БОЯН АНГЕЛОВ И ЛИЦЕТО НА ВРЕМЕТО...

Начална страница | Интересно | Литература | БОЯН АНГЕЛОВ И ЛИЦЕТО НА ВРЕМЕТО...
image

Скъпи читатели, в новата рубрика „Литературен Клуб“ на в. „България СЕГА“ ще имате възможността да откривате произведения от българската и чуждестранна литература.
Също така, ако искате да отпечатаме ваше авторско произведение (разказ, повест, приказка, стихотворение, поема и т.н.). всичко което трябва да направите е да го изпратите на имейл editor@bulgariasega.com, независимо къде се намирате - Чикаго, Ню Йорк, Лос Анджелис, София, Пловдив или където и да било по широкия свят. Вашият
труд ще се озове на страниците на вестника ни след одобрение на отг. редактор и/или ако е предоставено от организация, партнираща си с в. „България СЕГА“.
В „Литературен Клуб“ на в. „България СЕГА“ също така ще ви препоръчваме заглавия, ще ви предоставяме рецензии както за нови, така и за вечни книги, защото знаем колко голямо богатство е четенето.



Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в град Панагюрище. Автор е на 28 стихосбирки на български език. Негови поетични творби са превеждани на английски, немски, френски, италиански, испански, руски, хинди, китайски, сръбски, словашки, чешки, полски, хърватсски, украински, японски, арабски, турски, гръцки, шведски и др. От края на 2012 г. е директор на издателство „Български писател“. Председател е на Съюза на българските писатели и на Агенция „София прес“.
Предлагаме на читателите на в. „България СЕГА“ да се докоснат до поезията на Боян Ангелов.
Снежана Галчева – Председател на Салон за         българска култура и духовност - Чикаго
====================================================================

НЕДЕЛЯ

Пак ще е неделя – ден безгрижен,
ден за дрямка и разходки кучи.
Сигурно ще дойде някой ближен,
но вратата кой ли ще отключи?
Безразлично ще се утаява
лудо вино в стогодишна бъчва.
А вината с дреха кестенява
помъдряло вино ще поръчва.
Дрехите й как да разпознаем –
станали са стогодишни дрипи!
Къщите, отдадени под наем,
са хладнеещи стереотипи.
Порти с некролози, с катинари
ръждавеещи и разкривени.
Лазят върху тленните дувари
на асмите възлестите вени.
Няма я стопанката, възлезе
по лъчи смрачени и смали се
сянката й като безполезен
и лишен от пустослови смисъл.
Пак неделята ще изтънява
в аксиомите неоспорими,
че ще се пилеем като плява
в сянката
на идващите зими.



ЦАРСКА ПАПРАТ

Бях почти го забравил, но когато разбрах,
че ще мога да стъпя върху знойната прах
и ще тръгна стъписан в мълчаливия лес,
който още не мога да измина до днес,
се смирих и приседнах на съдбата в дланта.
Тишина, царска папрат, нискостебли цветя
ме заплетоха в бавен, упоителен марш.
На скръбта се усмихвах и на Господа наш.
Не разбрах на дланта ми как лениво мече
изкачи се, шептейки продължително, че
ако искам да тръгна с него бързо и скоро,
ще успея да видя самодивско хоро…
Бях почти игнорирал този дълъг мой блян,
ала тръгнах след него, в непознатото взрян.
Съзерцах в хладината седем голи жени,
безутешно красиви и с очи на сърни.
Те се къпеха вкупом сред скалистия вир
и кънтеше смехът им до самия всемир.
После съмна се, всичко заранта заличи.
А аз гледах и гледах, и отворих очи…


АЛХИМИЯ

На късната обвързаност в затвора
ноември
с листопада се сбогува.
Тежи ми, че не мога да говоря
за теб и за това,
        че те сънувам…
Че си за мене въздуха, по който
рисувам думи и чертая
знаци…
Гнети ме    
                  есенното безпокойство
и мръзнат
оголелите акации.
Съзнавам, че е късно
            да погледна
очите ти, в които ще усетя
една надежда,
може би последна
и път, ефирен като битието.
Възвърнем ли на верността ни зноя,
в откъслека на ден здрачен и зимен,
прегърнал те,
ще шепна,
че е моя
                възможността
        отново да те имам.    





РАЗДЕЛЕНИЕ

Смрачаването не е здрач,
нито е още нощ същинска.
Като разкайващ се палач,
отдалечил страха от риска,
смутено месецът пълзи
от облак в облак и не смята
лицето си да отрази
в просъниците на водата.

А ние сме на този фон
илюзии одушевени;
капризи, търсещи подслон
сред мрака на недостроени,
обeзлюдени градове...
Добила профила на свещи,
разделя ни нощта на две:
измамници и потърпевши.





ТУПТЕНЕ

Уморих се да отглеждам рими,
посаждам ги
в саксии
като ранен разсад.
Невъзпитано е да питам,
но позволи ми
да се надявам, че ще споделиш
скромната ми маса.
Освен
две вилици и два ножа,
поставям елипсовидни чинии с езерни дъна
и в тях
две изтръгнати очи ще сложа,
в които няма и капка човещина.
Човешкото в тях
си отиде отдавна,
много обидено и още по-осиротяло.
Очите не са за ядене
и ме гледат с непостоянна,
умопомрачителна отдалеченост от знойното ти тяло.
Друго какво да поставя – може би вино
и може би тъмно
като тъмниците в Шираз,
и може би ябълка на две половини.
В средината ти си,
а в семките – аз.
Тези рими уморяват
с постоянното си туптене,
наподобяват ударите на аортата ми.
Пътят на стеблото все още непроменен е
и римуван дъжд ръми ли,
ръми…




С ЛИЦЕ ОТ ОБЛАК


Пътеката е също път,
но по-интимен.
Тревогите ще се поспрат,
ще ги отминем.
Като смокинови листа
            се зеленеят
отломъците на скръбта,
            но не умеят
пророческите светлини
            да омагьосат.
Разделяйки очите ни,
            които носят
и вътрешния ипостас
            на същността ни,
ще се вселят в един от нас,
            протегнал длани
към плаващия демиург
            с лице от облак.
Подрежда ни един до друг
земята обла.
Пътеката ще се вплете   
            в шосе безлико.
Да бъде възрастно дете
            не иска никой.



Боян Ангелов






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7