М Е Д

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, Салон за българска култура и духовност в Чикаго предлага разказа на Ивелина Радионова „Мед“.
Приятно четене!
Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго


Особняк беше дядо Влайчо. Все търсеше пътека към вечното лято с лайка и троскот почти до небето. И пчелар беше отколе. Трийсетина кошера си имаше. Радост наставаше за тоя човечец, прокапеше ли слънце от питите. Догде вадеше мед, пчелите кацаха по бялата му коса и брада и жужаха край нозете му. Тихо и скромно си живееше в село Липник, ала душата му беше млада и богата. В пчелна килийка ли беше родена, в житата на Делиормана ли беше полягала, с елей ли беше помазана при раждането му, никой не знаеше, ала с благост даряваше другите.
Жена му Милана се бе споминала отдавна, пък Никола, синът му, беше заминал за Америка да гони Михаля, че от малък дишаше с дъха на вятъра. Но мъката по двамината му най-близки не го събори, направи го още по-състрадателен, по-милозлив към чуждите болки. Преди месец дядо Влайчо получи писмо. Не можеше да чете и пише, че не беше изкарал и първо отделение в училище. Природно беше развит. Наблюдаваше и се учеше самичък. Дълго опипваха хартията и чуждестранните марки грапавите му длани, накрай отиде в школото даскал Никодим да му го прочете. На хартията пишеше, че син му ще си дойде скоро. Зарадва се старецът, поблагодари на даскала и си тръгна.
По пътя му се чинеше, че на дъбови листа се люлее надежда. Хич не усети как слезе синята вечер в Лудогорието. Седна на прага с калпак на коляно и се загледа в далечината. Сетне затвори очи и му се стори как към него пристъпя жена му с малкия Никола. Ситни камъчета риташе по пътя момчето, та майка му го сгълча. Камъчки ли бяха или бяха хубавите им години назад, всъщност не се знаеше, но старческите очи се овлажниха. Кога Влайчо ги отвори, видя в далечината жена с вързоп и дете на ръце. Не беше тукашна, личеше си отдалеч. Бавно вървеше, олюляваше се като след голяма мъка, догде не издържа, падна и изгуби свяст. Детето се разплака. Белокосият човек бърже взе менче с вода и се притече на помощ. Повдигна жената от праха, изми лицето `и и `и даде да пие. Непознатата отвори очи. Двегодишното момиченце я дърпаше за дрехите и проплакваше:
– Мамо, мамо...
– Добре съм, милата ми – помъчи се да го успокои жената.
– Не ви зная кои сте и от где сте, ама елате у дома! Гости ще ми бъдете. Ще хапнем каквото Бог дал, ще починете, сили да ви дойдат и ще си идете – обади се Влайчо.
– Сполай ти, дядо! Старецът взе вързопчето и подкрепяйки под мишница младата жена, влезе вкъщи. Момиченцето ги последва. Сетне сложи квасено мляко, купичка мед и хляб на софрата и ги покани:
– Почвайте! Бавничко хапвайте, че като ви гледам, май скоро не сте яли. Клисав ми е малко хлябът, ама нейсе.
– Гладен човек не придиря, дядо – издума жената. – Аз съм Мелиха. С Ясмин, щерка ми, два дена троха не сме слагали в уста. Сили нямаше да върви, та я носех.
– Мене Влайчо ме викат, дядо Влайчо. А яжте, яжте! Обери каймака за детето!
Мелиха кимна с благодарност. В началото все поглеждаше към вратата, към прозорците, тревожеше я нещо. Но усети, че са на сигурно място и се успокои. Влайчо я загледа как отчупваше малки залци и хранеше момиченцето. Пък то слабичко, слабичко, ребрата му се четат. Дрешките му – износени и поокъсели, личицето му – бледо като първа месечинка. Майка му го помилва по косицата. Чак тогаз той забеляза тънките `и пръсти и синината на едната `и ръка. Що ли беше изтърпяла тая жена, се питаше и продължи да я оглежда мълком. Хубавица беше. Отговаряше си на името, че Мелиха значеше „красива“, ала и тя беше слаба като рожбата си. Изсветлелите шалвари и елече `и седяха като подарени. В лице напомняше цвете подир буря, а нозете `и бяха разкървени от пътя. Боса и гладна, с дете на ръце… От где ли идеше? Где отиваше? Бягаше ли от някого? Питаше се мислено белокосият, ала не разпитваше нищо. Харен човек беше, искаше жената сама да реши дали да му каже мъката си. Рече ` и само:
– Тъмно е вече вън. Ако искате, останете да нощувате тука, в одаята на сина ми. На сутринта ще приказваме какво, що. В долапа има мехлем от билки, да си намажеш нозете, че утре едва ще стъпяш. И ленени кърпи ще ти оставя на постелята – да се поизмиете, че види се много път сте брали.
Младата жена излезе при кладенеца и видя, че дядо Влайчо е извадил вода в един котел. Тя се изми, изми и детето си, че то вече едва държеше отворени очичките си. После влязоха в одаята и тя положи момиченцето си на одъра, превърза ранените си ходила и легна. Бърже ги надви умората и заспаха. Само стопанинът дълго се въртя, слуша как стържат дървоядите и си мисли за човешкия живот. Що му трябваше на човек? Постеля, хляб и любов... Да имаш с кого две приказки да си кажеш, кой да ти отвори вратата и да те утеши с прегръдка...
Мелиха се събуди преди слънцето. Извади вода от кладенеца и премете. Не беше спал Влайчо и кога чу шумолене, се показа навън.
– А, ти си станала? Ха, добро утро!
– Добро да е, дядо! Уж гледах да не хлопам, че да поспиш, пък то и ти си ранобуден.
– Рано пиле, рано пее, че и рано огладнява, дъще. Мислех триеница днеска да закусим. И козе сирене да ` и турим. Бива ли?
– Що да не бива? Ха, да влезем вътре и кафе ще ти сваря! Пийваш, нали?
– Пийвам си го баш табиетлийската. Турям прашинка сол, вкусът му да подсили, пък сетне мед. Таквоз не си пила, нали?
– Не съм, дядо, ама както кажеш, тъй ще ти го приготвя. Донеси само брашното сега, че да почна триеницата!
– Чакай, ей сегичка! Влайчо се върна усмихнат подир малко. Напълни нощвите догоре, а младата жена чевръсто почна да меси и да трие тесто между дланите си.
- Ясмин спи ли още?
– Не посмях да я будя. Цяла нощ се мята насън. Лош сън сигур я е споходил. Проплакваше и пак се унасяше. Чак на ранина се успокои и заспа дълбоко. Кога я мих снощи, видях петите `и. Целите в тръни, горкичките. Трънчета вадих и целувах нозете `и, да я не боли.
– Нека поспи! Сънят е сладък като меда. Кога спят, децата растат. Стане ли, и нея ще намажеш с мехлема. Разкажи ми сега за себе си, щерко!
– Истината ще ти кажа. Макар да е нехубава. От Киченица съм. Не съм вдовица. И парясница не съм. Мъж имам. Албин се казва. Лошо живяхме и избягах от него. Дядото слушаше и мълчеше. Мелиха продължи: – Все в недоимък бяхме. Пиеше и ме биеше. Сестра му ни помогна да избягаме посред бял ден. Не от друго, а да не я подяждаме. Крихме се в изоставена къща с малката.

– Роднини нямаш ли си? Баща, майка?
– Имам. В Осенец живеят. Ама при тях не мога да ида. От пътя ще ме върнат назаде. Преди три лета Албин ме открадна за жена. Татко ми пръста си не мръдна.
– Не те ли защити някак?
– Не, нищо не стори. Вика ми – е, мъж имаш, гледай си къщата и туй то.
– А ти? То вярно, лошият човек и в глухарче ще се спъне, ще го стъпче, ще замине, ама как си се оставила да те тъпче толкоз време?
– Що аз? Беззащитна жена... Турих яшмака и млъкнах. Мислех – родя ли, мъж ми ще се кротне, добър ще стане. Ама не би. По-лошо стана. Трън му беше Ясмин. Не щеше хляб да `и дава даже. През ръцете ме удряше, кога видеше да `и давам. Тез синини, дето виждаш, са ми от туй. Та ` и давах кога мога скритом.
– То юмрук всеки има. С юмрук е до тука се стига. Чичо ми, и той беше пчелар като мене, та преди да пристъпя към брачното ложе ми каза: На овошките пепеляна вода се налива. Инак клюмват като глас на старец, когото тежко са излъгали. А на жената трябва нежност да се дава, синко. Една капка мед `и стига. От липа ли ще е, акациев ли, от слънчоглед или паламида, ама мед да е! Сладко да `и стане и все при теб да иска да стои, в очите да те гледа и други очи да не вижда. Ти да си ` и медът. Не с катран да я заливаш ката ден. Голямата сила и голямата слабост за мъжа е любовта. Трябва да я милееш с цялата сила на сърцето си, да `и чуваш мислите, да `и усещаш сърцето радостно ли е или ревливо. Пък няма сила на земята, дето да спре жена, реши ли да си иде от тебе.
– С що да ме спре? Той една добра дума не е казал в живота си.
– Може пък и да не знае. Ама незнанието не е оправдание.
– Като му кипне келят, само стой и гледай.
– Те, лошите уста развалят и най-хубавата работа...
– Тъй е, лоша му е устата. И душата му е в клетка, ако ще и да ходи наперен. Петел в гащи. Червенее му гребенът, кукурига и дотам. Дядо, да останем при тебе, а? Няма где да идем. Ще ти готвя, ще пера, ще чистя…
– Останете, колкото искаш! Ти виждаш – самин съм сега. Син добряк имам. Далече е. Похарчи си младините, а туй е голямо разхищение. Свободата си обича. Пък тя тежи, не е за всеки.Чакам го да си дойде, ама ще остане ли, ще замине ли, не зная.
– А син ти няма ли да ни напъди?
– Няма. Не бой се! Туй е моят дом. Мойта дума се чува!
В това време Ясмин се показа на вратата. Не можеше да говори добре момиченцето, но всичко разбираше. Навикнало беше да мълчи, кога има мъж наблизо. Та и сега притича и се улови за дрехата на майка си.
– Потрай малко, милата ми! Сега ще стане триеницата – рече тя, сложи да заври вода и пусна тестените късчета в нея. Скоро седнаха тримата край софрата.
– Само с тия дрехи ли сте, Мелиха? Други носиш ли? – попита Влайчо.
– Още по един кат има във вързопа – отговори жената.
– А умееш ли да шиеш?
– Мога, дядо. И да шия, и да плета, и да тъка умея.
– Слушай сега: кенарено платно има натъкано в раклата вкъщи. Извади го, та го изпери. На слънце го просни да съхне и ризи уший за тебе и за детето. И шаяк май че имаше. Пък аз ще видя за някое парче кожа, цървулки да ви направя.
– Сполай ти, дядо! Като бащица ще те имам! И за тебе риза ще ушия.
Лека-полека, още днеска ще почна. Тъй и стана. Мелиха търсеше начин да се отплати за стореното добро и реши с труд и грижа да го направи. Ризи уши, чорапи оплете, прозорците уми и дъсчените подове изтърка. Усети се, че женска ръка пипа в къщата. Гледаше Влайчо и все му се струваше, че добра магьосница шета из неговото. Угледна беше подредбата. Ту стена ще белне варосана, ту черга като дъга след дъжд ще светне, ту баклава ще му подслади устата. И той крак не подгъваше. Зрееха овошките в градината, плод наливаха и на пчелините трябваше да се шета. Вземаше и Мелиха да му помага понякогаж. Диреше тя спасение в себе си, сама си лекуваше раните със светлина. Видно беше как заздравява душата `и и как бузките на малката Ясмин порозовяват, че почнаха ката ден да `и дават жълтък и мед за подсилване.
Ето и днес дядото ги беше взел за помощнички. Мед вадеха и Влайчо неспирно им обясняваше.
– Какво нещо е животът, а? Труд, труд... ето пчелата – смислен `и е животът. На другите е посветена. И не си смята труда. Не пресмята колко танца до цветята, колко полета ще `и коства. И за края си не мисли. Дошла е на белия свят една лъжица мед да създаде и толкоз. Всички сме смъртни. Кой повече дни живее, кой по-малко, но всички на едно място отиваме. Една лъжица мед трябва да оставим, хляба, дето сме яли, да си оправдаем.
– Право думаш, дядо. Всяко нещо ръчичка си иска да го пипне. Пък ти комай в четвъртък – несвъртък си роден – засмя се Мелиха.
– Може и четвъртък да е било, ама ти сигур си дошла на този свят на блага събота. Кога ти е домъчняло за теб самата, си намерила изгрев в сърцето си, виделина отвътре да ти свети.
– Изгрев ли? – учуди се жената.
– Изгрев, да, ново начало му казват. А новото почва всякога с прошка. Сиреч простила си си мъчното и неслученото желано.
– Не мога да простя аз! И лошото не мога да забравя.
– То лесно се не забравя. Трябва хубавото да го измести. Светли мисли като кехлибарен мед да потекат и да затиснат грозноватото. Че светлината е божия благодат. Майка небесна е тя. Кога умря жена ми, попът ме посъветва: „Влайчо, не се кахъри! Подай си за умрялото. На пръстта тури още малко пръст, душата ти да е спокойна!“. Викам си – под
расото му седи тишина като за два живота. Няма смисъл да му казвам, че виждам моята Милана сред цветята и в гълъбицата, дето понякогаж ми каца на рамото. И не ми е грозно, и не ми е тъжно. Тя ми остави мед до свършека на дните ми. Мене нито черква ми трябва, ни на гробище да ходя... Стига ми да седна под старата липа и да се сетя за нещо хубавко. В клоните ` и гнезди детството ми, а около нея се роят пчелите . И сладко благоухае на мед. Или пък си загрея ракия с мед. Аз и казвам медуница, щото и мечки поваля.
– Не за всеки съдбата е приготвила мед, дядо. За някои хора изпитания е намислила.
– Що мислиш, че на мене всичко ми е било благо? Цървули от царевична шума съм носил някога и на найклонестото дърво съм се качвал, с пояс съм се превързвал да не падна и тъй съм прекарвал нощта, да се пазя от зверовете горски. Много нещо е минало през тая бяла глава. Ти леко и пъргаво стъпваш, ала още не знаеш, че има друмища, дето сам трябва да ги извървиш. По тях дузина обуща късаш. Виж пчелите – за тях слънцето е Бог. На едни восъчни криле лежи целият им свят. Жално ми е, че ние, людете си нямаме таквиз криле. А чувала ли си що става с пчелата, като остане без жило?

– Умира?
– Точно тъй. Пчелата може само веднъж да жили. Сетне пада на земята, пробит цървул я стъпква. Пък човекът може многократно да жили. Жили, кога е нападнат, кога го е страх от нещо или от някого.
– Не е баш тъй. Е, Албин и той като търтеите. Гълта наготово, туй за което другите са блъскали. И жили, кога се присети, до кръв.
– Търтей, търтей, ама и той е нужен. Я каква хубава пчеличка си имаш от него – и Влайчо посочи Ясмин. – Пчелата е съвършено Божие творение. Без нея тоя свят ще умре. Ако държавата ни беше като кошера, ехе...там ред царува, дисциплина има. Пък работничките пъдят търтеите, да не ядат от меда. – Умници са пчеличките, рожбо, – обърна се старецът към детето, което си играеше с цъфнала ралица. – Във въздуха хоро играят, тъй си приказват где има цвят. И на тъмно работят. През малка дупчица влизат в кошера и само четирсет дни живеят. От цъфнали дръвчета вземат найдоброто, от цветята – сън. А цветето, макар да си няма сърце, зададе ли се буря, не отваря цвят. Прашеца си варди. И поветицата и тя тъй. Комай и човек.
– Я чакай да ти разкажа една приказка, Ясмин. За цвете е. Не е като туй в ръцете ти. Ще ти кажа как се е появила момината сълза. Скарали се веднъж кокичето и лалето. Кокичето рекло: „Аз първо цъфвам и здраве нося”. Лалето продумало: - Ама ние сме по-красиви, с хубост сме дарени и затова сме шарени! Чуло ги едно девойче, ядосало се на глупавите им препирни, щото знаело, че във всяка цветна чашка по капка роса и пролет има, и ги откъснало. Хвърлило ги зад дувара. От тия двете, скараните, поникнали момини сълзи. Затуй приличат хем на кокичета, хем на лаленца – рано цъфтят, красота носят, но Господ им отредил отрова в себе си да крият, та людете да не се полъгват по едната хубост…
Момиченцето слушаше с интерес. Постепенно свикна с дядо Влайчо и почна да се върти все около него. Хортуваше му той тихичко, приспиваше го кога майка му работа бе подхванала, учеше го на малки, но важни неща. И Мелиха научи много от него. Една нощ, кога детето заспа, му довери:
– Разпиляно брашно е животът ми, дядо.Чакам някой да дойде, да го събере, питка да омеси. Питка за двама. Да седнем по турски и да я разчупим. Мед да `и сложим. Да дадем първото парче на тоя, дето всичко вижда отгоре, второто – на нероденото ни още дете, третото – на всичките неволи, дето ще ни стигнат и ще ни хартисат. Сетне да изядем всичко до троха, па да се прегърнем в постелята. И да ни тръгне бяло, бяло, бяло и медено..

– Ще дойде и тоя час, Мелиха. Вярвай и ще дойде! Аз поразпитах малко из твоето село, из Кичевица, мъж ти се задомил за втори път. Втора булка си откраднал, ама от далеч. Тъй че можеш да си спокойна.
– Вярно ли думаш? Сигурен ли си в думите си? – не смееше да се зарадва младата жена.
– Как да не съм?! Аз шега със сериозните работи си не правя. Майтап с болест, с имот, със стока и с любов не бива. В младите години казвам на един болник: „Дай мед на Богородица, бре! Да видиш как болката ще си иде.” Не ме послуша. Мисли – майтап си правих с него. В болница влезе и много не изкара. Ако кажеш мед ще раздадем, та късметя ти да повикаме от път.
– Харно, дядо!
На другия ден Мелиха раздаде мед на комшиите и даде обет да подава сладост веднъж годишно. Влайчо се прекръсти и зачакаха. Пчелите продължаваха да жужат над цъфналите трънки. Тук-там в полето някой забравен слънчоглед ронеше семе или в някоя кърпа се диплеше жътварска песен. Отдъхна си земята, преброи си есенните дни. Пък есента беше кръстница на нейното спокойствие. Мина се, не мина време, късметът сам похлопа на портата. Беше Никола, Влайчовият син. Прегърнаха се здраво баща и син и дълго останаха тъй. Много имаха да си кажат, много несторено добро лежеше между тях. Оживи се добросторникът, откак се прибра синът му, усещаше се отново млад и весел. Възвърна се нявгашната му сила и жилавина. А и Никола, препатил доста, беше решил да остане, със спастрените пари да стегне къщата напролет и да се хване за земята. Двамата мъже почнаха да чертаят планове от далеко как туй ще поправят, онуй ще наредят из двора, как ниви ще купят и още кошери ще добавят към пчелина. Мелиха и рожбата `и ги слушаха и сърцата им се радваха. Кога за първи път я видя, Никола я погледна с недоверие. Питаше се коя беше тая чужда жена, настанила се в къщата му, че и баш в неговата одая, та и детето си довлякла. Що ще тука? Колко ще остане? Подразни се, ала си легна на миндера до огнището и не каза нищо. Зачиташе бащината си воля, пък щом баща му е приел другоселката, значи тъй е трябвало. Нямаше да чупи хатъра му. Мелиха, също в началото смутена от непознатия, малко по малко се окопити. Притеснението `и отстъпи място на грижата. И тая хубава жена започна да шета на още една душа. Поливаше `и да се умие, кафе `и вареше, баница ` и разточваше.
Смири се мъжката душа под топлината, създадена от женските пръсти. И макар младата жена да приспиваше момичето си с други песни, не като мамините му, дето още ги помнеше, Никола привикна. Други гозби въртеше, други празници празнуваше. Ала все по-често се улавяше, че се вглежда в тъмните `и очи и някак неусетно в него припламнаха искрите на любовта. На златокосата Ясмин започна да гледа като на своя рожба. На конче я носеше, люлка в двора `и провеси, армагани `и носеше, кога идеше до града. Освен детски смях из двора започна да се чува и звън на гривни. Силно звънтяха тия сребърни гривни по ръцете на Мелиха – дар от Никола, сякаш да обадят на целия свят за новата обич, дето се бе родила.
И ето, зададе се Димитровден с мечкиното си кожухче, а хризантемите нашариха градината. Нямаше ги вече слънчевите зайчета, пръснати като пъстра сергия, че ги бе продало лятото на есента, пък тя на зимата, дето дохождаше. Ала първите слани не паднаха като парливи мисли по керемидите на Влайчовата къща, щото под тях разбирателството беше турило корона, решено да царува. По три лъжици мед в пръстена паничка се бе помамило то, дето я беше оставило златокосо детенце до газеничето. Облиза си пръстите разбирателството и остана да векува в тоя дом. И се пръснаха тревогите като шепа глухарчета. Само онзи разбойник, вятърът, отряза червения пъп на мушкатата и дълго надува върбовата си свирка в комина.
Ивелина Радионова






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7