Роби

image

Разказ на Орлин Езекиев

Разказът е изпратен до редакцията на в-к „България СЕГА“ с молба за публикуване и се отпечатва без редакторска намеса
Работният ден приключи и робите се запътиха към телепорта. Да, телепорт - изключително скъп начин за придвижване, но спестяваше така ценното за компаниите време. Да не говорим за комфорта да се появиш направо вкъщи след тежката работа. На ползващите този вид транспорт се нравеше и фактът, че не се налагаше да пътуват заедно със зле платените в скоростния тунел. Миризмата на пот, мръсните работни дрехи, оплакванията от системата и богатите - всичко това можеше да си остане там - в шумния и спарен подземен влак.
Това тук бяха добре платените роби - и те като останалите получаваха толкова, колкото им беше необходимо, за да останат работоспособни - заради умствения труд и според нивото на креативност на професията им, имаха нужда от редовни упражнения във фитнес залата или на спортната площадка, вечеря в изискан ресторант, почивка сред природата, гостуване на роднини и близки през уикенда, сутрешен джогинг, кино, лунапарк за децата и всичко останало, което цивилизацията можеше да предложи за разтуха на ума и бодрост на тялото.
Всъщност, робите смятаха себе си за свободни. Имаха дори множество права, които бранеха самоотвержено - право на относително чиста градска среда, право да не бъдат засягани на основата на раса, пол, сексуална ориентация и религиозна принадлежност и право на свободно договаряне. Онзи ден една дама с вид на модерна, еманципирана майка, се скара на общака, превозващ до контейнера с количка празните опаковки от близкия до нейното жилище квартален магазин. Един найлонов чувал, вдигнат от вятъра, отлетя и се закачи на клона на най-близкото дърво. Жената беше напълно права да се възмути, а дори и да заплаши служителя с оплакване - той нямаше никакво право да замърсява средата. В същото време заводът, чийто главен Пи Ар агент беше госпожата, периодично изпускаше позволеното за квотата му количество отровни газове в атмосферата и вечер въздухът миришеше лошо, но какво можеше да направи тя? Имаше хора на заплати, които да се грижат за тези проблеми! Но дамата като гражданин беше способна да направи малкото, за да се подобри животът. И за нищо на света не би се отказала да се бори!
Джон се телепортира пред кафенето на тихата улица. Имаше нужда да се отпусне в удобния стол, да протегне краката си, да изпие една освежаваща напитка и да похапне набързо, преди да се прибере, да се изкъпе и да излезе с приятелите си по барове и жени - предстоеше уикендът и Джон беше твърдо решен да не губи ценно време.
Оказа се, обаче, че е закъснял с работата и кафенето затваряше след половин час. На бара отказаха да го обслужат с оправданието, че след малко затварят. Как смееха - та работното им време беше до двайсет и два - нямаха право да се отнасят с него пренебрежително тези нископлатени, необразовани, самодоволни мързеливци. Опита се да вдигне скандал, развика се, заплаши да сигнализира институциите, да напише негативен отзив. Обаче барманът, с уморено изражение и най-любезен, но непоколебим тон, помоли главния специалист по подбор на кадри в най-голямата технологична компания в града за извинение и да му позволи да затвори заведението.
Нямаше какво да направи повече - Джон, унил, се отправи към дома си. Нещо, вечерта му се скапа - може би щеше да си пусне някакъв филм и после да се наспи, пък утре да му мисли.
Уилям реши да се прибере пеша от мола. По пешеходната алея, успоредно на която бяха засадени млади, вече раззеленили се дръвчета. Свежият аромат на вечерни листа го накара да забрави за умората. Внезапно се разнесоха викове. Две млади жени крещяха на един човек в инвалидна количка.
Явно беше ударил кучето си - както той твърдеше, излязло на улицата. “Защо го удряш, бе, нещастник?” - викаше едната дама, обезумяла от яд и омраза - “Като не можеш да си позволиш да гледаш куче, не си взимай или почни някаква работа - на трудовата борса към социалните служби в Общината, имат програма за инвалиди! Няма да получаваш много, но ще бъде по-добре, отколкото да притесняваш минувачите и да тероризираш невинното животно.”
Другото момиче издърпа своята приятелка като каза, че закъсняват, а вече ги чакат, и двете си тръгнаха.
Уилям се приближи до стареца и му трансферира десет токена. Сакатият благодари и прегърна кучето си. По-късно се замисли наистина дали да не посети социалните служби, но там нямаха платформа за инвалидни колички - общината беше малка и липсваха състоятелни спонсори.
Уилям, обаче беше връхлетян от поразяваща идея - какво би било, ако бъде произведен телепорт, достъпен за бедни хора…
- Уилям, много хубаво, че си загрижен за хората в неравностойно положение, но тази технология сигурно неслучайно е толкова скъпа.
- Скъпа е, Бети, защото изразходва много енергия. Ако ефективността на телепорта се подобри значително, може да се предложи по-евтин вариант, който да превозва по изключение хора в спешна нужда, безплатно.
- Ти хубаво си събрал триста хиляди токена, но дори с нашите сто хиляди, с Бети, стават четиристотин. Мислиш ли, че ще стигнат дори за прототип? - намеси се Джон.
- Ще стигнат не за прототип, а за изследвания - за лаборатория, енергия, материали, оборудване и изследователски екип. Джон, ти можеш да събереш най-добрите хора, а Бети, като успешен Пи Ар, би направила нашето начинание достатъчно популярно. След шест месеца можем да имаме проект, с който да намерим инвеститори за производство на прототип и догодина вече да работим върху него.
След кратко мълчание, приятелите на Уилям се съгласиха, че по този начин, вероятно би се получило. Разбраха се да се видят пак след месец и да решат какво ще правят.
Може би Уилям беше намерил нов смисъл в живота си. Щеше да помогне на толкова много хора и да вземе съдбата си в ръце - щеше да бъде наистина свободен.
“Обектът има план да бъде истински свободен. Отклонението е напълно по силите и финансовите му възможности.” Младшият експерт затвори файла и се обърна към прекия си ръководител:
- Е, Джак, как ти се струва? Не си ли съгласен, че мисленето им става опасно? Я си представи, че утре шеф ни стане някой роб.
- Хехе, то като го гледам шефа, той си е цял роб с тоя празен поглед и миризмата на метал, която се носи от него. Не, не, шегувам се, колега, шегувам се - дори вече старите хора знаят, че робите днес не са изградени от почти никакъв метал. Но виж, трудна работа сега тепърва да ъпдейтваме всички - та те са милиарди! И я да кажем, че се почувстват не достатъчно свободни и оттам - нещастни - работоспособността им рязко ще падне и ние с теб оставаме на улицата.
- Тогава, нека ъпдейтнем само този и да видим какво ще стане. Така хем няма да рискуваме, хем може и да го подобрим на първо време, а в по-далечен план - цялата налична партида. Или пък да създадем тестова партида с минимална численост.
- Има резон, колега, има резон. Ми добре, залавяй се. Хибернирай, ъпдейтвай, рестартирай… ама кога ще си готов с версията?
- Версията е на монитора ти, Джак.
- О, много си бърз… или отдавна работиш по това, а, хитрецо? - Старшият сътрудник се протегна доволно, взе си палтото и с усмивка излезе от офиса.
Уилям се събуди, седна в леглото, потърка очите си и се отправи към банята. По-късно, докато тичаше в парка, се замисли - кой би допуснал него да се бърка в технологиите? Това, че беше един от най-големите специалисти в областта на енергийната ефективност, не го правеше управител на мултимилионна технологична компания. Ами Мафията? Нали набута ли си гагата в големите пари, ще го смачкат като хлебарка. Какво си мислеше… Получава заплата, немислима за когото и да било от неговите познати, радва се на всички екстри, които обществото осигурява. А по-достъпен телепорт, все някой ще внедри - технологиите винаги стават все по-евтини и енергийно ефективни, с времето. Дали сега да се свърже с Джон и Бети, или да изчака до срещата им след месец?
Все едно, щеше да го мисли след закуска.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7