЕН ПРОЗОРЕЦ
             На Благовеста Касабова

Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?

С бели мисли, с мисли бели
всеки в своя божи път,
без да знае никой где ли
пътищата ни ще спрат.

Знаем само, че в безкрая,
в тайните предели
ще отидем в миг незнаен
бели побелели…



СНЕЖНА МЕТАФОРА
            На Захари Иванов

Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цял век е зима.

Свети светът побелял,
няма път, ни пъртина.
И се смее – оцелял –
животът ни изстинал.

Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг – век навалял
по-дълго да има.

Че утре ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в кал,
в черна кал ще превърне…


КАТО ГЛЕДАМ МАМА

От лунен смях извираха след тебе
пътеки, бързах подир тях тогава –
през времето със вкус на детство
и с мириса зелен на здраве.

И златен прах през погледа на утрото
омайваше косите ти. Изгряваше
жуженето на медени пчели, залутани
из цветно-житената врява.

Проблясваха в ливадите нозете ти
като слънца. И бързаше баща ми –
припламваха в очите му съцветия
и пееше реката странно…

Кросното на живота ти навиваше
пътеките, от лунен смях запредени.
Търкулна се на лятото зад билото,
отдето слизаха пчелите есенно.

На сняг миришат капките дъждовни.
Горчиво е, гориво е небето.
И ти плетеш от светлите си спомени
за старостта си топла дреха.


Автор: Петър Андасаров






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7